четвъртък, 29 януари 2015 г.

„Отклонение“: Ако моята любов е грешка, тогава най-вярната стъпка в моя живот е тази грешка.


Ако моята любов е грешка, тогава най-вярната стъпка в моя живот е тази грешка.
„Отклонение“, Блага Димитрова

Неда и Боян са млади амбициозни студенти. А любовта им е „неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо“, много силна, горда, красива и непреклонна. Започва като на инат, така и приключва. Те се търсят, намират, отблъскват, за да се потърсят, намерят и отблъснат отново. Не могат да бъдат заедно, не могат и един без друг...
Десет дни – толкова продължава пламенното им съжителство. Толкова е времето, през което те остават физически заедно. Но любовта им остава жива... не се забравя, не се повтаря. И ако е била грешка, определено е от онези грешки, които човек НЕ ИСКА да повтори в живота си, за да я съхрани като ЕДИНСТВЕНА.
Остават разделени десетилетия, когато случайно или не, едно най-обикновено отклонение от пътя ги среща отново. Той вече е успял инженер в разгара на соца, а тя – археолог. Той участва активно в изграждането на новия свят, а тя се рови из останките от миналото... Ярък контраст!
Срещата им не е нищо друго, освен едно общо спомняне, което е „по-пълното преживяване, разширено от опита, изострено от липсата, обогатено от въображението“. Връщат се назад в общо мълчание, всеки за себе си, но заедно. Зад мълчанието им обаче се крият хиляди неизлети чувства, крие се страх – да не наранят гордостта на другия и своята собствена, крие се и търпение – сякаш цял живот са знаели, че ще се срещнат отново, и търпеливо са чакали своето отклонение...
Всеки има нужда от поезия в живота си. Аз открих нужното ми количество в прозата на БлагаДимитрова.
Петя Анастасова, книжарница "Хермес" - Пловдив

В "Аз преди теб" - любовта спасява, тя ни дава нова гледна точка, тя ни дава ново отношение към живота

http://hermesbooks.com/az-predi-teb.htmlКнигата „Аз преди теб“ на Джоджо Мойс е дебютният роман на авторката за българския пазар. Тя й спечели много почитатели, които чакат с нетърпение всеки следващ роман.

„Аз преди теб“ ме впечатли с дълбочината, с истинността на сюжета и на героите в него. Това е книга за любовта, за силата на човешкия дух, книга, която ни напомня колко крехък е животът и как в забързаното си ежедневие не бива да забравяме да се радваме на онези малки неща, които ни правят истински щастливи.

В тази история се крие нещо вълнуващо, нещо истинско и чувствено. Това е история за срещата на двама души от два коренно различни свята – този на Луиза, която, изправена пред безработицата и безпаричието, приема да бъде личен асистент на Уил – млад и преуспяващ мъж с вкус към приключенията и пътешествията, който след катастрофа с мотор остава инвалид. Загубил всичко само за един миг, героят е взел решение да се избави от затвора на собственото си тяло, в което е принуден да съществува, а Лу има шест месеца, за да го подтикне да размисли. Още от първия й работен ден животът и на двамата започва да придобива друг смисъл. Тя от обикновено безгрижно момиче става отговорна и зряла млада жена. Той от амбициозен и с чувство за превъзходство мъж започва да оценява дори и малките красиви мигове в живота си. И така се ражда любовта. И тук се поставя въпросът: може ли тази любов да спасява?! Или просто тя идва, за да ни покаже колко силни можем да бъдем дори в онези най-трудни моменти, които изискват от нас огромни усилия и жертви, а в конкретния случай – жертвата на Лу да приеме избора на любимия си, да го подкрепи, да бъде до него и да го пусне да си отиде, защото той иска и смята това за правилно. Да, любовта спасява, тя ни дава нова гледна точка, тя ни дава ново отношение към живота, тя отваря врати, за които мислим, че са забранени за нас. Всеки може да почерпи от нея сили и да стане различен, емоционално по-богат, по-любознателен и изпълнен с мечти и планове за бъдещето. Необходимо е само да последваме последния завет на Уил: „Просто живей!“.

Даниела Колева, книжарница "Хермес" - Стара Загора


Най-новата книга на Джоджо Мойс - "Един + един" е вече на книжния пазар.

http://hermesbooks.com/edin-edin.html



сряда, 28 януари 2015 г.

Емил Тонев: "Всяка лудница, ако я погледнеш отстрани, си е лудница..."

Свито ми е всичко отвътре. Защо навсякъде, където се сберат балканци, настава батак? Защо, дори да имат своята Елена, пак воюват с враговете-ближни? Защо човек може да избяга от света, но светът не ще да избяга от него – и пак протяга кирливите си пипала към мъжете с черни лица и (поне за кратко) бели души? "Омбре" носи усещането на друга велика творба – "За мишките и хората" на Стайнбек, но това е определение без стойност, ако не допълним щрихите от родната действителност.
   
http://hermesbooks.com/ombre.html
Историята на Емил Тонев е искрена, топла, човешка, но и толкова истинска във всяко дихание, крясък, замахнат юмрук – нищо човешко не е спестил на героите си, нито се е плъзнал по измамно удобния път да идеализира шепа странници и открилия временен пристан при тях неудачник. Той се казва Ангел, но за щастие не отговаря на името си, аман от идеализирани герои – поредният българин, който през 90-те ратува да напусне пределите на окарикатурената родина, той се забърква в трафик на наркотици, но прекалява с мъжкарлъка и спасява кожата си на косъм, след като решава героично да нарита някакво местно мафиотче. Спасява се на косъм в каросерията на камион, който го откарва вдън гори, където попада на пъстра многонационална компания, преобладаващо бивши затворници, които правят дървени въглища и живеят в комунална идилия.

Сред тях блести със зряла красота Надя, която се грижи за бита им – една модерна Снежанка със своите отрудени джуджета. Едно от тях се откроява – добросърдечен младеж със забавено развитие, комуто казват Омбре, крачещ важно с каубойска шапка и стар револвер в кобура. Ангел открива мир и спокойствие, които е мислел за изчезнали – и не може да не се спре. Но влизането му в това хармонично общество внася нестабилност, която скоро започва даруши съграденото. Под спокойната повърхност бушуват бури – всеки един от тези бегълци от света носи своята болка, драма, страдание и склонност да се пали лесно. А дървените въглища така силно горят… 

"Омбре" е красива история без щастливия край, една реална приказка, която бяга както от клишето “роман за прехода”, така и е далеч от някаква отнесена идеалистична история. Приключенските елементи, пародирането на каубойските страсти, несамоцелното участие на мутри – но и мултиетническата компания, обстановката, вечерите край огъня, горската тишина, мъдростта на техния водач, натрупана по трудния начин… Всичко в тая история за мен е на мястото си, оформена от жив, ироничен стил, който знае кога да се смее и кога да ридае. Никой от героите на Тонев не е ангел, особено ме впечатли как бяга от идеализацията на главния си герой, а му вменява и толкова човешки качества като неблагодарност, опърничавост, излишна напереност. Насреща му също не е самодива, а жена, хапана здраво от живота, но опазила очите си и продънената душа зад тях. Тая любов не е лесна, не е вдъхновяваща, но има толкова първичен чар, толкова прямо въздействие. Тази любов е обречена и на случване, и на неслучване.

Ясно помня как преди време "Понякога ангели" ме впечатли силно, но ми казаха, че "Омбре" е големият роман на Емил Тонев. Вярно е. 

Източник: Христо от Книголандия
 

вторник, 27 януари 2015 г.

Психотерапията на Ялом или как Шопенхауер отговаря на екзистенциални въпроси

„Още приживе Шопенхауер е всеизвестен със своята ярост: към финансистите, които управляват вложенията му, към издателите, които не съумяват да продадат книгите му, към дръвниците, които дръзват да го заговорят, към двуногите, които се смятат за негови равни, към онези, които кашлят по време на концерт, и към пресата, която го пренебрегва. Но най-неудържима и пламенна ярост той храни към своите съвременници мислители и най-вече към двете най-ярки светила във философията на деветнайсети век: Фихте и Шелинг. С тази своя ярост, чиято сила не престава да предизвиква изумление до днес, Шопенхауер настройва интелектуалната общност против себе си“. 

Защо Артур Шопенхауер твърди, че животът е страдание? Тук основата е изградена върху волята. Човекът е в плен на постоянното търсене на начини за осъществяване на своите желания, което прави живота страдание, защото щом осъществим едно наше желание, веднага се появява ново. Краткостта на щастието го прави само по себе си изключение от правилото за всеобщото ни страдание.

Който е чел Шопенхауер лесно ще навлезе в „безумната“ му философска стратегия за принизяването на човешкото съществуване. В последно време се радваме на много начини да разнообразим живота си с продуктите на съвременната наука. Но не са ли те просто начин да излъжем възприетото от Шопенхауер безсмислие на съществуването? Ето един бисер от философа: „За човек винаги е удоволствие да научи, че другите страдат повече от него“. С такова мислене човекът като вид едва ли ще постигне нещо повече от собственото си унищожение. Но погледнете каква е ситуацията в момента.

След доста плодотворната за мен книга на Ървин Ялом - „Проблемът (на) Спиноза“, „Изцелението (на) Шопенхауер“ се явява един истински тест, съставен вещо и с подобаваща сериозност от автора. Тук Ялом навлиза изцяло в дебрите а своята специалност, показвайки умение да разчлени всеки човешки проблем и да го превърне в ползотворна дискусия. Цялата книга е един вид платформа на психотерапията - опит да се повдигне завесата на една трудна за възприемане от смятащият се за абсолютно здрав психически съвременен човек. И точно в това се крие ползата от самата книга: осъзнаването, че в нас се крият „извращенията“ на природата, които се опитваме да принизим и заместим с някакъв имагинерен идеал - безтелесното съществуване на мисълта, която ни извисява и повлича в същото време към екзистенциални въпроси без отговор. И всичко това - за да не страдаме. Стигнахте ли до заключение? Ето как мисли Шопенхауер: „Животът е злощастие. Аз реших да прекарам своя живот в размисли по този въпрос“. Ха-ха, казвам аз! Шопенхауер просто се е насочил към единствения вариант, който дава смисъл на идеите му и оправдава собственото му съществуване.

Ялом ни запознава с Джулиъс Херцфийлд - психотерапевт, на когото е поставена страшна диагноза - рак на кожата. Джулиъс ръководи терапевтична група, съставена от хора с различни индивидуалности. Те са способни в професиите си и не срещат големи трудности в работата, която практикуват. Проблемът им е психологически. Груповата психотерапия е начинът да споделят проблемите си и така да намерят изцеление, което ще им позволи да възвърнат психическото си здраве. Джулиъс е поставен пред избор - решението, което ще вземе, ще му позволи да прекара остатъка от живота си ползотворно. След направената равносметка решава да потърси Филип Слейт - един от най-големите му провали като психотерапевт. Самият Слейт - след неуспешния опит на Джулиъс да му помогне - намира начин да преодолее сексуалните си проблеми, като приема изцяло идеите на Артур Шопенхауер. Сега самият Джулиъс се нуждае от помощ. Филип Слейд се присъединява към групата и веднага разбунва духовете. Обсъжданите проблеми не са нещо ново за редовия читател: ниско самочувствие, агресия, липса на самоуважение, проблеми с комуникацията и т.н. Всеки възможен отговор на разискваните въпроси създава нови въпроси, на които също се търси отговор. Получава се една въртележка, която е достатъчно интригуваща, за да привлече читателя.

Ървин Ялом ме удиви с „Проблемът (на) Спиноза“. Аз често посягам към екзистенциалните въпроси и се радвам истински на автори като Ялом. Самата книга, за която става въпрос тук, лежи на доста стабилна основа и дава трибуна на един доказан метод за справяне с проблемите - психотерапията. Ще си позволя да дам една отлична оценка на тази книга.
 
Източник: КНИЖЕН ПЕТЪР 

понеделник, 26 януари 2015 г.

Литературният мъченик - Георги Божинов


***

Когато преди 25 години, в разгара на гласността и преустройството, бях 6 месеца в Москва, ги прекарах основно сновейки между различни „подземни“ театри и сцени, които изригваха с постановки на Платонов, Хармс, Манделщайм и кой ли още не. Както и по сбирки с бедни, пропити, но уникално интелигентни автори, които първо в самиздат, а после съвсем „мейнстрийм“ започнаха да вадят и публикуват шедьоври, писани 20-30 и повече години преди вратата леко да се открехне. Гледах някои от тях – измъчени, съсипани, изцедени от живота и неговите радости, до вчера буквално просяци и плебеи, а на следващия ден – културни икони и литературни светци, получили – макар и с огромно закъснение, „възмездието“ да видят творбите си публикувани и възхвалявани.

Спомням си как след няколко години тежък преход и по-скоро безвремие, се тешахме с приятели (през вечер) по духовните центрове на 90-те – кръчмите. Само с тяхната анестезия човек можеше да понесе действителността от мутри, убийства, хиперинфлация, паднали кумири и стари ченгета, които ни държаха за гушите. Така една вечер си признахме недвусмислено, че духовното робство на България си е проблем на самата България, а друго мислене не е имало въобще, явно. Нито публично (колко дисиденти познаваше обществото, освен може би няколкото лица от Русенския клуб?), нито тайни мъченици на духа.

Защото от чекмеджетата не излезе нищо. Нито 5, нито 10 години след 10-и. Нямаше големи текстове, не изскочиха забранени шедьоври, които са чакали да ги освободят, нямаше „Москва-петушки“, арестувани мисли и заключени романи.

Имаше малко преиздаден Георги Марков, преоткрит Радой Ралин и взрив на новата вулгарна проза, в унисон с времето, в което се давехме. Малки в съществуването си като най-верен социалистически сателит, явно никога не бяхме пораснали в личните си бунтове. Интелектуалните изгнаници липсваха, а всички – малко или много се бяха поддали на официалната цензура или личната такава. Поне така бях убедена като наблюдавах странната тишина в българската литература през 90-те.

Какво щастие е да откриеш колко много си сгрешил и колко ужасно не си бил прав.

Българското литературно „подземие“ има своя мъченик: писателят Георги Божинов и романа му„Калуня-каля“, който всъщност е бил толкова чудесно скрит, тъкмо защото е бил донякъде пред очите ни: малко полуиздаден през 1988-а, но никога достатъчно забелязан, още повече, че авторът му е бил в известен смисъл публичен неудачник, отритнат от писателското и журналистическото занимание, отрязан от системата заради политическа неправоверност.

Дали за литературната му съдба нямаше да е по-добре, ако всъщност е бил напълно отхвърлен – за да бъде издаден и може би истински открит през 90-те? Но дали това нямаше да е още по-фатално за чисто човешките страдания на литературния мъченик Георги Божинов?

Дали тази книга щеше да остане да тлее и да изчезне в пълната забрава, ако съдбата не беше насочила друг един литературен отшелник, Деян Енев, към старите кутии с книги?

Никога няма да знаем отговорите на тези въпроси, но можем само да благодарим на Бог за това, че е насочил Енев към бабичката със старите издания за по 2 лв.

„Калуня-каля“ е прекрасна книга, чието великолепие е в това, че не играе с етническата карта. Тя е напълно сляпа кой какъв е по произход и ако не си поставиш специално за цел, трудно можеш да установиш дали този или онзи герой е турчин, помак, християнин и пр.

„Калуня“ е обратното на „Време разделно“ и вероятно заради това е толкова важна и могъща. Всяка всенародна трагедия, въстание, бунт, революция има човешко междуредие и обикновено тъкмо те биват прескочени от историята или допълнително изкривени от официално санкционираната литература. „Калуня“ чете точно тези „невидими“ текстове и ги разказва красиво. Никаква патетика.

Езикът и повествованието са мощни. Много категоричен и мъдър изказ. Има един диалог с турски поговорки, който вероятно е най-самобитният „диалог“ на епохата (а аз съм го чувала частично на живо в гагаузкия си свят). Човекът е създал и населил един истински автентичен свят, в който всяка сойка и трънка съществуват и са на мястото си. Няма герои-клишета, всичко е „объркано“ според координатната система на идеологемите. 

(Има, разбира се, литературни слабости. Образите на жените до един са леко „празни“, не научаваме почти нищо за тях и техните вътрешни мисловни движения. Няма и обяснения в появяването и изчезването на Костанда, както и в развоя на личните им отношения с Калуня, но какъв всъщност е смисълът да задълбаваме в тази мощна река, която ни повлича?)

Това е книга, която промени моето собствено мислене за почтеността и страданието в българската литература. Имало ги е. Слава богу. Не всички са били купени и обезличени от привилегиите на системата.

Докато четях романа, си представях как в един по-голям културен свят тя вече щеше да е прекрасен филм или великолепен сериал. И несъмнено в него щеше да има две успоредни, но завинаги преплетени линии: историята на богатия и вироглав ага, и историята на Георги Божинов, който несъмнено е живеел като своеобразен отшелник, вероятно гладен, измъчен, непризнат, тъжен, съсухрен, самотен. Обикалящ баирите с кой знае каква стара тужурка и скъсан вълнен пуловер, загледан по дирите на Калуня и пишещ с трепереща ръка в тефтерите, които шиел сам. Двете истории несъмнено са свързани и светецът Божинов е вградил душата си в Калуня…

Източник: - http://ploshtadslaveikov.com/