понеделник, 7 декември 2015 г.

"Самотата на простите числа" - една история за стереотипите и предрасъдъците ни към нас самите

Драги мой,
Чувствал ли си се някога самотен? От онази самота, особената, която прилича на пусто пространство, на кухина някъде в съзнанието ти? Онази самота, причинена от убеждението, че нито един човек на света не те разбира, че си толкова различен от всеки друг и просто няма начин да се доближите. Да, прав си. Всеки понякога се чувства така. Е, проблемът при Аличе и Матия е, че за това тяхно чувство няма „понякога“, има само „винаги“. Те не могат да се отърсят от него, както се изтръсква прашасало палто, нито могат да проветрят онази мъчителна кухина, както се проветрява задушна стая. Не могат. Като деца, дълго преди да се запознаят, и на двама им се случва по нещо ужасно, което ги бележи. Не, греша. Не случилото се, а те самите се бележат. След случилото се Аличе остава с един безчувствен, куц крак и голям, грапав белег. Още неоткрити, грацията и женствеността ѝ са отнети, затова тя решава да компенсира загубата с плосък корем. А това постига с под минималното за един човек хранене. След години дори развива отвращение към храната – само от вида на пълна чиния ѝ се гади. Но дори слабото ѝ тяло не може да накара връстниците ѝ да я харесват. Тя знае, че е различна.
За малкия Матия различността се изразява в близначката му – още от ранна възраст се разбира, че тя е със забавено развитие. Затова и нямат приятели, никой не им говори, не ги канят на рождени дни. А когато това все пак се случва, Матия не иска сестра му да развали всичко и я оставя да го чака в парка. Е, празненството не се оказва кой знае колко приятно, а последиците са ужасяващи – близначката му изчезва безследно. А за Матия остава празнотата.
Когато двамата се срещат, виждат нещо един в друг. Не че разбират света на другия. Не се и влюбват. Понякога дори не се понасят. И въпреки всичко един за друг се превръщат в човека, без когото не могат да дишат правилно. Кухината се запълва мъничко. Матия не говори много, потънал в своя свят от числа (той е много умен, пленен от математиката, с невъзможност да разбере останалата част от света). Аличе винаги има някоя щура мисъл в главата. Приятелството им продължава години наред, а с него и те продължават да бъдат различни – от връстниците си, от родителите си, един от друг, от себе си. Самотата се разсейва само когато са заедно или мислят за другия. Само че не съвсем. Защото дори онази странна хармония помежду им прилича малко на дисонанс. „Как така?“, ме питаш. Ами така. Когато Аличе се престрашава и прави крачка към Матия, той не разбира. Когато пък той има нужда от нея, тя е непокорна и саркастична. „Колко нелепо!“, казваш. Така е, нелепо е да се вкопчиш толкова здраво в мисълта за един човек, той да ти е най-близкият на света, а реално да не можеш да го достигнеш. Това е част от природата ни на хора – винаги ни е толкова трудно да бъдем себе си и още по-трудно да бъдем с другите.


Защо да прочетеш книгата след толкова самота и тъга ли? Защото това е всъщност една оптимистична история (поне краят ѝ), която говори за стереотипите и предрасъдъците ни към нас самите, за ограниченията, които си поставяме и които не си позволяваме да преодолеем. Аличе и Матия обаче успяват. Те позволяват на раните да зараснат, дори на белезите да избледнеят. Най-накрая пускат различността си, осъзнават, че тя не им е нужна, че може да бъде преодоляна, стига само да преодолеят себе си. Какъв подвиг, не мислиш ли?

Твоя,
Деметра