понеделник, 25 април 2016 г.

"Корабът с булките" - приключението да се хвърлиш в неизвестното, екипиран единствено със собствената си крехка любов

Драги мой,
Кое е най-голямото приключение, което си преживявал? Разходка в гората с умираща батерия на телефона? Не, не, аз говоря за големите приключения. Онези, още в началото на които знаеш, че са големи колкото света, че няма да излезеш непроменен от тях, а в края им се упрекваш колко наивен и глупав си бил, че изобщо си се опитал да ги проумееш. Защото умът ти никога не би могъл да си представи подобно преживяване, не би могъл да обхване случващото се дори в момента на случването. Е, такова приключение предприемат героините на Джоджо Мойс, без дори да осъзнават как животът им се е променил в мига, когато са казали „да“.
http://hermesbooks.com/korab-t-s-bulkite.html


През Втората световна война много английски и американски войници са изпратени във воени бази в Австралия. По един или друг начин те се срещат с местни жени. По един или друг начин някои от тях сключват брак. Какво ги подтиква на първо място да го правят в такива времена? Тази несигурност, опасност, неизвестност? Това ли е времето за сватби? Ами, когато любовта се случи, можеш ли да я отхвърлиш, да ѝ кажеш да кротува, защото не е време за нежност? За кратко всички тревоги изчезват – дали проклетата война няма да продължи още години, дали при следващата мисия любимият няма да загине, дали бомбандировачът няма да се спусне над градчето на любимата, дали биха могли да живеят заедно, дали се познават достатъчно, как биха могли да съчетаят животите си, дали няма да ги разделят океани, небеса... Бракът е сключен и преключението започва. Защото любимият е призован на битка. Любимата остава и го чака. Месеци, дори години. И все пак войната свършва, войниците се прибират у дома. А съпругите? Те какво правят? Отиват при мъжете си, казваш. Как през 1946 г. хиляди жени биват преместени на хиляди километри, всяка със своите малки драми и големи надежди, а някои очакващи дете?
Е, това е историята на самолетоносача Виктория, който пренася през няколко океана и морета над шестстотин булки до техните съпрузи във Великобритания. Впечатляващо, нали? Шестстотин жени на едно място? Ще ти кажа, че това е най-малкият им проблем, а сам по себе си той никак не е малък поради, да ги наречем, особеностите на женския характер. Специфичните условия на воинния кораб също не са за подценяване, при положение че той не е създаден за пренос на такъв товар. Дори опитният капитан, преживял множество битки, казва, че това пътуване е обречено. За да добиеш представа за липсващия комфорт, ще ти кажа само да си представиш тази маса жени, на която им е забранено къпането за повече от десет минути и то на известен период от време.
И все пак физическият дискомфорт е едно от малките предизвикателства, които те трябва да преодолеят. На кораб, на който практически няма женски забавления, им остава много време за мислене. Какво оставят зад гърба си, дали е правилно, дали си заслужава, какво ги чака на няколко хиляди километра и няколко месеца разстояние, дали изобщо някой ги очаква с нетърпение, дали щастието ще ги посрещне на брега или пък разочарованието... Какво, за бога, сториха, не може ли корабът да обърне, дали да слязат на първата спирка, телеграма до семейството... И на фона на тази несигурност са около хиляда моряка и пехотинеца, които не са се връщали у дома от години и на които им е забранено дори да поглеждат жените. Кое ли изкушение е по-голямо – това на жените, или на мъжете? Е, и двете страни се подхлъзват понякога на някоя тъмна палуба.
Въпреки всичките съмнения и неудобства, досадата и раздразнението, фриволието и пуританското въздържание, един страх витае над всички жени. Страх, по-голям от океана и небето заедно. Телеграмата с текст „Не си желана“. Телеграмата, изпратена от любимия, от единствения, от бъдещето, от живота, от надеждата. Защото всяка от тях знае – желанието, породило импулсивното решение на мъжа да се венчае в чужда земя, може да изчезне, когато краката му стъпят в родния дом. Може вече да не иска онази туземка, чуждата, непознатата. Как се преживява тази болка – да не те искат?
Разбираш ли сега какво е приключение? Да се хвърлиш в неизвестното, екипиран единствено със собствената си крехка любов. Да преживееш месеци наред на един неудобен кораб. Да се изправиш пред себе си и да не рухнеш под собственото си съзнание. Да съпреживееш съдбата на няколко стотин посестрими, никоя от които не иска да я сподели. Да преодолееш изкушението и страха. Психически, физически, емоционално да преживееш това пътуване. Някои от тях не успяват. Други ги чака щастие на брега, или тъга. Трети намират отговорите на кораба. Но нито една от тях не остава същата. Как би могла?

Твоя,
Деметра

понеделник, 18 април 2016 г.

Изживей тази книга!

Искате ли да прекарвате повече време с хората, идеите и заниманията, които имат най-голямо значение във вашия живот?
Ако да, тази книга е за вас!
 
http://hermesbooks.com/izzhivej-tazi-kniga.html
В дигиталната ера на безброй развлечения от всевъзможни електронни устройства често губим връзката със самите себе си. Ето защо ви предлагаме книга, която да ви помогне да живеете по-пълноценно. Каним ви да изследвате вашите убеждения, амбиции и полети на въображението. 
 


  • Тази книга е покана да отделиш време за най-важните въпроси в живота си.

  • Имаш хиляди имейли в пощенската си кутия, но това няма да те направи щастлив. Тази книга обаче може и да успее.




Смесица от вдъхновение и размисъл, тя е различна от всичко, което сте виждали преди. Тази красиво изработена интерактивна книга ще ви накара да надникнете дълбоко във вашия свят. Ще извади наяве отдавна забравени мечти, хубави спомени и скрити таланти. Ще ви накара по-ясно да осъзнаете кой сте, какво е истински важно за вас и какъв бихте искали да е животът ви. Опознайте себе си и ще видите света с нови очи.


Най-голямата услуга, която може да бъде направена на една градина, е да добавиш полезно растение в нейната природа.
Томас Джеферсън

"Итън Фром" - за способността да се опълчим срещу съдбата си и изборите, които сме били принудени да направим


http://hermesbooks.com/it-n-from.html
Гръмката анотация на гърба на книгата „Итън Фром” на Едит Уортън провокира любопитството ми и ме накара да посегна към нея. Романът е определен като „литературен шедьовър”, а темата – „най-трагичния любовен триъгълник, описан в американската литература”. Ако прочетете книгата, безспорно ще се съгласите, че четете литературен шедьовър, който спокойно може да бъде поставен до големите класици. Но не ви обещавам да почуствате този дълбок трагизъм, който обещават на гърба на книгата. Въпреки че историята е простичка и разказана в ретроспекция, което никога не ми е помагало да очаквам с нетърпение финала, книгата успя да ме впечатли с героите, които живеят един обикновен в простичката си битийност живот, но тайно нежелан в разбушуваните им души. Любовният триъгълник изглежда изтъркан и банален от погледа на съвременния читател – мъж и жена, които никога не са се обичали, но са приели стечението на обстоятелствата като съдба, женейки се един за друг, и младо момиче, повикано в семейството да помага в домашната работа и да се грижи за болната съпруга, в което съпругът вижда отдавна чакана възможност да върне щастието и музиката в сивите си дни. Но пътят на историята, която те тримата сътворяват и съпреживяват, ще ви накара да разберете защо книгата заслужава да бъде прочетена.

„Итън Фром” е книга за страха от самотата, който ни предизвиква да вземаме отчаяни решения и да се пуснем по течението на нещата, които ни се случват, независимо от нас. За способността да се опълчим срещу съдбата си и изборите, които сме били принудени да направим. И най-вече - за момента, в който за пръв път се срещаме очи в очи със закъснялата си любов дори когато вече сме изгубили надежда да я чакаме. 

Петя Юнчова 

сряда, 13 април 2016 г.

Малките чудеса, чрез които изплуваме над повърхността от проблеми и намираме изход от задънените улици на сивото ежедневие

Малките чудеса, чрез които изплуваме над повърхността от проблеми и намираме изход от задънените улици на сивото ежедневие. Онези малки, а всъщност големи неща от живота, за които си струва да живеем и да се борим. Романът разкрива всички тези красиви и тайни страни на съществуването и отвежда в света на възможните обрати и невъзможните бягства от самите себе си. 



Уморен от грижите за болната си жена и измъчван от гузната съвест, Том забравя да живее живота си и пропуска същината му. Преминава през него като пътник, загубил билета си за връщане. Едва когато съдбата го среща с Роуз, той усеща, че в него се заражда ново чувство, способно да го спаси от рутината на ежедневието, в която все повече затъва. Но дали моментът, в който това се случва, е подходящ за промяна? Дали си струва да забравим страха и предразсъдъците, за да бъдем отново щастливи, или трябва да продължим да носим бремето на грешките си, съзнавайки пълната си обреченост? И каква е цената, която трябва да платим, за да погледнем отново на живота като шанс да бъдем щастливи?

Сблъсъкът между Том Пътнам и Роуз Калахан е не просто неизбежен. Той изгражда границата между чувството за вина, ограничаващо свободата на духа, и възможността да последваме сърцето си в моменти на безизходица - граница, около която живеят и нашите герои и, криволичейки из глухите улички на своите съмнения и нерешетилност, успяват да преоткрият себе си чрез свързващата сила на любовта и доверието. 

Макар и основна, връзката между Роуз и Том съвсем не е единствената в романа. ‘’Малки чудеса’’ е история за чистата любов и привързаност във всеки един аспект. За силата на приятелството и вярата в доброто. Срещаме се с искрената и непринудена любов между родител и дете, долавяме сладко-горчивия вкус на тъгата по изгубено щастие, усещаме тайнството на връзката от загубата на близък човек и опората на хората около нас в трудни моменти.

Друг същестевен момент е докосването на читателя до света на книгите и литературата. Това е, което прави четивото още по-интригуващо за всеки книголюбител. Роуз работи в книжарница, а Том е преподавател по литература. Връзката между любовта към литературата и любовта, в чисто естетическия и духовен смисъл е изкусно преплетена и атрактивно поднесена. 

''Книгите бяха основна причина Роуз да работи в книжарници, защото колкото и хаотични и странни да бяха световете в тях, поне хаосът беше винаги крайна величина и в него човек можеше да се потопи за кратко, без да затъва в тресавището му. Толкова различно от дребнавия, безкраен, поглъщащ цялото ти същество хаос на реалния живот..."

Финалът е емоционален и стойностен. Показва грозната страна на отчуждеността, породена от липсата на любов и загриженост и как често това води до саморазрушение, омраза и завист към ближния. Но ето, вратичката и тук се отваря и чудесата намират своя път. Понякога само една прошепната дума би могла да спаси цял живот. Една протегната навреме ръка и подкрепа в точен момент.

Историите в ‘’Малки чудеса’’ учат, че когато подхождаме с добро, дори малките ни грешки биват простени. Може би въпреки и чрез тях израстваме и намираме своя път. Понякога, за да бъдем щастливи, трябва просто да изберем да бъдем такива. 

‘’- Аз реших – каза тя с игриво блеснали очи, - че мога да бъда щастлива!
- С мен? –Том едва си поемаше дъх.
- С теб... И с Хенри, разбира се!
- Но това няма нужда да го решаваш, Роуз!- каза той – Ние сме щастливи. И тримата!
- Именно! – каза Роуз и си пое дълбоко дъх, стискайки палци за късмет, надявайки се – въпреки всичко, - че животът може наистина да се окаже толкова прост.’’

Теодора Николова

петък, 8 април 2016 г.

В„Бърз триумф“ Джули Гаруд набляга на връзката между баща и дъщеря



Макар и последна книга от поредицата Бюканън-Ренард тази книга може да се чете самостоятелно.
В„Бърз триумф“ Джули Гаруд набляга на връзката между баща и дъщеря и как един изоставен от любимата си мъж успява да се съвземе и да отгледа невръстната си дъщеря сам и как успява от обикновен автомонтьор и самотен баща да създаде верига от автосервизи и да отгледа дъщеря си сам.
Андрю е доста важна част от живота на дъщеря си Корделия, той е единственото семейство което има, след неочакваната му смърт Корделия е съсипана и шокирана. Преди да почине Андрю и споделя, че майка й ги е изоставила и никога не ги е потърсила отново.

Този брак беше грешка. Не трябваше да ти позволя да ме убедиш да запазя бебето. И двамата знаехме, че ако не бях бременна, никога нямаше да се омъжа за теб. Да стана съпруга на прост монтьор беше проява на бунт и голяма глупост. Ако семейството ми някога разбере, ще се отрече от мен.
Но повече не мога да търпя. Мразя да съм бедна и колкото и егоистично да ти се струва, вярвам,че заслужавам повече в тоя живот. Знам, че ме обичаш, Андрю, но това не ми е достатъчно.....“

След прочитането на прощалното писмо от майка й Корди решава да я открие и да погледне в очите жената която така безсърдечно е зарязала нея и баща й. За тази цел й помагат най-добрите й приятелки. От тук животът на Корди се преобръща тотално, претърпява инцидент, почти е отвлечена и получава заплахи за живота си. Ако си мислите, че тук няма да има нищо интересно то напълно грешите.






Нели Кънева

сряда, 6 април 2016 г.

В "Алената кралица" всеки може да предаде всеки


Книгата на Виктория Айвярд „Алена кралица” е лека и развлекателна. Подходяща е както за тинейджъри, така и за възрастни. Историята ще се хареса на читателите, които са любители на „Игрите на глада”,  „Изборът”, а и на „Дивергенти”.  Действието се развива в бъдещето, което не е толкова светло и прекрасно за всички. Обществото е разделено на две класи - управляващи и управлявани. Сребърните са властимащите в това антиутопично общество. Tе са господарите. Tе са тези, които имат дарби (едни владеят огъня, метала, водата, а други  са телепати, баншита, повелители на светлината, силни, бързи…). 

От другата страна са червените. Това са работниците, прислужниците, низвергнатите, те са в дъното на ямата, те са на първа линия във войната, те са едно нищо за сребърните, те са обикновени… Едно от тези семейства е Бароу.

Мер Бароу е от кастата на червените. Тя има ясно начертано бъдеще. Когато навърши  определена възраст ще отиде на бойното поле, а до тогава тя си изкарва прехраната като краде по улиците. Такъв е нейният живот до момента, когато среща принца и дните ѝ се променят. След инцидент, случващ се пред цялото аристократично общество, наяве излиза и нещо, което е трудно да се повярва. Мер също притежава талант. Тя създава и владее електричеството. Този момент се оказва съдбовен за нея. Малкото мълниеносно момиче от червена се превръща в сребърната лейди Марийна, сгодена за по-младия принц Мейвън, изпитваща чувства към наследника Кал… Животът ѝ в двора е изпълнен с напрегнати моменти, допълнително ситуацията се усложнява и от бунтовници, които виждат в нея нужното им оръжие. Но не всичко е така както изглежда.

„Всеки може да предаде всеки.”

Този урок е болезнен за Мер, научавайки я, че доверието е измамно, разчита ли на грешните хора, ще си плати сметката, а и понякога други плащат цената за това. Изгледите за още по- мрачно бъдеще стават все по- реални. Каква ще е ролята на бегълката Мер, на принца изгнаник и на принца изменник в борбата на живот и смърт? Това ще разберем в следващите книги от поредицата.

„Алена кралица” е увлекателно разказана. С нетърпение започвам и втората част „Стъкленият меч”, защото историята си заслужава вниманието.


Радина Йорданова

понеделник, 4 април 2016 г.

Всички пътища на инките водят до Мачу Пикчу

Първа глава



Човекът от Оз
Куско, Перу

http://hermesbooks.com/za-machu-pikchu-zavij-nadjasno.html
Когато мъжът, облечен от глава до пети в цвят каки, зави зад ъгъла и се заизкачва с бързи крачки към мен, аз се запитах дали сме се срещали и преди. Това определено ми се струваше малко вероятно. Джон Лийвърс беше в края на петдесетте и прекарваше по-голяма част от времето си да проучва с мачете в ръка отдалечени райони на Андите, търсейки древни руини. Свръхразвитият от поп културата лоб на мозъка ми отбеляза смътната му прилика с Дънди Крокодила – Джон носеше елек и австралийска каубойска шапка и ме поздрави на тротоара пред моя хотел с веселото „Здрасти, Марк!“, което потвърди дълбоките му австралийски корени, – но имаше и още нещо странно познато у него.
- Съжалявам за закъснението – каза той, докато се ръкувахме, – но се върнах в Куско едва снощи.
Като цяло Джон Лийвърс ми напомняше за професионалните изследователи, които бях срещал през годините, докато работех като редактор в различни списания за приключенски туризъм в Ню Йорк – от типа мъже и жени, които управляват теглени от кучешки впрягове шейни на Южния полюс или претърсват морското дъно за потънали съкровища. Джон изключително много пасваше на този образ, беше облечен така, сякаш бе готов да се изкатери на връх Матерхорн, въпреки че бе безоблачен, двадесетградусов ден, и бе почти толкова независим, колкото можеше да бъде един мъж през ХХІ век. Той нямаше жена и деца, нито постоянен адрес, а само мобилен телефон и джимейл акаунт. Бяха ми го препоръчали като един от най-добрите водачи в Южна Америка и ми бе отнело седмици да се свържа с него. Но сега, когато той най-сетне беше тук, седнал на късна закуска в моя малък хотел в Куско – стар колониален град в сърцето на Перуанските Анди, – аз не бях съвсем сигурен откъде да започна. Защото нямах ясен план.
Поръчахме си кафе и Джон започна да ми разказва за себе си, като от време на време спираше по средата на изречението – „Когато човек пътува сам, трябва да е абсолютно, хм, сегуро… съжалявам, отдавна не съм говорил на английски“, – после си потупваше ухото като плувец, изтръскващ влязлата вода, сякаш някой упорит испански глагол се беше забил там. Джон започнал да идва в Куско преди двадесет години, когато работел като водач при екстремни пътувания, возейки с камионетката си безстрашни пътешественици на територията на четири континента.
- По онова време магазините все още затваряха в неделя и можеше да минат месеци, без да срещнеш американец – каза той.
През последното десетилетие – период, през който броят на посетителите на Куско се бе увеличил изключително много заради неговото местоположение като врата към Мачу Пикчу – Джон бе видял да спада интересът към сериозните приключения.
- Хората свикнаха да пътуват, Марк – каза той, като разбърка кафето си. – Сега те са туристи. Хората искат хотели, кафенета, интернет. Те дори не лагеруват!
- Шегуваш се! – възкликнах малко прекалено високо. От сутринта вече два пъти бях проверявал електронната си поща в едно интернет кафене. За последен път бях спал в палатка през 1978 година, когато баща ми бе донесъл от „Сиърс“ една имитация на типи и я бе разпънал в задния ни двор.

В известна степен точно затова се намирах в Куско. След като години наред бях седял пред компютъра си в Ню Йорк и бях изпращал журналисти на мисии до Килиманджаро и в Катманду – места, които Джон познаваше от първа ръка, – исках самият аз да изживея едно приключение. Мислех, че почти пълната ми липса на опит в живота на открито е тема, която двамата с Джон можехме да обсъдим, щом бях решил да предприема това пътешествие.
- Е, какъв вид пътуване имаш предвид? – попита Лийвърс. – Паоло каза, че смяташ да вървиш по стъпките на Бингам.
- Да, така мисля. Нещо от този род.

През по-голямата част от живота му и много десетилетия след смъртта му през 1956 г. Хирам Бингам III е бил известен като откривателя на Мачу Пикчу. Историята, разказана от него в приключенската му класика „Изгубеният град на инките“ – евтини издания на която се предлагаха в повечето магазини, обслужващи туристите (дори в неделя) в центъра на Куско, – бе една от най-известните в аналите на изследователската дейност. Бингам бил преподавател по история в Йейлския университет, който случайно минавал през Куско през 1909 г., където научил за мистерия, останала неразбулена цели четиристотин години. Когато през ХVІ в. испанските конкистадори завладели страната, група инки се оттеглили в един град, скрит високо сред непроходимите планински тропически гори на Перу, отнасяйки със себе си свещените съкровища на тяхната империя. Този град и неговите жители били изчезнали толкова отдавна, че повечето сериозни учени считали легендите за неговото съществуване за толкова достоверни, колкото и историите за Атлантида. Обаче Бингам решил, че експертите грешат, и се заел да проучва малко познати текстове и карти за някакви указания за неговото местонахождение. В драматичния кулминационен момент на „Изгубеният град на инките“ на 24 юли 1911 г. той издирвал това последно убежище на инките, когато вместо на него се натъкнал на геометричното великолепие на Мачу Пикчу. Руините, които открил, били толкова неочаквани, толкова невероятни, че Бингам се запитал: „Ще ми повярва ли някой какво съм намерил?“.
С наближаването на стогодишнината от откритието на Бингам името на изследователя внезапно отново се появи в новините. Аз се запознах с Джон по електронната поща чрез неговия приятел Паоло Гриър – вманиачен изследовател аматьор с енциклопедични познания за историята на инките. Паоло също така се оказа пенсиониран работник от нефтопровода „Трансаляска“, който живееше сам в хижа без електричество в горите край Феърбанкс. Той твърдеше, че е намерил рядка карта, показваща, че някой може да е бил в Мачу Пикчу четиридесет или повече години преди Бингам. Само няколко месеца след като картата на Паоло стана журналистическа сензация по целия свят, името на Бингам започна да се появява отново в пресата. Бившата първа дама на Перу бе предизвикала международен скандал, поставяйки искането Йейлският университет да върне артефактите, които Бингам бе изкопал в Мачу Пикчу, под предлог, че изследователят – тя предпочиташе термина „грабител на гробове“ – и неговият работодател са нарушили правно споразумение. Първоначално Йейл и Перу бяха планирали да открият съвместно нов музей в Куско, за да ознаменуват стогодишнината от подвига на Бингам. Вместо това, когато наближи знаменателната дата, те се съдеха в американските съдилища.
В лавината от репортажи, която последва предявяването на съдебния иск от страна на Перу, непрекъснато възникваха въпроси: „Излъгал ли е Бингам за откриването на Мачу Пикчу?“, „Изнесъл ли е контрабандно артефактите от страната?“. Една жена в Куско дори твърдеше, че семейството й все още притежава земята, на която е разположен Мачу Пикчу. Възможно ли бе Йейлският университет и правителството на Перу да грешат?


Като редактор в списание, аз знаех, че преработената версия на историята на Бингам има качествата да се превърне в страхотна статия – герой авантюрист, разобличен като долен измамник. За да придобия по-ясна представа какво наистина се е случило на онзи планински връх през 1911 година, аз си взех почивен ден и отидох с влака до Йейл. Прекарах часове в библиотеката, прелиствайки дневниците на Хирам и тези на експедицията. Докато държах малкия, подвързан с кожа бележник, в който Бингам бе записал с молив първите си впечатления от Мачу Пикчу, продължавах да прехвърлям в ума си полемиките около името му. Но още по-интересен бе разказът му за това как се бе озовал на Мачу Пикчу. Бях чувал, че Бингам е прототип на филмовия герой Индиана Джоунс – връзка, която се споменаваше без особени доказателства в почти всяка статия за изследователя през последните двадесет години. Докато седях в неоготическото великолепие на читалнята в Залата за редки книги и ръкописи на библиотеката в Йейлския университет, връзката между Инди и Бингам за първи път придоби някакъв смисъл. Проучването на Хирам представляваше географска детективска история, която бе започнала като търсене на Изгубения град на инките, но бе прераснала в неистов стремеж да бъде разгадана мистерията защо такъв импозантен гранитен град е бил построен на такова смайващо място: на изолиран планински хребет, в забулената в мъгла субтропична зона, където Андите се срещат с Амазонската джунгла. Петдесет години след смъртта на Бингам полемиката бе подновена. И следите все още бяха там, за да бъдат разгледани от всеки, който има здрави крака и много голяма отпуска.
- Какво мислиш за Бингам? – попитах аз Джон.
- Че е бил малко „мартини изследовател“ – отвърна той, използвайки, както научих по-късно, евфемизъм за пътешественик, който се мисли за много корав човек, но всъщност очаква известни удобства и лукс. – В момента не е много популярен в Перу. Но не могат да се оспорят нещата, които е открил.
Като всеки сериозен изследовател в Перу, Джон бе научил почти наизуст публикуваните разкази на Бингам за неговата експедиция от 1911 година. През онова лято Хирам бе направил не едно, а три невероятни археологически открития, всяко едно от които бе затвърдило репутацията му на изследовател от световна величина. В свободното си време при това посещение той бе успял да участва в първото изкачване на високия 6427 м перуански връх Коропуна, смятан тогава за най-високия непокорен връх в Западното полукълбо. По време на трите си основни експедиции в Перу Бингам бе открил толкова много руини, че значителен брой от тях след това отново се превърнали в пущинаци. Няколко години по-рано Лийвърс бе помогнал да се организира експедиция за преоткриването на забележителност, която Бингам бе открил при оглед от Мачу Пикчу и която отново бе потънала в забрава в продължение на деветдесет години.
Докато Джон посръбваше от кафето си, аз му представих идеята си. Исках да мина отново по маршрута на Бингам през Андите по пътя, следван от него, когато е открил Мачу Пикчу. Исках също така да видя три други важни археологически обекта, които той бе посетил: високопланинската цитадела Чокекирао, сега считана от мнозина за град близнак на Мачу Пикчу; Виткос, където се намираше една от най-свещените гробници в империята на инките; и Еспириту Пампа – изгубения дълго време в джунглата град, където инките оказали последната си съпротива срещу испанците. Точно как щяхме да осъществим това – да пътуваме с автобус, влак или лами? – беше подробност, за която не бях мислил много задълбочено.
- Бихме могли да вървим пеша по Пътеката на инките – казах аз. – По този начин бих могъл да почувствам преживяното от Бингам, нали разбираш, като следвам пътя, който води до Мачу Пикчу.
Изпитвах смесени чувства по отношение на Пътеката на инките. За пътешествениците минаването по нея беше като ходенето на поклонение в Мека – трябваше да се направи веднъж в живота. Но всички разкази, които бях чел за Пътеката на инките – а когато работиш в списание за приключенски туризъм, четеш много истории за нея, – я описваха претъпкана с хора като моста „Джордж Вашингтон“ в пиковите часове. Най-хубавите части в книгите на Бингам бяха тези, в които описваше природните красоти на Перу, и аз се надявах да придобия впечатлението за Перу, каквото го бе видял Бингам, ако това все още бе възможно.
- Знаеш ли, Марк, всички пътища на инките водят до Мачу Пикчу – отвърна Джон. Той посегна над отрупаната маса за бурканчето с конфитюр. Не можех да не забележа колко различни бяха ръцете ни. Неговите имаха квадратни изрязани нокти и изглеждаха така, сякаш бе прекарал целия си живот да тегли въжета на траулер. Моите изглеждаха така, сякаш току-що бях посетил салон за маникюр и педикюр. – Ако това е Мачу Пикчу – той постави бурканчето в средата на масата, – а това е Чокекирао – сложи захарницата на една линия с него, – то това са Виткос и Еспириту Пампа. – Джон постави на съответните места солницата и пиперницата. Четирите предмета образуваха фигура с формата на Y, като Мачу Пикчу беше в края на долната черта.
- До повечето от тези места няма пътища, а само пътеки – продължи той. – Въпреки това можеш да отидеш почти навсякъде, където е ходил Бингам. – Джон бръкна в един от многобройните джобове на елека си и извади малък син тефтер с полипропиленова корица. – Купувам си такива в Чили, те са абсолютно необходими при пътуване във влажни райони.
Сега, нека да видим. Ще имаш нужда от три дни престой в Куско, за да се аклиматизираш към надморската височина. Един ден, за да се придвижиш с кола до началото на пътеката за похода ти до Чокекирао. Два дни ходене пеша до руините. Не е много далече, но е малко стръмно. Има невероятни гледки. Ще разгледаме наоколо, след това ще продължим към Виткос – това е още около четири дни ходене. Ще разгледаме добре Бялата скала – много важен религиозен обект, където Бингам е прекарал доста време, за да се опита да разберe нейното предназначение. Тежък район с трудни за изкачване инкски пътеки. Ще имаш нужда от стабилен спален чувал, защото ще прекараме една нощ на около 4500 м надморска височина. Може да завали сняг.
Ще направим един-два дни почивка близо до Виткос. След това ще се спуснем към джунглата – има доста пътища надолу, по-точно казано към басейна на Амазонка. Ще ни трябват може би още три дни, за да стигнем дотам, в зависимост от времето, което може да бъде малко непредсказуемо. Ще стигнем до Еспириту Пампа и ще се спуснем по стълбите до старата столица на инкската империя, което е направил и Бингам, въпреки че никога не е осъзнал значението на това, което е видял. Там ще искаш да останеш поне два дни. – Джон замълча за миг. – Вероятно ще искаш да видиш и Лактапата.
- Какво?
- Лактапата. Това е градът, който Бингам е открил, когато се е върнал в Перу през 1912 година. Бях там преди няколко години. Можеш да погледнеш направо през долината към Мачу Пикчу. Просто невероятно. Той изглежда точно като Мачу Пикчу, преди да бъде почистен – току-що разкрит при разкопките.
- Разбира се, онази Лактапата – казах аз, опитвайки се да отгатна как се пише името, за да направя справка за нея по-късно. – Определено не можем да я пропуснем.
- Тя ще ти помогне да добиеш представа как инкските инженери и жреци са ориентирали всички тези градове спрямо слънцето и звездите. Поразително нещо.
Ако Джон не приличаше на завършил с отличие обучението си във Френския чуждестранен легион, щях да се закълна, че навлизаме предпазливо в някаква ню ейдж територия. Куско бе магнит за мистиците. Човек не можеше да си окачи някой кристал, без да се натъкне на носещ пера субект, който се наричаше духовен лечител. Голямата примамка, разбира се, беше самият Мачу Пикчу. Нещо в забулените в облаци руини имаше ефекта на ултразвуковата свирка за кучета върху най-различни нюейджъри, които се занимаваха с астрологически предсказания, инипи и гривни против уроки. Туристическите брошури, които пристигаха в редакцията на списанието ми, като че ли винаги загатваха, че камъните на Мачу Пикчу практически излъчват положителна енергия. Нямаше нито едно обяснение защо откритата от Бингам цитадела е свещено място, но това не пречеше всяка година към обекта да се стичат хиляди духовни поклонници, надявайки се да преживеят лична хармонична конвергенция.
- Добре. Значи, ще отидем пеша до Лактапата, ще стигнем до отсрещната страна и може да вземем влака до Агуас Калиентес. – Той ме погледна над бележника си. – Това е градът в подножието на Мачу Пикчу. Или може да вървим край релсите и да спестим парите за билети за влака.
- Това законно ли е?
- Ами, знаеш как стоят нещата в Перу, Марк. Всичко зависи от това кого ще попиташ.
- Много хора ли се записват за този вид пътешествие?
- Преди всяка година се събираха по няколко души – сериозни туристи. Сега вече никой не го прави.
- Колко време ще отнеме?
- Около месец. Може и по-малко, ако времето е с нас.
Представено чрез бурканчетата на трапезните подправки, пътешествието не изглеждаше особено трудно – около сто и шейсет километра ходене по грубите ми изчисления. Според разказаното от Джон ние щяхме да тръгнем на север, да преминем през планината, да се отклоним наляво към джунглата, а след това да се върнем обратно към Куско. За големия финал единственото, което трябваше да направим, бе да следваме течението на реката и да завием надясно към Мачу Пикчу. Тази последна част изглеждаше като приятна следобедна разходка, нещо, с което да убиеш няколко часа и да ти се отвори апетит за вечеря.
- Знам, че информацията е много за възприемане – каза Джон. – Имаш ли някакви въпроси дотук?
Дойде ми наум само един.
- Този маршрут по-труден ли е от Пътеката на инките?
За част от секундата Джон сякаш не ме разбра.
- Марк, този преход е много по-труден, отколкото по Пътеката на инките.