Истината
за нашето българско несбъдване
От години познавах Недялко Славов
като поет, харесвах и ценях неговите
стихотворения, виденията му, изпълнени
с особена зряла тъга и със запомнящи се
смисли. Затова бях изненадан и озадачен,
когато той започна да пише проза,
постепенно моето удивление нарастваше
именно защото романите му „Вертиго“,
Фаустино“, „Портрет на поета като млад“
и особено „432 херца“ постепенно засилваха
впечатлението ми, че в националната ни
литература – късно, но не просто
убедително, а някак помитащо – навлиза
един оригинален, талантлив белетрист.
Последният му роман – „Камбаната“,
задълбочи това щастливо усещане, ще
кажа веднага и направо, че това е едно
от най-значимите прозаични произведения,
написани през мъчителния ни и несвършващ
преход.
Светът, който ни заобикаля, е
реален, вещественият свят около нас
съществува, но лишен от енергията на
нашето духовно любопитство, той е
неуловима, все още латентна форма на
съществуване, полусън на предметния
свят, бездиханната дрямка на природата.
За да се пробуди този унесен в себе си
свят, той трябва да бъде назован и така
единствено словото и талантът на твореца,
неговото въображение и интуицията му
разбуждат Битието и го превръщат в
смисъл, а по-сетне в памет и в История.
Призвание и вътрешен копнеж на
всеки истински творец е да създаде свой
познаваем, но неповторимо личен свят.
Колкото по-значим е този творец, толкова
неговият свят е по-величествен и
самобитен, по-неизчерпаем и недостижимо
единствен. Светът на Недялко Славов
непрекъснато се наслагва и усложнява,
той е оригинален и изтръгнат от унеса
на тавтологията, от повторението на
ежедневието, той е навсякъде около нас,
но ние можем да го видим единствено и
само в неговите прекрасни романи. Така
всеки истински писател е неоспорим
еретик, който доизмисля и досътворява
видимия, божествения свят, а също
доизмисля и досътворява човека.
Безкрайността на човека. Това той постига
с помощта на най-възхитителното достижение
на разума, с помощта на своя талант и с
най-чувствителните си сетива – с
въображението и с интуицията си. А
романът „Камбаната“ е изграден с могъщо
въображение и с интуиция, която надниква
не само в трагедията и руините на едно
забравено от хората село, но и в дълбината
на цялостния ни и така деформиран живот.
Да описваме битието, като го
разгадаваме и променяме, не е въпрос
само на интелектуална наслада, но е и
опит да се разбере действителността,
като повлияваме върху нея и я превръщаме
и в социално познание, и в чиста духовност.
Постижението на Недялко Славов се състои
в това, че без дори да го желае, той не
само проумява, но и разширява света,
заобикалящото ни... и окриляващо, и
трагическо съществуване. В неговия
роман животът в странджанското село
непрекъснато гасне и се смалява, но от
друга страна, същият този живот сякаш
израства и се извисява, изпълва се с
могъщи страсти и познание, превръща се
в метафора на цялото ни разпадащо се
битие. В някакъв смисъл Недялко Славов допълва действителността със собствените
си представи, размисли и преживявания,
породени от нея, и наистина разширява
съществуващото, като го натоварва със
смисли, като определя за съдбовни не
толкова самите факти и събития, а техните
сенки и значения. Ето защо познатият,
повтарящият се обективен свят, като
премине през въображението и интуицията
на писателя, става реално безграничен
и се превръща в нещо различно от
действителността, в нещо само негово и
уникално. Недялко Славов рисува не само
това, което се вижда, а се опитва да
надникне зад него, ще употребя по-точната
дума – отвъд него. Разказът му е
преизпълнен със словесни метафори, а
те съдържат в себе си конкретния образ,
но и неговата драма, загатнатите в него
прозрения. Езикът, в който е вградена
„Камбаната“, е наситен и пределно
поетичен, на места епичен, на места
грубоват и делничен, ала точно това
смешение от чудесна метафоричност и
битова прозаика създава усещането за
нещо прекрасно, надреално и едновременно
с това за ярка, понякога яростна
автентичност.
Но нека се опитам да обясня
мощното въздействие, а също дълбокия
смисъл, вложен в този прекрасен роман.
Върху фона на социалния и нравствен
разпад, който беляза българския преход,
в „Камбаната“ се поставя основният
екзистенциален и философски проблем
за доброто и злото, за тяхната постоянна
борба и взаимосвързаност, за това, че
те са съдбовно преплетени у нас и че
между тях се създава тайнствена
причинно-следствена връзка. Защото и
доброто, и злото еднакво присъстват в
ума и в душата ни, ласкаят ни, примамват
всеки от нас, въпросът е какво от тях
външният свят ни е нашепнал и внушил.
Вено /Венко/ израства в едно
незначително странджанско село, той
поема в себе си гълчавата, пяната и пороя
на живота, хората с техните изконни
странности, с добродетелите и недостатъците
им, а също в съзнанието му се уталожва
величието и чистотата на природата, в
него попива драматизмът при смяната на
сезоните, земният мирис на вятъра и
ароматите на полето, тъгата на залезите
и дълбочината на разжареното нощно
небе. Този малък, привидно незначителен
свят всъщност е безкраен и бележи като
жига душата на героя, защото това е и ще
остане единственият, обживеният,
неповторимият и завинаги неговият свят.
Поради невъздържания си и гневлив
нрав Вено извършва две разделени във
времето, но втрисащи ни убийства. Лежи
дълго, с години, в затвора, ала после
той, причинителят на злото, ще извърши
огромна добрина, ще поеме непосилната
участ да брани и спасява селото. В затвора
Вено ще научи няколко неща. Още в детството
и юношеството си той добре познава
насилието /то започва от вечно смръщения
поглед на баща му/, но в затвора ще трябва
да свикне с несвободата и с потискащата
самота. С премазващата несвобода и
самотата, която обезличава. Там, в
затвора, той ще започне да чете книги,
привидно те го спасяват от самотата, но
всъщност го удавят в своите различни
светове и многолюдие. Книгите са
пренаселени с хора и тяхната житейска
„бъбривост“ не го разсейва, а допълнително
го потиска и почти го довежда до лудост.
Именно в самотата на затвора героят на
Недялко Славов ще разбере, че в копнежа
си да споделя и обича, е способен да се
влюби платонично дори в мъж.
Когато излиза от затвора, Вено
е все така несвободен и осъден на самота,
но сега той е загубил и своя единствен
и неповторим свят, защото селото е до
болка променено, хората в него са други,
остарели и безпомощни, никому ненужни,
захвърлени от съдбата си като вехти и
дрипави дрехи.
Най-сетне намерил смисъла на
живота си – да брани своите съселяни
от посегателствата на циганите /Мематите/,
Вено остава разтърсващо сам пред злото,
а над него се възправят отчаянието,
плъзналото човешко страдание и цялата
възможна несправедливост. Той е готов
да пожертва себе си, за да спаси и откупи
селската черква с камбанарията и
камбаната. За да събере парите –
неизплатените петнадесет хиляди лева,
Вено се бие пет пъти смъртно с нож за по
три хиляди лева, но това се оказва
недостатъчно. Мематите /те са зловещата
метафора на злото, всъщност попълзновението
на прокобата и развалата/ са навсякъде.
Героят не изпитва страх за себе си, нито
разхлабващо волята покаяние, но цялото
насилие, което Мематите причиняват на
селото, на неговия изтърбушен и зейнал
като рана свят, се струпва със зловеща
неотменност върху него. За жалост, Вено
не успява да спаси селото и любовта си,
ала най-важното – той не успява да спаси
прокълнатото и умиращо добро.
„Какво да правя? – пита се объркан
той. – Какво следваше? Кого спасявах? И
спасявах ли някого? Или водех пожара
след себе си?“
Кулминацията на романа е в оня
миг на крайната човешка неблагодарност,
когато баба Стойна отхвърля добрината
му, обвинява и проклина неговата
човечност, възвисяващата го саможертва.
И той полудява, започва безредно да
хвърля камъни, сякаш за да засипе с тях
другите, но и себе си.
„Роби, мръсни роби – шептях,
докато хвърлях. – Роби, мръсни роби –
взех да надигам глас. – Роби, мръсни
роби!“ Вече крещях, докато вървях и се
спъвах през гробището на къщите. С тия
викове влязох в двора на църквата.
„Ро-би, мръс-ни роби! – накъсвах виковете
си, докато изкачвах стълбището на
камбанарията. С тия викове заблъсках
камбаната. С пълно гърло на всеки удар
изревавах: „Роби! – Между двата удара
крещях: – ...мръсни! И още: – ...роби!“
Защото виновни са не само Мематите
– разбирайте несправедливостта на
времето, ала и самите хора, виновни за
смъртта на цял един свят сме всички ние.
Интересни, изпълнени с всеотдайност,
болка и драматизъм са и женските образи
в романа. Менда ще потърси закрилата и
мъжката сила на Вено, но после, обладана
от страха и угризенията си, ще го изостави
в самотата и обречението му. Вено няма
да умре, съсечен от Мематите, ще го спаси
голямата му любов Лейла, която в последния
миг ще го замени със себе си и на засадата,
поставена от тях, ще се подложи под
съсичащия удар на брадвата. Оная гордата,
нежна и излъчваща душевна чистота Лейла,
която в юношеството разбужда душата
му, и сегашната наплашена до смърт,
продаваната и купуваната проститутка,
курвата Лейла, която ще го заведе до
Мематите, но ще поеме неговата участ и
голгота.
Така чрез трагичната съдба на
Вено „Камбаната“ се превръща в епичен
разказ за трагическата смърт на едно
странджанско село, за погрома над едно
човешко обиталище, което е имало изпълнено
с живот минало, но няма бъдеще. За едно
ограбено човешко съществуване, което
е лишено от памет и е превърнато единствено
в настояще. Това всъщност е разказ за
мъчителното разграбване, обезличаване
и умиране на стотици български села, в
които са расли деца, в които земята,
поминъкът и училищата са били живи,
имали са богата история, заличена в тези
белязани от егоизма години, и бяха
превърнати в оглозгани и продънени
руини, в призраци.
Сега позволете ми да кажа няколко
думи за разлюшканата и помитаща сила
на самата камбана. Тя е гласът на вярата,
избликът, викът и шепотът, звънът и
издиханието на вярата – и аз я чух в
себе си. Камбаната на Недялко Славов е
във всеки от нас, всеки от нас трябва да
я чуе от високата камбанария на своя ум
и сърце и да се пробуди. Защото – ще
повторя – виновни сме всички, които
позволихме на „Мематите“ да превземат
и оскърбят нашия живот, да изпепелят
надеждите ни и да превърнат бъдещето
ни в постоянно настояще. Защото, докато
Вено е сам в борбата с несправедливостта
и със злото, всички ние ще губим
най-безлично и жестоко тази борба.
Най-сетне ще спомена това, че
романът „Камбаната“ никога няма да
свърши... ще се чете сега и завинаги. Той
вече е част от истината, съдбовна,
потискаща и красива част от истината
за нашето българско несбъдване!
Източник: "Площад Славейков"
