понеделник, 30 юли 2018 г.

Три фази, побрани в "Седем" дни, изразени с биографични стихотворения




Издателство: Хермес
Жанр: Поезия





Един искрен разказ за преживяванията, които оставят своя отпечатък в душата...

Като млад читател, който има сравнително малък опит в четенето на поезия, "Седем. Стихотворения ( с ) биографии" мина през мен като вихрушка от откровения и силна емоция, която завладя сърцето и съзнанието ми. 

Мирела Иванова е име, което е добре познато в културния живот на България. Тя е известен драматург с множество преводи на книгите си и безброй награди. С излизането на стихосбирката й, аз изпитах особен интерес към нея и побързах да я прочета. Вярвате или не, за един час я бях приключила. От корица до корица.

,,Не ми личеше, но все се боях
да не счупя нещо: чаша, чиния, човек,
хоризонта си, коленете си,
молитвите си,
любовта.
Сега храбро вървя през отломките
и само погледът ми тежи
от познание.“

Разделена на три основни теми, които са озаглавени "Съвпадам с есента", "Пеперуди" и "Предели", тя ни разкрива един живот, който в различните етапи е изпълнен с динамика, разочарования, болка и любов. Чрез метафорите, лирическият герой ни разкрива немалка част от реалния си облик, без маски, без излишна суета. А колко от нас могат да разголят душата си по този завладяващ начин, както го прави Мирела Иванова? 

С плавното преминаване от стих на стих, все повече си припознавах в думите, в размислите, в чувствата. Ако целта на поезията е да въздейства най-вече емоциално, бъдете сигурни, че тези стихотворения определено могат да ви накарат да се почувствате друг човек. 

Автор на текста: Теодора Иванова


четвъртък, 26 юли 2018 г.

"Сърцето ми и други черни дупки" от Джазмин Варга




Автор: Джазмин Варга
Издателство: Хермес
Жанр: Съвременна проза, тийнейджърски роман




"Сърцето ми и други черни дупки" разказва за шестнайсетгодишната Айсел, която се увлича по физиката, но от три години планира самоубийството си. Майка й видимо се страхува от нея. Съучениците й си шушукат зад гърба й. А хладнокръвното престъпление на баща й все още всява смут в малкия град. Има само един проблем: тя не е сигурна дали е достатъчно смела, за да го направи сама. Тогава попада на сайт, който има специална секция, наречена "Партньори за самоубийство" и Айсел се убеждава, че е намерила решение на дилемата си. Там се запознава със 17-годишно момче с потребителско име FrozenRobot (Роман), което е обременено от семейна трагедия и също търси помощ. Въпреки че двамата нямат нищо общо, те бавно започват да запълват празнините в разрушените си съдби. Самоубийственият им пакт наближава своя край, което кара Айсел да се съмнява в желанието си да го осъществи. Тя се колебае между страхливия изход на смъртта и възможността да убеди Роман да живее, за да разкрият заедно истинския си потенциал.



„Сърцето ми и други черни дупки“ е роман, който няма как да не те развълнува. Като начало той показва на преден план един много голям проблем – самоубийствата сред тинейджъри, чиято бройка през годините, за жалост, се увеличава. Това е роман, който описва по такъв начин болката на главните герои, че я приемаш за своя и страдаш заедно с тях.

Това е книга, която е посветена на всички онези хора, които те разбират напълно и те приемат такъв, какъвто си – дори най-странните части от теб. Това е книга за онези хора, които са се появили ненадейно в живота ти, но са го променили изцяло. Защото ти си позволил да се видиш през техните очи. Защото те са видели потенциал там, където ти отдавна не го виждаш. Книгата показва най-вече, че това да общуваме е най-важното – да се разкриваме и да не трупаме проблемите си вътре в нас, защото по този начин те само прерастват в още по-големи ужаси. Един роман, който ни насърчава да се разкриваме пред тези хора, които със сигурност искат да ни помогнат.

Един от най-големите плюсове на "Сърцето ми и други черни дупки" е самият стил на писане на авторката. Толкова е завладяващ, че се оставяш да те води през историята без проблем. Просто се пускаш по течението. Това е един изключителен дебют за Джазмин Варга и според мен тепърва ще чуваме много за това име в света на литературата.

Автор на текста: Любен Спасов

понеделник, 23 юли 2018 г.

"Фокус-бокус" от Кърт Вонегът





Заглавие: "Фокус-бокус"
Автор: Кърт Вонегът
Издателство: Сиела
Жанр: Съвременна проза





На финала на своя прочит в ръцете си държа знаменитата книга "Фокус-бокус". Защо знаменита? Тъй като самият автор носи този натюрел - духовит, сензационен, прям. Честно казано, това произведение по същността си е далеч от онези, които по принцип чета. Не че си слагам ограничения. Просто ми трябваше малко време да вникна в проблематиката на стила му. Защото в тази творба определено има драматургия, изтъкана от фин и понякога дебелашки даже хумор. Именно това я прави интересна и фатално-скандализираща. Наситена е с окраските на риторика, която няма да е по вкуса на мнозина. Авторът, който има способността и да се самоидентифицира с героите си, действително не живее в бонбонен свят, изграден от лустросани стереотипи, с какъвто комфорт обичат да се утешават често редица читатели. "Фокус-бокус" ще ви сграбчи, ще ви разнищи, ще изпита вашето чувство за хумор и умението да четете между редовете, и накрая просто ще ви завладее с доблестта си.

Заглавието навява известен наивитет. Ала, да не се лъжем - липсва всякакъв наивитет, и по-добре. Нямаме нужда от заблуди, дори и когато сме най-уязвими и се нуждаем от "потупване по рамото". Аз лично се нуждаех от трезва творба. Сатиричният привкус на повествование държи читателя и в недоумение, и в удовлетворение, че чете нещо непредсказуемо и в същото време толкова реалистично... толкова, че все пак "Фокус-бокус", макар и видяла бял свят през 1990-та, продължава да звучи актуално. Което пък ни навежда на мисълта, че нещата както са се променили, така и не са се. Авторът подхожда директно и сблъсква героя си с всичко от солта на живота, не му спестява нищичко - както съдбата постъпва с нас. Това е причината заглавието да е "Фокус-бокус". Това са всички онези малки хитринки, с които си служи Юджийн Дебс, за да маневрира из житейските пътища. 

Започнал трудовата си дейност като професионален военен във Виетнам, завършил военната академия "Уестпойнт", назначен на работа в "Таркингтън" и преместен в затвора "Атина" – и в двата случая като преподавател, а впоследствие произведен във Военнокомандващ в местността Сипио, той бива многократно дискредитиран. Бързо разбираш иронията на съдбата в живота му, а и като цяло. Несправедливостите са на всеки ъгъл и ако ги взимаш твърде сериозно, могат да те погубят без време. Без майтап. Дебс е безумен циник и непукист. Въпреки това е стойностен човек. Още като дете е дисквалифициран от състезание, а впоследствие дискредитиран като преподавател в "Таркингтън" с грижливо събрани мотиви като звукозаписи, които го уличават в уличен език и пропаганда сред ученици. Проблем се явяват и множеството му любовни връзки, с които се прочува. Той не се срамува от тях. В живота си е бил с толкова много жени и е убил толкова много хора във Виетнам, че финалът е поставен от една своеобразна въпросителна, която оставя отворен финал. Още повече, че накрая среща и извънбрачния си син – Роб Рой, който успява да го умили. Юджийн може да изглежда твърде смахнат, небрежен, безотговорен дилетант. Реално е личност с будна мисъл, справедлив и мъдър. Целият му жизнен опит е почерпен от преживени истории. Той осъзнава колко хаотичен и грозен може да бъде животът. И именно чрез този светоглед, макар и до известна степен печален, той самият е по-дълбоко посветен в тайните и истините на света и действителността от всички останали хора.

Да имаш храбростта да се възкачиш на гребена на вълната, да сътвориш всякакви „фокус-бокус“ неразбории, измежду тях да пожънеш забележителни успехи, и все пак да се надсмиваш над преходността ни във времето и пространството – това е форма на изкуство, която не всеки владее. Трябва да си силен и зрял човек, без комплекси за малоценност, без предубеждения. Човек, който поучава, докато псува или си прави удоволствието. Човек, който решава как да скандализира, докато отново са го прецакали,  понеже е неудобен някому. На пръв поглед – безскрупулен тип с първични страсти,  а всъщност човек със съвест и отворено сърце. Само така можеш да посрещнеш превратностите безпрепятствено – когато скочиш в тях. Те идват, за да ги преодоляваме. И когато го правим, израстваме. Калени, се завръщаме за новата битка. Калени и преродени, вече можем да си позволим да се смеем свободно, да грешим на воля и да живеем без страх и мисъл дали утре ще ни има. Важното е от цялото ни съществуване да е имало полза и хуманен принос. За да не е било просто съществуване, а истински живот.

Автор на текста: Стефимир Гроздев

четвъртък, 19 юли 2018 г.

Радост и тъга, надежда и отчаяние в „Ние, удавниците“ от Карстен Йенсен




Автор: Карстен Йенсен
Издателство: Жанет 45
Жанр: Съвременна проза





„Ние, удавниците“ е необятна книга, като океана - на приливи и отливи носи радост, тъга, огорчение, надежда, отчаяние, смелост и слабост. Това е книга обемна не само откъм думи, но и откъм емоции. 

Карстен Йенсен е наистина брилянтен разказвач, който пресъздава света на жителите на малко датско градче, но в действителност това градче - Марстал, е просто образът на всеки един друг град по света, претърпял промени, крушения, разцвет и търпящ непрестанно развитие през годините. А хората, които го обитават, се променят заедно с града, те са неговата жива вътрешна сила, която може да бъде и разрушителна. 

Цикличността на разказвачите показва как се сменят поколенията, като всяко си има свой централен образ, около когото се завъртат събитията. Историята започва с мистичния и почти фантастичен Лауридс Мадсен, продължава с най-малкия му син Алберт, а по-късно вече достолепен корабовладелец Алберт, и завършва със своеобразния му наследник Кнуд-Ерик. Във всяка част от романа участва и безименният разказвач - някой от тълпата, момчето от училище, морякът от кораба, като така се създава усещането за общност и се придава по-личен израз на разказа. Като действителен участник и свидетел на събитията.

"Ние, удавниците" е голяма книга, чието четене е истинска наслада за този, който обича широко разгърнатите истории. Това е летопис на поколенията, напомнящо и стремежа на Алберт да създаде нещо трайно в памет на тези, които са били, за тези, които ще бъдат. Тук се сблъскват световете на вечно търсещите хоризонти моряци, на скърбящите съпруги, които намират сила в това да запазят същината на живота на сушата, в порива на израстването, който кара момчетата да мечтаят за безброй плавания и ударът от приземяването с действителността, когато разбират, че никой всъщност не ги е предупредил, че да се пада от високо е и опасно.

Една от любимите ми аналогии е тази как романът започва с ботушите на Лауридс, които го отнасят чак до небето, но успешно го връщат на земята, а в същите тези ботуши загива Алберт, но вперил взор в звездите. Тези ботуши като сакрален елемент преминават от човек в човек, проследявайки и личната история на част от марсталци на фона на общите промени и развитие.

Светът се променя и повлича във водовъртежа си марсталци, за които е присъщо да плуват срещу течението и да оцеляват в бури. Животът винаги намира своя начин да се приспособи и да продължи.

Автор на текста: Магдалена Младенова

вторник, 17 юли 2018 г.

Ексклузивен откъс от "Все още аз" на Джоджо Мойс

КУПИ СЕГА


***

Именно мустаците ми напомниха, че вече не съм в Англия: като едра сива стоножка, която плътно закриваше горната устна на мъжа; това бяха мустаци като на членовете на „Вилидж Пийпъл“, каубойски мустаци, миниатюрна метла, с която шега не бива. Човек просто не можеше да види такива мустаци у дома. Не можех да откъсна поглед.
– Госпожо?
Единственият човек, който някога бях виждала с подобни мустаци в Англия, беше господин Нейлър, учителят ни по математика, и в неговите винаги имаше трохи от бисквити – обикновено ги брояхме в час по алгебра.
– Госпожо?
– О, извинете.
Униформеният служител ме подкани да мина напред, като ми даде знак с дебелите си пръсти. Не вдигна очи от екрана на компютъра си. Изчаках в кабинката, докато потта от дългия полет полека попиваше в роклята ми. Вдигна ръка и размърда четири дебели пръста. Това, схванах с известно закъснение, означаваше да си подам паспорта.
– Име.
– Написано е – отвърнах.
– Името ви, госпожо.
– Луиза Елизабет Кларк. – Надникнах над гишето. – Макар че никога не използвам Елизабет. Защото мама осъзнала едва след като ме кръстили, че така ще ми викат Лу Лизи. Ако го произнесете много бързо, звучи наистина откачено. Макар че татко казва, че всъщност ми приляга. Не че съм откачена. Искам да кажа, едва ли бихте желали откачени в страната си. Хм! – Гласът ми отекна нервно в плексигласовата преграда.
Мъжът ме погледна за първи път. Имаше широки рамене и поглед, който те приковаваше като насочено дуло на пистолет. Не се усмихваше. Изчака, докато и моята усмивка помръкнe.
– Извинете – промърморих. – Хората в униформа ме притесняват.
Хвърлих поглед назад към залата за имигранти и към опашката, която се бе огънала толкова много пъти, че се бе превърнала в непреодолимо и неспокойно море от хора.
– Мисля, че съм леко замаяна, след като се редих на тази опашка. Честно, никога не съм била на по-дълга опашка. Тъкмо се чудех дали да не почна да си правя коледния списък.
– Сложете ръка на скенера.
– Винаги ли е толкова голяма?
– Скенерът ли? – намръщи се той.
– Опашката.
Но той вече не ме слушаше. Беше се вторачил в нещо на екрана си. Сложих пръсти върху малкия скенер. И тогава телефонът ми изписука.
Съобщение от мама: „Кацна ли?“.
Понечих да отговоря със свободната си ръка, но мъжът рязко се извърна към мен.
– Госпожо, не е разрешено да се използват телефони в тази зона.
– Мама е. Иска да знае дали съм пристигнала. – Тайничко се опитах да натисна емотиокона с вдигнат палец, докато криех телефона от очите му.
– Повод за пътуването?
„Какво е това? – последва незабавния отговор на мама. Писането на съобщения й бе харесало неимоверно и сега можеше да го прави дори по-бързо, отколкото говореше. Което си беше направо светлинна скорост. – Знаеш, че на моя телефон не виждам емотиконите. Това да не е SOS? Луиза, кажи ми, че си добре.“
– Повод за пътуването, госпожо? – Мустаците потръпваха раздразнено. Мъжът добави по-бавно: – Какво ще правите в Съединените щати?
– Имам нова работа.
– Каква?
– Ще работя за едно семейство в Ню Йорк. Сентръл парк.
Само за миг веждите на мъжа се повдигнаха с може би милиметър. Погледна адреса на формуляра ми за потвърждение.
– Каква е работата?
– Малко е сложно. Ще бъда нещо като платена компаньонка.
– Платена компаньонка.
– Нещата стоят по следния начин. Преди работех за един човек. Бях негова компаньонка, но му давах и лекарствата, извеждах го навън и го хранех. Не е толкова странно, колкото звучи, впрочем – той не можеше да си движи ръцете. Не беше нещо перверзно. Всъщност последната ми работа се превърна в нещо повече, защото е трудно да не се сближиш с човек, за когото се грижиш, а Уил – така се казваше мъжът – беше невероятен и ние... Ами влюбихме се. – Твърде късно усетих познатото напиране на сълзи в очите ми. Рязко ги избърсах. – Така че си мисля, че ще бъде нещо подобно. Освен влюбването. И храненето.
Имиграционният служител ме гледаше втренчено. Опитах да се усмихна.
– Всъщност обикновено не плача, докато говоря за работа. Не съм откачена, въпреки името си. Ха-ха! Но го обичах. И той мен. А после той... Ами той избра да сложи край на живота си. Така че това е моят начин да започна наново. – Сълзите вече се стичаха неспирно и унизително от крайчетата на очите ми. Явно не можех да ги спра. Явно нищо не можех да спра. – Извинете. Сигурно е заради умората от полета. Сигурно е някъде около два часът сутринта по наше време, нали? Освен това вече не говоря много за него. Имам предвид, че имам нов приятел. И той е страхотен! Работи в Спешна помощ! И е секси! Все едно да спечелиш лотарията за гаджета, нали? Секси парамедик!
Разрових се в чантата си за кърпичка. Когато вдигнах очи, човекът ми подаваше кутия със салфетки. Взех си.
– Благодаря. Както и да е, приятелят ми Нейтън – той е от Нова Зеландия – работи тук и ми помогна да си намеря тази работа, но все още не съм съвсем сигурна какво точно включва, освен че ще се грижа за жената на богаташ, която често изпада в депресии. Но съм решила, че този път ще оправдая очакванията, които Уил имаше към мен, защото преди не успях да го направя. Накрая се озовах на работа на летището.
Замръзнах.
– Не... хм... не че има нещо лошо в това да работиш на летището! Сигурна съм, че работата в имиграционната служба е много важна. Страшно важна. Но имам план. Ще правя по нещо ново всяка седмица, докато съм тук, и ще казвам „да“.
– Ще казвате „да“?
– На новите неща. Уил все казваше, че не позволявам на новите преживявания да се случат.
Човекът се загледа в документите ми.
– Не сте попълнили правилно полето за адреса. Трябва ми пощенски код.
Избута формуляра към мен. Проверих номера на улицата на разпечатания лист в ръката ми и го попълних с треперещи пръсти. Погледнах наляво, където хората на опашката след мен вече почваха да недоволстват. На съседното гише най-отпред имаше китайско семейство, разпитвано от двама служители. Докато жената възразяваше нещо, бяха отведени в някаква странична стаичка. Внезапно се почувствах напълно сама.
Мъжът от имиграционната служба погледна към чакащите хора. И после рязко подпечата паспорта ми.
– Късмет, Луиза Кларк – каза той.
Вторачих се в него.
– Това ли е?
– Това е.
Усмихнах се.
– О, благодаря! Много мило. Искам да кажа, странно е да си на другия край на света съвсем сам за първи път и сега ми се струва, че съм срещнала първия наистина мил непознат и...
– Трябва да продължите нататък, госпожо.
– Разбира се. Извинете.
Взех си нещата и отметнах потен кичур от лицето си.
– О, госпожо...
– Да? – Зачудих се какво ли съм сбъркала сега.
Той не вдигна поглед от екрана си.
– Внимавайте на какво казвате „да“.

Нейтън чакаше в залата за пристигащи, както бе обещал. Огледах набързо тълпата, като се чувствах странно притеснена и тайно убедена, че никой няма да дойде, но ето че той беше там, огромната му длан ми махаше над неспирно мърдащите тела наоколо. Вдигна и другата си ръка, по лицето му се разля широка усмивка, след което си проправи път към мен и ме сграбчи в мечешка прегръдка.

– Лу!
При вида му внезапно нещо в мен се сви – нещо, което бе свързано с Уил, със загубата и със суровата действителност на това да прекараш близо седем часа в полет с малко повече турбуленция от желаното, – и се зарадвах, че ме притиска толкова силно до себе си, че да имам време да се овладея.
– Добре дошла в Ню Йорк, Дребосъчке! Не си изгубила уникалния си стил, както виждам.
Сега ме оглеждаше от ръка разстояние, ухилен. Поизпънах роклята си в стил седемдесетте години, с тигрови шарки. Бях решила, че така приличам на Джаки Кенеди от годините й с Онасис. Ако Джаки Кенеди излее половината си кафе от самолета в скута си.
– Толкова се радвам да те видя.
Той грабна тежките ми като олово куфари, сякаш бяха пълни с перушина.
– Хайде, ще те заведа вкъщи. Приусът е в сервиза за обслужване, затова господин Г. ми даде назаем колата си. Трафикът е ужасен, но поне ще пътуваш в лукс.


***

понеделник, 16 юли 2018 г.

"Тънкото изкуство да не ти пука" - Марк Менсън





Автор: Марк Менсън
Издателство: Хермес
Жанр: Приложна психология





С отварянето на хората към духовното и  желанието за саморазвитие, литературният пазар буквално бива заливан с литература на такава тематика. Всяка книга обещава изцеление, справяне с демоните в главите ни, с негативните и токсични мисли. „Прочетете тази книга и утре ще се събудите нов човек“, „Тази книга ще преобърне и промени живота ви“, „В ръцете си държите ключа към добрия и щастлив живот“. Да, ама не. 

След многото прочетени книги за самопомощ, открих, че повечето следват една и съща линия, едни и същи шаблонни фрази, ако щете и заглавия. Реших все пак да хвърля поглед на „Тънкото изкуство да не ти пука“, за която знаех две неща: реализира рекордни продажби и зае първо място в не една и две класации. И според мен напълно заслужено. 

Авторът е американски блогър, искрен до болка, остроумен до смях и... пишещ доста увлекателно. Не очаквайте от него да ви даде съвети как да привикате добрата фея с вълшебния прашец с едно щракване на пръстите, по-скоро би пратил до вратата ви „обезкуражаващата панда“ - герой, който „никой от нас не би желал да среща, но от когото всички ние се нуждаем“. 

Навярно сте чули и чели неведнъж, че човекът е Бог, че всеки един от нас е специален, чудо на природата, чудо на вселената. Може и така да е. Книгата не отрича размаха на човешките възможности. Но отрича безпочвеното „аз съм велик“ самовглъбяване, което ни пречи  да виждаме грешките си, недостатъците си и да поемаме отговорност, виждайки себе си като вечни жертви.

Менсън посочва, че само когато гледаме живота с широко отворени очи, приемайки и изправяйки се лице в лице с проблемите си, с черното, не само с бялото, можем да  се чувстваме свободни и щастливи. 

Направи ми впечатление, че книгата проследява интересни факти от житейската история на популярни личности. Всъщност по-впечатляващото е, че авторът не ги подхвърля само веднъж, а на няколко пъти се връща към тях и така доста успешно подплатява  написаното до момента. 

Наскоро препоръчах книгата на приятел, той  видя заглавието и яростно започна да ми чете морал за това, как не било никак редно хората да се вербуват към подобно непукистко поведение, как би било пагубно за света, ако на хората спре да им пука за всичко. Грешка. Идеята не е такава. Идеята е да подбираме внимателно за кое да ни пука истински, в какво да влагаме енергията си, вместо да хвърляме такава за излишни, преходни и незначими неща. И само когато вървим по  зададените от самите нас  пътеки,  неглижирайки препъникамъните, всъщност бихме могли да сме истински полезни за себе си и другите. Избирай борбите, които наистина си струват усилията и ги следвай безпрекословно. Това е идеята.


„Защото когато ви пука за твърде много неща - когато ви пука за всичко и за всеки, ще смятате, че постоянно трябва да се чувствате приятно и доволно, че всичко се очаква да става така, както вие го искате. Това е болест. И тя ще ви изяде жив. На всяка трудност вие ще гледате  като на някаква несправедливост, на всяко предизвикателство - като на провал, на всяко неудобство - като на лична обида, на всяко несъгласие - като на предателство. Ще бъдете затворени в собствения си дребнав-вътрешночерепен ад, ще изгаряте от недоволство и възмущение, ще се въртите нескончаемо в личния си Омагьосан кръг от ад, а и няма да стигате до никъде.“


Звучи забавно, нали? Ако мислите, че не сте готови  да излезете от зоната си на комфорт - не пипайте тази книга! Наистина. Тя руши навици и представи! Дава опорни точки за саморазмисъл, за самодостигане, за разграничаване от „гнилите ценности“, които човек може да изповядва. 

Защо приемам книгата за страхотна? Защото тотално преобърна някои мои гледни точки и то ненатрапващо, а подкрепено с много примери; защото рядко прочитам книга, която ми се иска да подаря на всичките си познати; защото знам, че ще я препрочета поне няколко пъти и защото е реален наръчник по щастие.  Прочетете я!

Автор на текста: Йорданка Керемедчиева

четвъртък, 12 юли 2018 г.

"Книжарката от площада на билките" - Ерик дьо Кермел




Заглавие: "Книжарката от площада на билките"
Автор: Ерик дьо Кермел
Издателство: Кръгозор
Жанр: Съвременна проза





„Когато изборът е между нещо, което носи разруха, и нещо друго, което е несигурно, предпочитам да вървя към несигурното. Защото в тази несигурност се крие надежда.”

„Книжарката от площада на билките” е цял един свят, представен през погледа на жена, отдала се на копнежа да притежава книжарничката в прекрасното френско градче Юзес. Реализирайки го, тя не става просто собственик на търговски обект. Тя се впуска в приключение, което й дава възможност за срещи с много и различни хора, с които взаимно си помагат, споделят както радости, така и проблеми. Защото светът на книгите е необятен и правилният ключ (книга) може да отвори и разкрие вселени, в които да се потопим и открием правилния път.

„Да четеш не означава просто да разгръщаш страница след страница, а да отделиш време за думите. Време да се спреш и бавно да ги сдъвкваш, както се дъвче стръкче дива трева, което човек откъсва, бродейки в полето, и го слага в устата си. Означава да си съгласен да оставиш думите да си починат, както се оставя тестото за палачинки, и после отново да се върнеш към тях.”

Да си книжар не е просто професия или работа, то е призвание. Това е връзката между книгите и хората, между реалността и мечтите, които сме готови да сбъднем, опирайки се на кнгите и техните герои. "Книжарката от площада на билките" е едно признание към всички, обичащи професията си на книжар, но също и към всички, обичащи да четат и споделят.

Описанията на красотата на природата и съхранените обичаи допринасят за това да се потопим в атмосферата на френската провинция, да видим и почувстваме обичаите и нравите на едни хора, както отворени към света, така и прикрили болките и тревогите си. Един малък жест, една кратка, или недотам кратка история, споделени, чрез книгите и препоръчани от книжаря, помагат на всеки да открие и преоткрие себе си.... Само човек, който обича работата си, би могъл да разбере отдадеността и пламъка,  които тази млада жена притежава и влага в това, което прави.

„Плаче само живият човек, както е жив и този, който се смее!”

Автор на текста: Веселина Радева

сряда, 11 юли 2018 г.

"Изгубената съпруга" от Алисън Ричман - разказ за затрогваща и красива невъзможна любов





Издателство: Хермес
Жанр: Исторически роман





За първата си среща с американската писателка Алисън Ричман избрах "Изгубената съпруга". Книгата ме грабна с мотива за невъзможната и неосъществена любов. Романът ни потапя в две различни истории, преплитащи се една с друга. 

Ленка е студентка в Художествената гимназия в Прага. Тя се влюбва в брата на най-добрата си приятелка - Йозеф. Двамата изживяват щастливи мигове заедно и решават да сключат брак. Но еврейският им произход преобръща живота им и те са принудени да се разделят с началото на Втората световна война.

След раздялата им, действието в книгата се развива паралелно, описвайки съдбата и на двамата - разделени един от друг, но всеки присъстващ непрестанно в мислите на другия.

Книгата пленява с разказа си за затрогващата и красива невъзможна любов, към която няма как да останеш безразличен, и силата, и обичта към семейството, преплетени с ужасите, лишенията и униженията в концентрационните лагери.

"С напредването на възрастта разбрах наистина колко малко контрол имаме над това, което ни се дава в този свят. И повече не се борех с демоните си. Просто свикнах да приемам, че те са част от мен. Като болка в костите ми, от която се опитвам да се отърся всеки ден, щом се събудя, като вътрешна борба да не гледам назад, а да се съсредоточа върху всеки нов ден."

Книгата започва и свършва със среща, за която и двамата не са предполагали, че може да се осъществи след толкова много години. И точно тази среща преобръща живота им... отново! Изключителен роман, който се чете на един дъх!

Автор на текста: Михаела Хаджиева

вторник, 10 юли 2018 г.

10 цитата от "Любов по време на холера" на Габриел Гарсия Маркес

КУПИ КНИГАТА
„Беше година на ожесточено влюбване. Нито тя, нито той имаха друг живот, освен да мислят един за друг, да се сънуват, да чакат писмата си с такова вълнение, с каквото ги пишеха. Нито веднъж през тази безумна пролет, а и през цялата година не им се удаде случай дума да си кажат. Нещо повече: от деня на първия им разговор до деня, в който той повторно ѝ заяви своята решимост, половин век по-късно, никога не бяха имали възможност да се видят насаме и да говорят за любовта си.“

„Доктор Урбино, подготвен за потайно посещение, разбра прекалено късно, че няма по-опасна наивност от наивността на неговата възраст.“
„Съвсем различен би бил животът за двамата, ако навреме бяха узнали, че по-лесно се избягват големите брачни катастрофи, отколкото дребните неприятности на ежедневието. Но и двамата научиха едно: че мъдростта идва, когато вече не служи за нищо.“ 
„Мотивите му бяха оправдани: той най-много се нуждаеше от нея – жива и съобразителна – именно в тези неспокойни мигове.“

„-Връчвам ти ключовете на твоя живот – каза ѝ той.
Тя, навършила седемнайсет години, пое отговорността без вълнение и с пълното съзнание, че всяка педя извоювана свобода е в полза на любовта.“


„Те сякаш бяха прескочили трънливата голгота на съпружеския живот и бяха стигнали направо до същината на любовта. Живееха тихо като двама стари съпрузи, помъдрели от живота, прескочили капаните на страстта, отвъд бруталните подигравки на илюзиите и безплодните разочарования – бяха стигнали отвъд любовта.“
„Нищо нямаше да го учуди, защото знаеше, че и жените са като мъжете в тайните си авантюри: същите стратегически хитрости, същите внезапни вдъхновения, същите предателства без угризения.“
„Прекалено много любов е толкова лошо, колкото и пълната липса на любов.“
С течение на годините двамата по различни пътища бяха стигнали до мъдрия извод, че нищо на този свят не е толкова трудно, както любовта - иначе и не биха били в състояние да живеят заедно, нито да се обичат.
„Самото хрумване разпали още повече любовта му. Отново започна да кръжи край къщата на Фермина Даса, изпълнен със същите копнежи както преди толкова години в Евангелската градина, но вече не с умишленото намерение тя да го забележи, а само с желанието той да я зърне, за да знае, че все така я има на този свят.“

понеделник, 9 юли 2018 г.

„Съпругата помежду ни“ - Сара Пеканен и Гриър Хендрикс




Автори: Сара Пеканен и Гриър Хендрикс
Издателство: Колибри
Жанр: Психологически трилър






Обичам книги, които смятам, че съм "отгатнала"! Съставям план кой каква игра играе и внимателно следя всеки следващ ход. Стигам до средата и прочитам поредната глава... един път, втори път, трети... Осъзнавам, че това, което смятам, че съм познала е много далеч от истината и в мен се появява едно приятно чувство на задоволство! И този път авторът ме победи!

Дали Ванеса е вманиачена по бившия си съпруг и новата му млада любовница? Зависи какво разбирате под вманиаченост: ако звъненето на номера й просто, за да чуе гласа й, или всекидневното й следене се брои за такова, тогава - да! Тя определено е вманиачена. И има защо. "Новата" й заместничка Нели е взела нейния живот с всичките й мечти и планове за щастлив семеен живот с Ричард! Тя беше неговото момиче, неговата любима, неговата съпруга! И не можеше да бъде сменена просто така. Ричард - перфектният мъж, който дори не разбра как дойде в живота й. Дойде и й даде всичко, от което тя имаше нужда: обич, топлина, грижа и най-вече спокойствие! Безсънието не й даваше покой от години, вечното чувство, че някой я наблюдава не й даваше мира. 

"В този момент ме сграбчва осъзнаване. След като Ричард е с нова жена, току виж съм успяла да си създам някак свой живот. Мога да живея у леля Шарлот, докато спестя достатъчно, че да си наема апартамент. Или може да се преместя в друг град, където нищо няма да ми припомня миналото. Ще си взема домашен любимец. И ако след време зърна тъмнокос бизнесмен в добре скроен костюм да завива откъм ъгъла и слънцето да блести в стъклата на тъмните му авиаторски очила, сърцето ми, дай боже, няма да подскочи, преди да съм осъзнала, че това не е той. Ала докато той е с нея – жената, натрапила се най-нахално да стане новата госпожа Ричард Томпсън, подпомогната от факта, че аз си затварях очите за нея, – никога няма да намеря покой". 

Какво се случи с тях, как се разпадна целият им живот? Тя ли беше причината или сами обрекоха себе си на това мъчение, в което се превърна бракът им в последните години... Колко дълго сме склонни да си затваряме очите и да не осъзнаваме реалността, в която живеем? Има ли перфектен брак – такъв, в който съпругът работи много, но винаги, когато се прибере, го очаква прелестната му съпруга с вкусна вечеря и перфектна визия... Ако има, плащаме ли цена за това съвършенство и изобщо това ли е целта на един брак: да бъде съвършен, подреден и без забележки, но лишен от искреност?

„В брака ми имаше три истини, три различни и понякога опровергаващи се реалности. Съществуваше истината на Ричард, моята истина и реалната истина, която винаги беше най-изплъзваща се и мъчна за разпознаване. Възможно е да е така във всяка интимна връзка.  Мислим, че сме влезли в съюз с другия, а в действителност сме оформили триъгълник и на единия му връх стои мълчалив, но виждащ всичко съдник, арбитър на реалността.“

Сами ли избираме мъчителите си и можем ли да вярваме на някого на сто процента? Може ли една наша грешка да съсипе живота на някого другиго и да го преобърне?  Премълчаването на цялата истина води до много по-сериозни усложнения, които определят бъдещето на главните герои в книгата. Всеки носи маска. Всеки режисира собствена постановка, чиято главна роля се изпълнява от самия него. Отмъщението се превръща в спасение! И нищо не е такова, каквото си мислите! Книга, която ви държи под напрежение от първата до последната страница! 

Автор на текста: Дарина Ташева

четвъртък, 5 юли 2018 г.

"В светлината на утрото" от Анес Мартен-Люган - в търсене на изгубеното щастие


Издателство: Ера
Жанр: Съвременна проза







Тя
Ортанс е красива и грациозна балерина, която заедно със свои приятели управлява школа за балет в Париж. След тежката загуба на своите родители - най-голямата й опора в живота, които в желанието си да са винаги един до друг намират смъртта си доброволно, тя открива утеха не само в балетната  школа, но и в прегръдките на красив мъж.

Забързана в своя живот между школата, приятелите, любовта на женен мъж, който й отделя два дни от седмицата, Ортанс се загубва и не може да открие себе си. Макар да е приела ролята на другата жена, Емерик е любовта на живота й, нейното спасение и нейното бягство. 
Но дали да продължава връзка, която няма бъдеще?
И дали в бъдещето си се вижда в същата тази балетна школа?

След една на пръв поглед лека травма, която я спира от най-любимото й начинание - да танцува, Ортанс се завръща към родното място и малко по малко започва да си дава отговори на тези въпроси. С цената на всичката болка - физическа и емоционална, тя осъзнава какво иска от живота, какво я прави наистина щастлива и удовлетворена, не само като професионалист, но и в любовта.


„-Проблемът не беше Париж, защото всеки друг голям град можеше да послужи за сцена на заблудите ми. Сцена беше подходяща дума, защото играех роля от много години. Огюст беше опитал да ме накара да го разбера и докато тичах след столетните дървета, най-после схванах смисъла на думите му. 
Да, аз играех роля, ролята на момиче, което беше преживяло самоубийството на родителите си без прекалено много поражения, банална роля на балерина, любовница на женен мъж, роля на малко незряла преподавателка, която се снишава пред партньорите си, която не казва какво иска, защото си е втълпила, че животът се прекарва с колегите.“


Той:
Елиас е пътешественик по неволя, тих и пропит от мъка посетител, криещ в себе си тъга, която споделя единствено в тетрадка - неговият другар по пътищата. От километри си личи неговото страдание, а болката му е проникнала толкова надълбоко, че сякаш никой не е способен да му помогне.


„Ето ме заклещен в малко Провансалско селце.
Заради недостига на сън затворих очи за две секунди и точно тогава трябваше един глиган да пресича пътя. Наистина си помислих, че всичко най-после ще спре, че ще свърша в канавката и че адският кръговрат най-накрая ще приключи. Но не. Не ме искат там горе. Животното имаше късмета да умре на мига и не ми се наложи да го довършвам, завидях му.“


Срещата между тях идва в преломен момент в живота и на двамата. Тя бяга от забързания бляскав, но изкуствен живот, който й носи само страдание и самота. А той... той бяга от хората, на които е помагал, хората, които са му доверявали живота си, и най-вече бяга от съвестта, преследваща го като лош кошмар, от който не може да се събуди. Любовта идва като неканен гост и трайно се настанява помежду им. Дали обаче са готови за нея и дали някой от тях няма да побегне от страх?

„Струва ми се, че се изгубвам в нея, че се изгубвам и че се освобождавам. Тя се усмихва, смее се, създава у мен впечатлението, че плува във въздуха, а това ме вълнува. Тя чака търпеливо, тропа с крака, убедена, че не я виждам как го прави, тревожи се също  и не знае как да ми го каже, тя е нежна и търпелива. Тя чака за да бъде обичана, но не го изисква.
 Само ако знаеше.. 
Дали има място за мен в живота й...?“

Автор на текста: Десислава Комитова-Воева

сряда, 4 юли 2018 г.

5 нови романтични заглавия, които да прочетете в летните дни


Преди няколко дни настъпи астрономическото лято, а какво по-подходящо време от това за книги на любовна тематика? 
Представяме ви пет нови романтични романа, в които да се потопите през предстоящите летни дни. 

💖 💖 💖


- Първото ни предложение отвежда в Оксфордския университет, където Елинор Дъран отива да изучава английска литература от 19. век. Вместо да попадне на любимата си професорка там обаче, тя се натъква на друг преподавател - Джейми Дейвънпорт - човекът, съсипал дрехите й сутринта. Въпреки неприятната си първа среща, Елинор и Джейми бързо намират допирните точки помежду си, но скоро Елинор се оказва на кръстопът - да се отдаде на любовта, или да се върне в родното си място, където да продължи обещаваща кариера.

                                                                     💖 💖 💖

"Първата дама" от Сюзън Елизабет Филипс

- Наскоро преиздадена с нова, свежа визия, "Първата дама" от Сюзън Елизабет Филипс гарантира хумор, романтика, остроумни диалози, както всички книги на авторката. Разказваща за млада вдовица на президента на САЩ, която се оказва в компанията на един непознат и две осиротели деца, книгата ще ви потопи в едно забавно приключение из американските пътища. 







               💖 💖 💖  

"Гласът на любовта" от Мия Шеридан 

- Ако търсите нещо малко по-драматично, но все така наситено с любов, то ви предлагаме да се насочите към "Гласът на любовта" - историята на двама души с трагично минало. Арчър, който след инцидент в детството губи родителите си и своя глас, а заедно с това и възможността за нормален живот и Бри, която търси бягство в малкото градче Пелион от ужасяваща нощ в миналото си, белязала я с кошмарни спомени. Дали любовта е способна да спаси двамата?






💖 💖 💖                                                                      

"Ти, аз, всичко" от Катрин Айзък                                       
                            
- Готова на всичко за бъдещето на десетгодишния си син, болната от тежко генетично заболяване - Джес, решава тримата с баща му, с когото почти не поддържат връзка, да прекарат пет седмици заедно. А тези пет седмици са изпълнени с прекрасни моменти, които научават Джес да оценява малките радости в живота. 








  
 💖 💖 💖                                                                     


"Щастието на човешките същества" от П. З. Райзин           



- Завършваме с една любовна история, която намигва към бъдещето. "Щастието на човешките същества" разказва за изкуствен интелект,  който се заема със задачата да намери най-подходящия партньор за своето "любимо човешко същество" - Джен. Когато той най-накрая намира идеалния партньор за Джен, двамата се оказват разделени от цял океан разстояние, а човешките емоции изглеждат далеч по-сложни, отколкото машината си е мислела...