четвъртък, 30 август 2018 г.

"За" българското фентъзи!

Заглавия:
и 
Издателство: Сиела

Жанр: Фентъзи





Аз съм човек с предразсъдъци. Искрено вярвах, че родната литература няма да създаде добро фентъзи. Защо ли? Защото съм от поколението, което израсна с книгите и филмите за Хари Потър, което се запозна с „Властелинът на пръстените“ в киното, но заради него се запали по четенето. И оттук идват предубежденията ми.

Тази ми нагласа обаче изчезна в мига, в който прочетох „Софийски магьосници“ на Мартин Колев, която е чудно въведение в магьосническия живот на София, изпълнен с фракции, сблъсъци, конфликти, магмилиция и необходимите висшестоящи органи. Само магически пръчки няма. Но има нещо много по-подходящо - амулети. (Не смятате ли, че пръчките заемат много място и са неудобни за носене? Амулетът от друга страна може да е всичко. Включително и пластмасов пръстен от близалка!)

Сюжетът следва изграждането на класическата вълшебна приказка - маргиналният герой, който открива своите сили, доказва силата и таланта си и... оженил се за принцесата и заживели щастливо? Да, ама не! Мартин Колев има друго решение за своя герой след справянето с препятствията. Като за начало в “Софийски магьосници” няма „принцеса“ за момчето. Но за неговия Пробудител има. (Какво е Пробудител ли? Прочети и ще разбереш!) И тук си казва неопитният читател, че ще се заформи една любов, ще блика романтика от всеки ред и ще се водят прочувствени разговори, анализиращи чувствата на замесените лица.

И така стигнах до продължението - “Софийски магьосници 2: В сърцето на Странджа”. Всичките ми очаквания (и страхове!) за любовната история обаче останаха излъгани. И заявявам - ако до този момент бях очарована от стила на Мартин Колев, то сега той заслужи моето уважение. Този отказ от кривване в любовната линия е труден, но печеливш. Всичко, което читателят иска -  конфликти, сблъсъци, приятелства, предателства, обрати – е показано така вълнуващо, както и в първата част. Има и много изненади. Една, от които е, че са възкресени книгите-игри. Цялата атмосфера на книгите носи уюта на домашното и познатото - от припомнянето на отминалите детски интереси до познатите ни от българския фолклор митологични същества.

Тук е моментът да споделя нещо важно - стилът на Мартин Колев е неподражаем! Той е автор с усет за шегата. Диалозите са увличащи, но не създават усещането за четене на филмов сценарий. (Макар че бих се радвала да видя книгата филмирана!) Самите герои са живи, пълнокръвни и достоверни. Е, на някои места може би има какво още да се желае от подбора на изразни средства, но историята е толкова увлекателна, че недостатъците остават незабелязани.

В заключение бих искала да благодаря на Мартин Колев, че ме избави от един предразсъдък. А вас мога да попитам следното – добрите книги променят читателите си, нали?

Автор на текста: Марина Братанова

понеделник, 27 август 2018 г.

"Ти, аз, всичко" - един разказ за любовта, за неизказаните истини или просто за човешкия живот




Заглавие: "Ти, аз, всичко"
Издателство: Хермес
Жанр: Съвременна проза






Всички знаем как започват класическите любовни истории: запознанство, пламване на страстна и искрена любов и т.н. Ако трябва да бъда честна, имах подобни очаквания за романа на Катрин Айзък (,,Ти, аз, всичко“) - че ще бъде от онзи тип романи, които ще ме отегчат още към петдесета страница. Тук идва моментът за личната ми изненада, че не се получи така. Даже напротив, изчетох я от кора до кора и остави усещането за точния момент, точната книга, точния избор. 

,,Понякога човек трябва да попадне в пълен мрак, за да види светлината в хората.“

Ако някой можеше да ни каже какво ще се случи утре или как ще се развие животът ни, когато сме млади и неопитни, сигурно щяхме да бъдем благодарни, но за съжаление все още не е измислен толкова достоверен източник. Ще попитате защо казвам това. Убедена съм, че ако имаше кой да каже на Джес (главната героиня) какво ще се случи, когато тя е на двайсет години или когато е на трийсет и две с неизличимо заболяване и неясно бъдеще, със сигурност щеше да е много благодарна. 

Джес е английско момиче, станало майка на ранна възраст след бурна връзка с Адам, оставил следа в живота й, което търси щастието. Майката и бащата на Джес са били пример за нея, въпреки проблемите на баща й с алкохола, оставил трайни белези от детството й, и неизлечимата болест на Хънтингтън, която самата Джес наследява от майка си. Тя се запознава с Адам, който се превръща в любовта на живота й. Забременява от него, но в деня на раждането на техния син, той отсъства. Това се превръща и в причината да се разделят. След десет години и безброй убеждавания, Джес решава да замине на почивка със сина си в ,,Шато де Росиньол“ в Югозападна Франция. То е собственост на Адам, а за нея това ще бъде не просто обикновена почивка, а шанс синът й Уилям да изгради пълноценна връзка с бащата, който винаги е мечтал да има...



Основният акцент, който мен ме впечатли, беше любовта в различните й аспекти. Любовта между Адам и Джес, която винаги е живяла в сърцето и на двамата, независимо от провалената връзка в миналото. Любовта в семейството й е бил стимулът преминава през всички трудности и изпитания, които съдбата може да поднесе. Любовта между приятелите, които са готови да помогнат да се запази един брак. Съвкупността от всичко това кара читателя да повярва и да му вдъхне надежда, че когато има обич, може да се преодолее всичко. 

,,Знам, че има моменти, когато майките стигат до лудост – от недоспиване или заради тийнейджърските изблици, от обикновена палавост или упорстване. Но винаги обичаш децата си – по начин, който просто не е съществувал, преди да се родят.“
,,Ти, аз, всичко“ е един истински разказ за живота - такъв, какъвто може да бъде. Болестта не трябва да бъде спирачка за щастието, а жажда за пълноценното изживяване на всеки един момент. Любовта не трябва да е спирана, а трябва да е мотив за живот и да бъде почувствана с всяка част от човешкото същество. Умората не трябва да е оправдание за нежеланието. Истината винаги трябва да е основа, а не спомен. А семейството и приятелите... Те са истината.

Автор на текста: Теодора Иванова

четвъртък, 23 август 2018 г.

"Разказът на прислужницата" за едно сурово, тиранично и фанатично до пълна слепота общество





Издателство: Orange
Жанр: Антиутопия




„Свободата е различна … Свобода за и свобода от. Във времената на анархия имаше свобода за. Сега ви е дадена свобода от. Не си струва да я подценявате.“

От много отдавна не се бях впечатлявал толкова много от антиутопия. Даже може да се каже, че не съм фен на този жанр. „Разказът на прислужницата“ от Маргарет Атууд обаче ме накара да се замисля, да се ядосам, да се стресна. Една антиутопия, която изглежда толкова реална на моменти, че те побиват тръпки и се замисляш дали това няма да се окаже едно близко бъдеще?



Историята в книгата е разказана от името на прислужницата Фредова - Джун. Тя разказва както за всички прислужници, така и за себе си, като задачата на всички е да дарят семейството, което ги притежава, с дете. Ако не го направят, ще бъдат прогонени и ще станат част от Нежените, които се борят за оцеляването си. Фредова е сред малкото жени в Галаад, които могат да имат деца, но това не я прави специална, а по-скоро превръща ежедневието й в кошмар – редуване на пазар, безвкусна полезна храна и унизителни сексуални „ритуали“ всеки месец. Прислужниците задължително са облечени с червени рокли и предоставят телата си за разплод. Истината е, че във всеки един момент биха избрали смъртта пред същестуването, на което са обречени, стига да разполагаха с подходяща възможност. Само че в Галаад всичко е внимателно изчислено – вярата в Бог се е превърнала във фанатизъм, кастите са строго дефинирани, а на някои от жените им е отнето дори правото да избират дали да сложат край на живота си. Единственото спасение за Фредова са спомените й за времето, когато е била свободна. До преди три години тя е била майка и съпруга, имала е работа и собствени пари, била е щастлива, но не го е осъзнавала. Докато тихомълком не настъпил превратът и съдбите на хиляди жени като нея били променени завинаги – миналото им е било изтрито, децата - отнети, а любовта се превърнала в мираж, който те спрели да гонят.

Това е разказ как веднъж месечно трябва да легне по гръб и да позволи на Командира да проникне в нея, докато съпругата му държи ръцете ѝ. Разказ как е разполагала със свободата си, преди да стане всичко това. Това е разказът на Фредова за едно общество, което е сурово, тиранично и фанатично до пълна слепота. Но тя няма да ви каже кога се е случило това. Може да е било преди сто години, възможно е да се случи след хилядолетия. Но е възможно и да се случва сега.

И точно заради това книгата определено е стряскаща. Това, че няма точно упоменато време за развитието на действието, те кара да се замислиш колко реално звучи всичко. Как това, което се случва в този режим, е абсолютно възможно да се случи дори утре. Както знаем в много страни жените все още са ограничени. Някъде дори все още нямат право да четат или пък е постижение, че вече могат да карат кола. Случващото се в Галаад може да изглежда антиутопично, но донякъде звучи и познато. Може би просто в нашия съвременен свят не е наречен „режим“.

Жените в книгата са оставени без избор. Въпреки че на теория се твърди обратното. Този режим много напомня на вече съществуващи такива, а това, което ми хареса е, че дори в него има пропукващи се моменти. Както и в реалните такива. Имаме си контрабанда на стоки, имаме нарушаване на правилата. Тайни клубове, участие на големите клечки в тях. Имаме дори желание за един уж по-добър свят, но в крайна сметка се получава режим, който подтиска живеещите в него. Но въпреки всичко го има бунта, има го несъгласието с това, което се случва. Хората не позволяват напълно да бъдат подтискани. Тази искрица желание за промяна дава някакъв смисъл на цялото им съществуване.

Хареса ми една от линиите в книгата, а именно това, че сегашните прислужници са преходното поколение. То има памет за живота преди и този сега. Бъдещите прислужници няма да имат този проблем. Те ще са готови да вършат своята работа без въпроси, без излишни проблеми, просто защото няма да имат памет за това, което е било преди. А сегашното положение просто ще бъде нормалното такова.

Идеално хрумване на Атууд е да сложи за преки „началници“ на прислужниците други жени (известни като „лели“), а не мъже. Аз лично забелязвам, че този свят може да е създаден от мъже, те да са командири и да имат повече власт от жените, но точно жените движат самия режим. Те изпълняват неговите функции, те се обръщат една срещу друга, те дори определят наказанията си. Инстинкт за самосъхранение или природа? Може би лидерите са се уповавали по малко и на двете, когато са създавали този свят.

„Разказът на прислужницата“ е книга, която определено ще се запомни и според мен ще предизвиква дискусии още дълго време. А у всеки, който я прочете, тя ще оставя много храна за размисъл, но и може би леко предупреждение.

Автор на текста: Любен Спасов

вторник, 21 август 2018 г.

Пътуване през травмите на поколенията с "Хала" от Нейтън Хил




Заглавие: "Хала"
Автор: Нейтън Хил
Издателство: Хермес
Жанр: Трилър






Прочетох „Хала” на Нейтън Хил преди няколко дни, но все още не мога да събера мислите и впечатленията си. Това е голяма творба, велика, мащабна, разклонява се на много лични истории, различни психологически травми, факти от политическия и обществен живот и просто няма как човек да не намери нещо от себе си в нея. Многопластово произведение, което на места може съвсем неволно да те обърка, да те подведе. Точно както „Светът на Елфскейп” – компютърната игра, която е откъснала от действителността толкова много геймъри, така и самата „Хала” може да постъпи по същия начин с теб, читателю! Но това не бива да те плаши.

Сега, точно в този момент си мисля, че „Хала” е книга, която се чете веднъж в живота, но абсолютно задължително. Не мога да си представя как след няколко години ще казвам за нея, че е просто една хубава книга, без да мога да обясня в детайли какво точно имам предвид. Проблемите, които засяга са твърде ярки, твърде лични и в същото време глобални, и няма как да бъдат забравени. Друга една причина е, че книгата дава прекалено много отговори, свързани с травмите на поколенията. Това е главната сюжетна линия, най-ярката и именно тя ме завъртя във водовъртежа от думи и истории, и не ме пусна до края.

„Понякога сме толкова обвити в собствената си история, че не виждаме как сме поддържащи герои в нечия друга.” 

Книгата започва с това как майката на Самюъл – Фей Андерсън, напуска семейството и почти невидимо изчезва от живота му, когато той е още дете. Това му нанася дълбока рана, която с годините не може да зарасне. След време, вече като професор по английска литература и запален геймър, той има сравнително нормален живот, но нещастен и непълноценен. Поредица от неприятни събития го принуждава да предприеме пътуване, за да се срещне с майка си, която не е виждал близо 25 години, и да напише книга за живота й. Предприемайки това, изпълнено с мистерия разследване, той се надява и да намери отговори на въпросите, които го измъчват толкова дълго време. 

Цялата история на Фей Андерсън е обвита в тайни. Психологическата травма, насадена от нейния баща и свързана с норвежките истории за духове и призраци, които оставят у децата страх и срам, е причината впоследствие тя да направи много грешни избори, чрез които съсипва не само собствения си живот, но и този на сина си. А как се е спасявала през това време? Дали бягството може да бъде разглеждано като възможност? Това никога няма еднозначен отговор. 


Паралелно и постепенно творбата се разклонява на много различни истории – не само на главните герои, но и на второстепенните, и всяка от тях носи частица от истината. Повествованието е пъстро на персонажи, случки и събития, които не следват хронология. Миналото и настоящето на майката и сина в един момент напълно се разграничават. Детството на Самюъл е белязано от едно приятелство, което вместо да го спаси, го наранява и една любов, която посява болезнени очаквания. Действителността му е заразена от безумие и арогантност, и това най-ярко е изразено чрез действията на една студентка, готова на всичко, за да угоди на прищевките си. 


Едновременно с това някъде в онлайн пространството съществува алтернативен, пасивен свят в една компютърна игра, превърнала се за някои в начин на живот. Докато историята на Фей  в един момент придобива малко по-криминален нюанс – събитията от 1968г, свързани със студентските протести, непреклонен съдия, готов на всичко за да получи своето отмъщение, множество ситуации, предадени недостоверно и пресилено, за да се обвинят невинните, стара снимка, изрязвана старателно, за да заблуди човека, който я изследва, история, затворена в главата на един старец, свързана с детето му, което никога не е виждал и едно обещание, което никога не е изпълнил... Когато получим всички отговори, ще бъдем ли готови да простим?

Почти невъзможно е да се каже всичко за това произведение, имайки предвид и начина, по който е написано. Нейтън Хил е безкомпромисен в литературно-художествен план. На места писането е твърде тежко, остро, директно, в следващия се отделя много време на детайлите – изглажда картината до съвършенство, за да бъде истинска и по този начин прави читателя част от историята, и не позволява други неща да го разсейват.

Препоръчвам ви „Хала” – изпълнено с тайни пътуване през травмите на поколенията, което със сигурност ще помните дълго...

Автор на текста: Петя Райчева

понеделник, 20 август 2018 г.

"Дом" - един разказ, преплел множество човешки съдби




Заглавие: "Дом"
Автор: Камелия Кучер
Издателство: Хермес
Жанр: Съвременна проза






“Животът е път към дома”

За дебютния роман на Камелия Кучер - "Дом", е трудно да се каже каквото и да било. Той сам говори за себе си.

"Дом" е един разказ преплел много човешки съдби. Разказ за това, колко силно човек може да обича. Толкова, че чак да не вярва сам. За това, че понякога семейството не е това, което искаш да е. Но все пак там е твоят дом. Или може би не е? Домът може да бъде описан по много начини – за едни е чувство, за други е човек, а за трети си остава онова топло и уютно място, към което обичаш да се връщаш. Място, изпълнено с любов, красота и топлина. 

Романът разказва за малкия Франсоа, търсещ любов и разбирателство, търсещ закрила, търсещ ДОМ. И въпреки, че ги намира в лицето на своя приятел Джейкъб, той пак не е напълно щастлив. И причината за това е Фатима... Това име, събрало толкова неща в себе си. Името на любовта, на приятелството, на уюта, но и на болката. Красивата и загадъчна Фатима, благодарение на която Франсоа тръгва по пътя на съзряването, който по-късно го отвежда към любовта, прошката и осъзнаването на смисъла на живота. За Франсоа Фатима беше убежище, беше спасение, но и урок. 

"Дом" е роман, който изкарва всичко човешко в теб, който те кара да си зададеш много въпроси, но и даващ много отговори. Роман за търсенето на себе си, за отговорите, за съзряването и за дома. Роман, показващ ни, че дом невинаги е мястото, където си роден, а мястото, където се чувстваш добре, където искаш да бъдеш и където усещаш, че принадлежиш. А то може да е навсякъде по света! 


“Избягах, за да намеря своето щастие, но щастието не се намира, когато бягаш…Не е пълно, щом си избягал от себе си и си се прокраднал в нечий чужд дом, за да го извадиш оттам. То не е твоето, щом си бягал, за да го намериш. И мъката от това, че трябва да го пуснеш да си иде, и споменът за това колко хубаво е било в онези откраднати мигове не са достатъчно силни, за да ти помогнат да забравиш, че си избягал, за да го имаш.”



"Дом" ни показва как дори и на 13 г. човек може да обича и то така, че да иска тази любов повече от всичко, да я усеща с тялото си и да не може да живее без нея. Показва ни и болката, причинена от напускането на тази любов, от нейното отсъствие. Но също ни показва и прошката, която е истинският ключ към свободата. Не простиш ли на тези, които са те наранили, не можеш да продължиш напред. В живота ти съществуват единствено самота и тъга и оставаш сляп за истинското щастие, което може би се крие за ъгъла и чака да го намериш или което вече имаш, но не можеш да оцениш. Тя винаги идва, дори в началото да не я искаме, дори да не я разбираме, тя пак идва. Не веднага, след години, но идва! 

Докато четях "Дом" си мислех за Франсоа, исках да съм там, с него, да преживея нещата заедно с него, да го утеша. Защото това прави тази книга с теб. Влиза ти под кожата, кара те да плачеш и да се смееш, да искаш да забиеш шамар или да удариш някоя стена. Изкарва те извън кожата и след това те успокоява в своята прегръдка и ти казва, че все пак нещата ще се наредят, че няма да е все така. Сграбчва те за врата и не те оставя до последно, а и дълго след това... 

Няма да се впускам в разказ на сюжета. Защото мисля, че не това е целта. Ще ви кажа само: прочетете тази книга, оставете я да ви връхлети, да ви завладее, да ви разплаче и разсмее. Нека самият роман разкаже за себе си! 

Автор на текста: Темелина Трайкова

четвъртък, 16 август 2018 г.

Четири версии на един живот в "4321" от Пол Остър





Заглавие: "4321"
Автор: Пол Остър
Издателство: Колибри
Жанр: Съвременна проза






Пол Остър е създал не само творбата на живота си, но и жив, дишащ организъм. Предизвикателството „4321“ изисква не само търпение и концентрация от страна на читателите, но и доста отдаденост от автора. А любовта и интелектът, вложени в тази книга, си личат още от първите страниците.

Зад привидно простата идея, възможните отговори на въпроса „Какво би станало, ако...“ Пол Остър изгражда историята на Арчи Фъргюсън и неговите четири отговора. Книгата започва с митологизираната фигура на дядото Фъргюсън, руски евреин от Минск, който по стечение на чистата случайност се сдобива с това име, заради невъзможността да произнесе фамилията Рокфелер, както е посъветван. Това е само първото деликатно намигване към читателите - за голямата роля на шанса и съдбата и малките, уж незначителни действия, които се оказват с най-голямо значение.

Непрекъснато четиримата Фъргюсъновци ще се питат "Защо непременно се случи това?" Но „4321“ далеч не е просто семейна сага на фона на две десетилетия бурни събития от световен мащаб. Изключително интересна е симбиозата между четирите персонажа, това как се преплитат някои константни техни влечения и интереси, как в един момент сякаш ще се срещнат или всеки има допир с другия. Но по своята същност Арчи 1-2-3-4 са пределно различни, намигването от страна на Пол Остър е към читателя, който има възможността да бъде страничния наблюдател и да усети тънките нишки на съдбата, които се оплитат около героите.


Многопластовото развитие на историята и нелинейната структура предразполагат към някои обърквания и дори отегчение, но елегантният стил на писане на автора никак не ме натовари. Огромната ерудираност на Остър е нещо много ценно, защото е така добре представена в романа с множеството културни, политически, исторически референции. В маниера му на писане има много от викторианската традиция на Дикенс, през потока на съзнание на Джойс, до някои авангардни и цинични писатели от последните десетилетия. Но тази палитра от техники и стилове е така добре премерена и синхронизирана, че в нито един момент не ме подразни или озадачи. Единствената част, която ми дойде трудно смилаема беше епизодът със студентските протести в Колумбийският университет. Стори ми се ненужно разтегнат.

За себе си откроих две основни линии в сюжета - тази на вътрешните дилеми и пътеки в собственото ни съзнание, пред фактите, че имаме само един живот, в рамките на който да избираме. Втората е личността на фона на развиващия се свят и значението на човека в тези събития. Има ли нужда от промяна и струва ли си борбата? Самият Фъргюсън се пита това една от последните части на романа.

Финалната сентенция за пътищата на човека и вътрешното неспокойствие, че никога няма да знаеш "какво би могло да бъде", са основният мотив и движеща сила в романа. Не е само до четири отделни версии на един живот, това са предполагаеми възможности, които четвъртият истински Арчи измисля (както самият Пол Остър го измисля, но за разлика от героя си успява да издаде).

Накрая остава само един и колкото и примамливи да са останалите "ами ако", те винаги могат да бъдат и по-лоши, дори фатални.  А осъзнаването на всичко това може само да те накара да обичаш настоящето повече. За 24 годишния Фъргюсън това е кулминацията на житейският му път досега.

Автор на текста: Магдалена Младенова