"Говорещият със слонове": НЕ МОГА ДА СИ ПРЕДСТАВЯ ЖИВОТА БЕЗ СЛОНОВЕТЕ

ГОВОРЕЩИЯТ СЪС СЛОНОВЕ


ЗА МЕН ЕДИНСТВЕНАТА ХУБАВА КЛЕТКА Е ПРАЗНАТА КЛЕТКА.
   

            Лорънс Антъни

Лорънс Антъни е световноизвестен природозащитник, изследовател и бестселъров автор. Управлява природния резерват Тула Тула в Африка, където се бори за съхраняването на множество животински видове, застрашени от изчезване. Носител е на редица престижни международни награди за опазване на природата. За спасяването на Багдадската зоологическа градина е награден от ООН с медала на Деня на Земята. Основател е на неправителствената природозащитна организация Earth Organization. Дейността му е била отразявана от влиятелни медии като CNN, CBS, BBC, Al Jazeera, Readers Digest, National Geographic и др. Книгите му „Говорещият със слонове“, „Вавилонският ковчег“ и „Последните носорози“ са написани по действителни истории и се радват на топъл читателски прием в редица държави по света.

          

За книгата

ГОВОРЕЩИЯТ СЪС СЛОНОВЕ: Животът ми със стадото в африканската пустош

Лорънс Антъни е посветил живота си на опазването на животните и дивата природа. Един ден му се обаждат с молба да приеме стадо „проблемни“ диви слонове в своя резерват Тула Тула в Зулуленд, където над век не са виждали тези животни. Здравият разум го подтиква да откаже, но той се оказва последният им шанс: в противен случай слоновете ще бъдат убити.

За да опази живота им, Антъни приема предизвикателството. През следващите години той става част от тяхното семейство. И докато се бори да установи връзка със слоновете, той се впуска в приключение, което надминава всичките му очаквания. Тези интелигентни животни му разкриват един съвършено различен свят – свят, в който има истинска преданост, любов и смелост.

„Говорещият със слонове“ е затрогваща, вълнуваща, забавна и понякога тъжна история за преживяванията на Антъни с тези огромни, но толкова симпатични животни. Читателят ще се потопи в света на дивата природа. Ще научи за странните привички на редица африкански животни. Ще узнае изумителни неща за живота и вярванията на местните зулуски племена. А невероятната истинска история за приятелството между дивите слонове и техния спасител само леко ще повдигне булото на великото чудо на природата.

Разказана на фона на екзотична Африка, книгата ще вдъхнови не само любителите на животните и пътешествията, но и всички истински приключенци.

                   

НЕ МОГА ДА СИ ПРЕДСТАВЯ ЖИВОТА БЕЗ СЛОНОВЕТЕ

(Интервю с Лорънс Антъни)

Наричат ви Говорещия със слонове?

Слоновете ми говорят толкова, колкото и аз на тях. Отнема време и постоянство, за да го постигнеш, но те са интелигентни същества и разбират, че положението им зависи от волята на хората. От друга страна, спокойно могат да ме наричат и говорещия с бизони, говорещия с носорози, говорещия с глигани, а напоследък дори и говорещия с терористи. (Смее се.)

Обвиняват ви, че сте преговаряли с лидерите на терористичната групировка Lord’s Resistance Army в Уганда, печално известна със зверствата си и с използването на деца войници в армията си.

Така е, не го одобрявам, но бих разговарял с всекиго, ако с това ще помогна за спасяването на животните. Мнозина ме предупреждаваха да не се срещам с тях, тъй като те отвличат и убиват хора, но беше жизненоважно да опазим последните няколко бели носорога от изчезване. Знаете, в Азия техните рогове се търсят като мощен афродизиак и това е довело до почти пълното им изтребление. За мой късмет се оказа, че белият носорог е тотемът на тази военна групировка, и те поеха ангажимент да спрат избиването на носорозите и на рейнджърите, които ги пазят. Така че резултатите оправдават средствата, поне в този случай.

Името ви се появи по световните медии, когато през 2003 г. се опитахте да спасите животните от зоологическата градина в Багдад. Защо рискувахте живота си за нещо, което не ви засягаше пряко?

Когато започна войната в Ирак, аз се зачудих кой ли се грижи за животните по време на бомбардировките и какво ще се случи с тях. Ето защо веднага заминах за Багдад и се озовах в разгара на войната. Животните бяха в окаяно положение: едни бяха умрели от глад, други бяха убити, а някои дори бяха избягали. Вместо няколко дни, останах почти половин година. В началото ме мислеха за луд, но впоследствие успях да получа съдействие не само от американските и иракските войници, но дори моллите в Багдад призоваваха от джамиите да не ме закачат. Така животните бяха спасени, а зоологическата градина – построена наново. Оказа се, че стига да има желание, се намира и начин.

Едно от умиращите от глад животни, които Лорънс Антъни открива и спасява в зоологическата градина в Багдад.

Какво провокира във вас желанието да се занимавате с опазването на животните?

Отраснах в Замбия, Малави, Зимбабве и Зулуленд в Източна Африка. Аз съм дете на пустошта, така че любовта към природата ми е в кръвта. След като години наред се бях занимавал с недвижими имоти, един ден продадох всичко и купих Тула Тула – един от старите ловни резервати и някогашна ловна територия на легендарния зулуски вожд Шака Зулу. Има уравновесеност, естественост в дивата природа, които ми липсваха в града, а освен това изпитвам все повече тревога за пустошта.

Кое е това, което ви тревожи?

Преди да купя Тула Тула, работих с хората от зулуските племена и се опитвах да възстановя историческите им отношения със земята. Въпреки че огромният резерват Хлухлуве Умфолози в Южна Африка е почти до прага им, те никога не са били допускани вътре. Културните им и традиционни връзки с природата са прекъснати. Децата им никога не са виждали жираф, което е шокиращо. Опитвам се да възстановя връзките на хората със земята, с животинското и растителното царство. Всички рейнджъри в Тула Тула например са местни хора.

С невероятни усилия и огромна харизма Антъни успява да направи невъзможното: да привлече враждуващи зулуски племена в една обща кауза: обединяване на земите им за изграждане на обширния природен резерват The Royal Zulu Biosphere.

А как стана така, че се сдобихте със стадо неуправляеми диви слонове?

През 1999 г. ми се обадиха с молба да приема стадо проблемни слонове в моя резерват. Те били твърде диви, непрекъснато рушали сградите в резервата, нападали персонала и колите. Не можели да ги удържат и електрическите огради – единственото средство за контрол на тези огромни животни. Трябвало да бъдат застреляни. Единственият им шанс за спасение беше да ги приема в Тула Тула. Това обаче представляваше голям риск, защото повече от 100 години местните жители не бяха виждали слонове и се бояха от тях.

Вие обаче все пак приютихте проблемното стадо?

Така е и те веднага се проявиха, като пробиха оградата и избягаха, нападайки и ранявайки главния рейнджър на съседния резерват.

Как се справихте с тях?

Реших, че трябва да опитам по друг начин. Тези слонове явно бяха много травмирани. Преди да ги докарат при мен, бяха застреляли матриарха на стадото и нейното малко – нищо чудно, че не се доверяваха на хората. Тогава ми хрумна да се опитам да установя контакт с новия матриарх. Дни наред стоях пред заграждението и без да обръщам внимание на враждебното им поведение, им говорих. Казвах им, че сега това е техният дом и са в безопасност. Всеки ден се приближавах все повече и повече. Един ден, няколко седмици по-късно, Нана (матриархът) дойде близо до оградата и държането й не беше заплашително. Тя провря хобота си през оградата и ме докосна. В този момент разбрах, че сме сключили примирие. Веднага ги пуснах на свобода в резервата. Оттогава не сме имали проблеми. Стадото вече наброява 16 слона.

Но вие не само сте успели да се справите с проблемните слонове, а и да се сприятелите с тях. Как го постигнахте?

Знаете ли, слоновете са изумителни същества. В царството на тези дебелокожи създания владее разбирателство и великодушие. Слоновете са емоционални, грижовни и изключително интелигентни. Доказали са нееднократно, че разбират и ценят добрите отношения с хората. Днес не мога да си представя живота без слоновете. Не искам живот без тях...

Историята как Антъни спасява слоновете и се сприятелява с тях, като преобръща негативната им нагласа към хората и печели доверието им, е едновременно трогателна и обнадеждаваща. Животът в един резерват не е лесен, особено когато в него има слонове, но ентусиазмът на Антъни и любовта и уважението му към природата се усещат през всички страшни, тъжни или забавни истории, които разказва. Този живот със слоновете е истинско чудо.

                                    Буклист

        

На 07.03.2012 г. Лорънс Антъни внезапно получава сърдечен удар, който се оказва смъртоносен. На възпоменателната служба в негова памет обаче се случва нещо нечувано и необяснимо. Стадото слонове, което той спасява от сигурна смърт, се появява внезапно, след като е вървяло 12 часа, за да застане на бдение около дома на Антъни, където не е стъпвало от години. Как са разбрали за смъртта на своя приятел, остава пълна загадка. За слоновете отдавна се знае, че скърбят за своите мъртви. С наведени глави, без да ядат и пият в продължение на 2 дни, слоновете отдават последна почит на своя спасител. След това се оттеглят с бавна стъпка в джунглата.

В редица един по един слоновете пристигат, за да отдадат последна почит на своя спасител.

И ако все още има скептици, които поставят под съмнение интелигентността на слоновете и способността им да изпитват любов и благодарност, може би истинската история на Лорънс Антъни ще промени представата им за света на животните завинаги.

Ивинела Самуилова: ХРИСТИЯНСКАТА НАГЛАСА МИ ПОМАГА ДА БЪДА ПО-ДОБЪР ЧОВЕК, ДА ЖИВЕЯ С МИР В ДУШАТА, ДА ЖИВЕЯ С РАДОСТ

 

БОГ БИ НИ ПРОСТИЛ ВСИЧКО, ОСВЕН ЛИПСАТА НА РАДОСТ.

 

ИвинелаСамуилова

ИвинелаСамуилова е родена през 1971 г. в Севлиево. Завършва езикова гимназия с испански и английски, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има и редица допълнителни квалификации и обучения, сред които журналистика и психология.

Творческите търсения на Ивинела Самуилова са насочени към вътрешния свят на човека и отношенията му с Бог, света и ближните.

ИвинелаСамуилова е автор на четири романа, които бързо се наредиха сред най-търсените заглавия на българския книжен пазар. Книгите й са отличени с най-важната от всички награди – с любовта и признанието на нейните читатели. Благодарение на тях романите на авторката „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“спечелиха първо и второ място в националния конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“. Романът „Жената, която търсеше любовта“ бе удостоен с приза „Носител на всенародната любов“ в конкурса „Копнеж по човечни книги“ на фондация „Човешката библиотека“.

Самите читатели определят книгите на Ивинела като „завладяващи и провокиращи“, „жизнени, пробуждащи и мотивиращи“, „не робуват на клишета“, „действат като терапия“, „променят отношението към живота“, „зареждат, учат и вдъхновяват“.

За книгата

ГАТАНКИОТ НЕБЕТО

55 вдъхновяващи истории за истински ценното в живота

ИвинелаСамуилова

Нещата на този свят са гатанки от небето

Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.

- Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко са нещастни, как едва се справят с проблемите си. Ако има Бог, защо всичко е толкова лошо?

Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко видели в калта да играе детенце. То било мръсно от главата до петите. Тогава свещеникът се обърнал към сапунджията:

- Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете колко е изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага?

- Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се ползва...

- И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не я използваш във всеки ден и всяка ситуация от живота си.

С притчи, забавни истории и истински случки, в познатия на читателите духовит стил, но и с дълбоко разбиране, Ивинела Самуилова отново ни провокира да прогледнем за чудото на живота. Целта й е да ни покаже как мъдрите послания на християнската вяра могат да бъдат реално прилагани в ежедневието ни, така че в него да има повече смисъл, радост и любов.

В книгата ще откриете 55 вдъхновяващи истории за истински ценното в живота. За стремежите на сърцето ни, за отношенията в семейството, за смисъла на страданието. За благодарността и прошката, за идеалите и талантите, за вярата и надеждата...

Но най-важното, тази книга ще ни помогне да почувстваме, че във всички изпитания в живота не сме сами. И може би за пръв път ще усетим ласкавата прегръдка на Бог.

ХРИСТИЯНСКАТА НАГЛАСА МИ ПОМАГА ДА БЪДА ПО-ДОБЪР ЧОВЕК, ДА ЖИВЕЯ С МИР В ДУШАТА, ДА ЖИВЕЯ С РАДОСТ

(Интервю с авторката)

Ивинела, ти стана известна на читателите с прекрасните си весели, чудесни, забавни и замислящи романи за дилемите и търсенията на героинята ти Ади. Какво си ни подготвила този път?

• След излизането на романа ми „Къде отиваш, пътнико?“ много читатели споделиха с мен, че вървейки с героинята ми Ади по Камино – древния поклоннически път до Сантяго де Компостела в Испания, за пръв път са се докоснали до същността на християнството и са се почувствали вдъхновени от него. Различни хора ме питаха дали не съм мислила да напиша книга, която да разказва как тези чудни послания на християнската вяра могат да бъдат реално прилагани в ежедневието ни, така че в него наистина да има повече радост, смисъл, любов, доброта... „Гатанки от небето“ е моят отговор на този читателски интерес към темата.

Предишните ти книги – романите „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ – спечелиха наградата на читателите за най-вдъхновяващи книги. Романът „Жената, която търсеше любовта“ получи приза „Носител на всенародната любов“. Новата ти книга обаче не е роман. Защо?

• Наистина смених жанра, но смятам, че самата идея на книгата го изискваше. Много се чудих как да синтезирам практическия опит на християнството като начин на живот, понеже този опит е многопластов и обхваща всички аспекти от живота. Надявам се с „Гатанки от небето“ да съм открила вярната формула. Стори ми се, че представена в такава форма, изчистена от художествена измислица, в която присъствието ми не само като автор, а и като човек – със своя личен житейски опит, със своите търсения и открития – е по-осезаемо, ще направи книгата да звучи по-достоверно, по-искрено и ще бъде по-полезна.

Защо избра точно тази жанрова форма да представиш темите в книгата – чрез притчи, забавни истории и анекдоти?

Под ръка с автора на „Дон Кихот“, с надеждата посланията й да пребъдат във времето като тези на великия й събрат по перо – Мигел де Сервантес.

• Ако човек отвори Евангелието, ще му направи впечатление, че Христос говори едновременно много иносказателно и много конкретно. Той използва притчи, за да онагледи посланията си, а после съотнася историите към реалния живот на хората. Господ първо разказва „приказка“, за да откъсне слушателите си от реалността, защото, докато са асоциирани с нея, е трудно да осмислят божествените послания. „Затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, слушат, а не чуват, нито разбират“, казва Той. А след притчата, когато поуката е вече ясна, много често Христос в прав текст – ясно и директно – обяснява как човек може конкретно да я приложи в собствения си живот.

Опитах се да използвам този модел – с тази разлика, че аз не съм си позволявала да наставлявам. Съотнасяла съм „приказките“ към живота на съвременния човек чрез моя личен опит, чрез опита на други хора, чрез много примери от живота, чрез знанията, които съм натрупала в Богословския факултет, чрез осмислянето на всичко това и чрез използването на адекватен за днешния човек език.

Кое те вдъхнови в по-голяма степен да напишеш тази книга – интересът на читателите или самите християнски послания?

• Християнските послания по принцип ме вдъхновяват – както като човек, така и като творец. Интересът на читателите ми към тях пък е онзи стимул, който ме провокира като автор да търся най-добрия начин, по който да ги предам, така че не само да стигнат до сърцето им, но и да им бъдат полезни в живота, при това по най-практичен начин.

С какво на теб лично най-вече ти помага в живота тази християнска нагласа?

• На първо място ми помага да запазя здравомислие в една според мен доста объркана в духовно отношение реалност. Християнството е много „простичко“ учение, в смисъл – в него няма сложни теории, то не е абстрактно, завоалирано, противоречиво, претенциозно или напудрено. Посланията на Христос са ясни, еднозначни, безцеремонно прями и много конкретни. Не ми се налага да се чудя „какво е искал да каже авторът“ и понеже аз вярвам, че авторът е Бог, мога да се доверя на думите Му и директно да ги ползвам. Християнската нагласа ми помага да бъда по-добър човек, да живея с мир в душата, да живея с радост, да изразявам себе си по най-добрия и автентичен начин...

Защо, ако християнството е „простичко“ учение, остава някак неразбрано днес?

- У нас специално вече няколко поколения българи не са приучвани на богомислие и им е отнета възможността за богопознание. Освен това, Христос е говорил преди две хиляди години, а това е страшно много време по отношение на променливата ни реалност. С други думи, днес християнството трябва да бъде представяно адекватно на съвременния човек, а то не е. Не е лесно, защото Църквата, като институция, трябва да бъде консервативна, за да пази чистотата на учението. Но трябва и да намери начините да бъде актуална. Тук богословите можем много да помогнем – и видно е, опитваме се. В интернет могат да бъдат открити прекрасни православни сайтове, с много съвременно поднесена информация, а в последните години се издава и доста православна литература, насочена към по-широка аудитория.

За мнозина християнството се е изчерпало като идея. Защо да се връщат към него, след като има много други пътища за духовен и смислен живот?

• Няма начин християнството да е изчерпано като идея. Както бе казал някой, „душата е по природа християнка“. Има се предвид, че християнските ценности са ни същностно присъщи, те са онези общовалидни, вложени в нас от Бог духовни принципи, които всички разпознаваме у себе си. Именно заради тях, най-общо казано, можем да преценяваме кое е добро и кое – зло. Понякога някои започват да проповядват тези принципи от свое име и понеже ги припознаваме като свои, ние можем да им повярваме. Добре е обаче да сверяваме с оригинала кой какво ни казва, за да се предпазим от човешка грешка в посланието и интерпретацията. Не всичко, което звучи красиво и възвишено, е истина, нито пък полезно за духовното и физическото ни здраве. Ето защо разсъдителността е добродетел, поставяна много високо в християнството.

Какво те вдъхновява? Откъде черпиш идеите си? Откъде имаш толкова информация?

• Животът ме вдъхновява, проявата на Божия дух в него. Не мога да спра да се удивлявам на това присъствие – едновременно толкова смирено, едва доловимо дори, и толкова въздействащо, завладяващо, преобразяващо. Побрано в нещо толкова дребно – като един ябълков цвят или светлината в нечии очи... Много ме вдъхновяват историите на хора, които въпреки неблагоприятните житейски ситуации са успели да съхранят жаждата си за живот и радостта от самото съществувание. Превъзмогнали са самосъжалението и са продължили да бъдат човечни и да дават най-доброто от себе си. От живота черпя сюжети, идеите идват с осмислянето им. Аз съм богослов и съм информирана предимно в тази област. Може и малко обща култура да съм събрала, прочитайки това-онова. Научавам нови неща и докато пиша. Зад всяка от книгите ми стоят стотици страници информация, която съм изчела и осмислила. Освен това слушам и наблюдавам много внимателно и имам навика да поставям под съмнение общоприети идеи и принципи. 
  
  
  
   

По древния поклоннически път Ел Камино, използван като сюжет в „Къде отиваш,пътнико?“ – романа, напомнил ни важната истина, че „човек без вяра е като пътник без посока“.

Много читатели са истински впечатлени от поезията в книгите ти – Песните на любовта в „Жената, която търсеше любовта“, стихчетата от „Къде отиваш, пътнико?“, хайкуто в „Ако животът не е чудо“... Каква роля играе поезията в творческите ти търсения?

• Поезията в книгите ми идва, когато посланието ми има нужда от „откровение свише“ – по-голям от мен авторитет, който да потвърди това послание. Това са моменти, в които като автор усещам, че както аз, така и героите ми трябва да замълчим, да спрем да философстваме и да чуем „гласа на истината“, който винаги идва отвъд това, което можем да видим и осмислим, ограничени от нашата реалност. В действителност тези поетични послания за мен самата наистина са „откровение свише“. Не мога просто да седна и да ги измисля, когато си поискам. Но пък винаги идват, когато ми трябват, на точното място и в точния момент.

В книгите си ти описа търсенето на призвание, на любов, на вяра, на смисъл. Какво още остава неизречено?

• О, има много теми, които ме вълнуват. Но мисля си, след като отметнах основните екзистенциални въпроси, така да се каже, вече мога да се отдам – и в личен план, и в творчески – на малките радости от живота. Точно за това ми се пише.

Фейсбук групата ти „Животът може да е чудо“ е една от най-големите и активни групи в мрежата и непрекъснато печели нови последователи, вдъхновени от идеите в книгите ти. По какъв начин това близко общуване с твоите читатели се отразява на/в творчеството ти?

• Освен че този внушителен брой участници в групата ми много ме зарежда и стимулира като автор – заради очакванията към мен да предложа различна и полезна гледна точка по определена тема, разговорите с хората от групата много ми помагат да се ориентирам кои са тези най-важни въпроси за тях. В романа ми „Ако животът не е чудо“ са включени автентични разговори с групата и те имат много важна роля и послание в книгата, защото са представителна извадка за моделите, които щъкат в главите ни, за страховете, за колебанията, за копнежите, за ценностите ни... Страхотен ориентир за всеки, който иска да свери часовника си, както се казва.

Ако имаше право само на едно желание, какво би било то?

• Слава богу, че това не е наистина така. Бог е много по-щедър от нас с Неговото: „Искайте, и ще ви се даде“. Но нека да отговоря с думите, които свещениците произнасят в края на всяко богослужение: „Божията милост да бъде с всички нас. Амин!“.
  
  
  
  
  

„Радвайте се... и пак ще кажа: радвайте се!“ (Фил. 4:4)

Отзиви на читатели

Прочетох книгата „Къде отиваш, пътнико?“. След като я свърших, плаках. Плаках, защото докосна неподозирани струни в мен, накара ме да се замисля над много неща в живота. Тази книга действа като мехлем за душата!

Краси Иванова

...

Когато си готов за Истинската Любов, все ще се намери някой, който да те подкрепи и да те преведе през самия теб, за да не изпуснеш момента. Може да е приятел от детството, мъдър старец, монахиня, дете... или книга като „Жената, която търсеше любовта“ от Ивинела Самуилова.

Ива Пенева

...

Харесвам всички книги на Ивинела, но „Къде отиваш, пътнико?“ ми е най-скъпата на сърцето! Няма друга книга, която да ме е разплаквала и в същото време разсмивала толкова силно... Така е, защото пътят към себе си не е лек и когато срещаш себе си, понякога се радваш, а понякога се натъжаваш и разочароваш. Важното е, че Ивинела има силата и дързостта да поведе читателя по този път.

Любомила Станиславова

...

Книгата „Животът може да е чудо“ е толкова истинска и жизнена! Една завладяваща и нужна смехотерапия, „отрезвяване“ и „събуждане“ от сериозния поглед към живота.

Маргарита Николова

„Животът може да е чудо“ и „Ако животът не е чудо“ – това не са книги, това са прозрения, вдъхновение, извор от начини за проявяване на потенциала ни. Моите са целите изпъстрени с цветни листчета като дъга... Направо ми идва да ги обявя за ново природно явление.

Наталия Симеонова

Най-накрая се реших да прочета книгата „Животът може да е чудо“... Вчера за първи път от доста години насам се смях със сълзи... Не съм вярвала, че български автор от ново поколение може да напише толкова увлекателна книга.

Юлиана Иванова

Днес завърших „Къде отиваш, пътнико?“. Чета я от близо месец – бавно и напоително, с удоволствието на човек, най-сетне открил дълго търсено съкровище... Романът докосна сърцето ми, даде ми спокойствието и радостта, че имам посока...

Евгения Страхилова

„Гатанки от небето“ не е книга, която да прочетеш и да забравиш. Не е и книга, към която да се връщаш и да препрочиташ от време на време. Това е настолна книга – такава, от която всеки ден се нуждаем...

Дияна Димитрова

"Манхатънска загадка" - вълнуващ и динамичен трилър, който няма да ви остави безразлични

Вълнуващ и динамичен трилър, който няма да ви остави безразлични! Това е книгата „Манхатънска загадка“. В нея Лорънс О'Брайън умело преплита личната история на героите с една голяма конспирация, която се разплита пред очите на читателя до последната страница. Точно това ми хареса в книгата – нищо не е такова, каквото изглежда! 

Това е третата книга на автора с главни герои Шон и Изабел Райън. Както и в предните книги, тяхната история е главната в книгата, като различното в тази е, че фокусът е върху Изабел. Нейният съпруг изчезва мистериозно още в началото на книгата. Вечерта, в която трябва да приготвят багажа си за мечтан уикенд в Париж, Шон не се прибира. Изчезването му се оказва абсолютна мистерия и толкова нетипично за него. С всяка следваща минута Изабел разбира, че мъжът й е в голяма опасност.

Когато всички си тръгнаха, тя седна трепереща на стълбите. Чувстваше се незащитена, уязвима. Бяха ровили във всеки ъгъл на къщата, в личните им вещи. Часовникът й показваше 16:20. Почувства се така, сякаш е остаряла с десет години през последните няколко часа.

Всичко води към Манхатън и банката ВХН, в която той работи. Приключенията й там са описани толкова реалистично, сякаш читателят е рамо до рамо с нея. Книгата ни кара да се замислим доколко познаваме човека до себе си и ще продължим ли да му вярваме. Изабел до последно вярва, че обвиненията срещу Шон са лъжа, и не иска да допусне обратното. Любовта й не го допуска. А дали той е виновен, ще разберете сами...

Ставаше нещо ужасно... Пред очите й се разиграваше някаква зловеща пиеса, а тя зърваше само за миг актьорите, които веднага изчезваха зад завесата. И това не беше измислена история, не беше филм по телевизията. Това беше нейният живот...

Харесва ми и колко добре е описан и самият град. Личи си, че авторът се е постарал да пресъздаде мястото, където се развива действието, изключително детайлно.

Но гледката от прозореца в коридора беше невероятна. „Лексингтън авеню“ приличаше на каньон в апокалиптичен филм, със стени от небостъргачи, водещи към точка в безкрая. Светлини от фарове като нанизи от перли се движеха бавно долу и снегът валеше от облаците в оранжев оттенък, сякаш беше настъпила ядрена зима.

Сградата на ВХН се издигаше върху гигантска основа от сив гранит. Редица от колоните на третия етаж й придаваха вид на древен храм или мавзолей. А високо горе, почти в облаците, имаше корона от подобни розови колони... Пощата Грант Сентрал със своите сиви колони и неокласически врати изглеждаше миниатюрна до нея.

В "Манхатънска загадка" има динамичност, добре изразени добри и лоши герои, загадъчност и дори елемент на ужаси, вплетен в бруталния ритуал, за който се разказва в цялата книга. Prima quattour invocare Unum – това са думи, които не искате да чувате, защото случващото се след тях ще ви ужаси!

Дарина Къшева

Цитати от „У дома при Бога“ – заключителният диалог от серията „Разговори с Бога“

 

На 24 септември излиза „У дома при Бога“ – заключителният диалог от серията „Разговори с Бога“.

За книгата 

Това е дословен запис на един свещен разговор. Разговор с Бога за това какво означава да бъдеш У ДОМА ПРИ БОГА. Той е последната част от един необикновен диалог, изложен на почти 3000 страници в 9 книги, писани в продължение на 11 години, които разглеждат всички аспекти на човешкия живот.

В тази книга ние обсъждаме много сфери на човешкото съществуване, но на една от тях отделяме специално внимание – смъртта, умирането и отвъдния живот.

С развитието си диалогът навлиза в най-далечната територия на духовността – космологията на живота в неговата цялост. С помощта на метафори успяваме да зърнем спираща дъха картина на Висшата Реалност. Ще говорим за смисъла и целта на съществуването, за начините да достигнем най-великата радост, за естеството на нашето пътешествие и необикновения му край. Той, оказва се, изобщо не е край, а изпълнен с екстаз преход към едно величествено и безконечно преживяване, чието описание надхвърля въображението.

Убеден съм, че вашата душа ви е притеглила към тази книга, водена от същия импулс, който ни движи напред, към следващата стъпка, към следващото прозрение и в крайна сметка – към Божественото.

Рано или късно всички неизбежно ще достигнем крайната цел. 

А целта е една и съща за всички ни. Всички ние сме на път към Дома и няма как да не стигнем там. Бог няма да го допусне. 

 

Нийл Доналд Уолш

Из „У дома при Бога“

***

Светът е в беда. В такава беда светът не е бил досега.

Тази книга предлага тълкуване на кризата, пред която сме изправени, по начин, който разяснява не само кризата, но и начина да я разрешим.

***

Тази книга може да промени живота ни. Тя съдържа Нови откровения. Тя ни дава средствата, с помощта на които да се измъкнем от отчаянието и да издигнем човечеството до ново ниво на съществуване, до ново разбиране за себе си, до нов израз на най-възвишената си визия.

***

Човешкият род е достигнал Момента на Избор. Възможностите, между които да избираме, са ни предоставени от настоящата вълна от събития – и от онези, които ги предизвикват. Можем или да продължим напред, като най-после заедно изградим един нов свят на мир и хармония, основан на нови убеждения за Бога и Живота, или да се върнем назад и разединени, да продължим да строим стария свят на конфликти и раздори, основан на старите убеждения за Бога и Живота.

***

Е, Бог, в който аз вярвам, може и да не изглежда като Бога, в който вярвате вие, но аз съм убеден, че въпреки всичко Той е един и същ. И не се съмнявам, че на всеки, който се обръща към Него с чисто сърце, искреност и дълбоко желание, Бог отговаря.

Тази книга е отговорът на Бог. Вярвам, че Той може да спаси света.

***

Като се издигнете над настоящите си убеждения, вие не ги отхвърляте категорично, а добавяте към тях.

***

Божественото вдъхновение е рождено право на всяко човешко същество.

Всички вие сте много специални. Просто не го знаете. Не го вярвате.

***

Стремете се да променяте убежденията, а не действията.

Когато промените едно убеждение, поведението ще се промени от само себе си.

***

И така, докато повечето хора по света търсят промяната, като казват на други хора какво да ПРАВЯТ, онези, които наистина знаят как да мотивират хората, предизвикват промяна, като им казват в какво да ВЯРВАТ.

***

„Да се издигнеш“ над нещо не означава завинаги да се разграничиш от нещо, а да станеш „по-голям“ от него.

***

Не можеш да промениш Висшата реалност, но можеш да промениш начина, по който я преживяваш.

Четете още тук!

Електронна книжарница "Хермес"