„Легендата“ и втората й част – „Феноменът“, не са типичното тийн/ню адълт фентъзи

„Легендата“ и втората й част – „Феноменът“, не са типичното тийн/ню адълт фентъзи. Въпреки че са в нашумелия напоследък антиутопичен жанр, смея да твърдя, че показват един значително по-усложнен и достоверен художествен свят. В поредицата се чува една полифония от гласове на герои и гледни точки, които са достатъчно добре мотивирани, за да убеждават в правотата си и да печелят симпатии. „Добри“ и „лоши“ герои липсват – има само главни и второстепенни персонажи и съпътстващите ги конфликти. Везните се накланят различно след всеки нов разкрит мотив, като водеща е максимата, че целта оправдава средствата. „Феноменът“, като втора част от трилогията, не само развива идеите, заложени в „Легендата“, но и внася много неочаквани обрати и завръзки. Това ми допадна изключително много, тъй като рядко някоя книга успява да ме изненада и да поддържа напрежението, а тук съм се връщала за втори прочит на конкретни изречения от чисто изумление и отказ да повярвам от раз какво съм прочела току-що.

Още докато четях „Легендата“, някои дребни детайли ми направиха странно впечатление. Например в описанието на героите голямо внимание се обръщаше на косите им – винаги пищни, ярки, лъскави и с движение; дълги и/или с характерна отчетлива прическа, и то не само за момичетата, но и за момчетата. Очите – големи и изразителни, фигурите – гъвкави и слаби тела на бойци. Реакциите, дрехите... – имаше нещо нетипично, някакво леко изкривяване на действителността, което долових по-скоро несъзнателно, но го запомних като усещане. След като прочетох „Легендата“, потърсих повече информация за авторката Мари Лу и открих профила й в DeviantArt с рисунките как си представя героите си. Тогава всичко ми се изясни. Те са всъщност... манга. Когато четях „Феноменът“, вече бях наясно с това и си ги представях като манга. 

Тогава и външният им вид, и емоциите им, подбудите им, присъщата им трагичност – всичко това се допълваше в една завършена картина и внасяше особен чар в художествения свят. Спрямо типологията на мангата и аниметата ми се струва, че главната героиня Джун дори съвпада успешно с образа на т.нар. цундере (женски герои, които приемат ролята на боец или воин, изглеждат много груби и упорити, но по-късно се оказват приятелски настроени и може би дори уязвими). Докато мъжките герои ми се струваха някак женствени, дали недостатъчно силни, колебаещи се, или пък твърде елегантни на фона на милитаризирания свят. Женските герои обаче наистина ми харесаха. В образа на Джун постоянно ми се натрапваше асоциацията за I-330, една от най-силните (и любимите ми) героини, идваща от антиутопичния роман „Ние“ на Евгений Замятин. Всъщност, докато четях„Феноменът“, срещнах няколко препратки към „Ние“. В „прозрачността“, постоянното наблюдение и следене на жителите от органите на реда; в записа на клетвата за вярност към Електора, който се излъчва на високоговорител и се рецитира от гражданите всеки ден; от затворената антиутопична система с разпределени строги роли между индивидите и стряскащата мисъл, че е възможно да има и друг свят отвъд тази позната затворена система, свят, който за героите е твърде непонятен, едновременно ги плаши и привлича. 

Дотук двете книги на „Легендата“ определено ме спечелиха, а надграждането във „Феноменът“ заслужи допълнителни фен точки. Трилогията определено не е (само) за тийн/ню адълт аудитория. Чакам с нетърпение „Героят“, особено след шамаросващия финал във втората част, чиято плесница още гори.

Габриела Стоева

Очаквайте на 13 март на българския книжен пазар и третата част от поредицата - "Героят"