"Станция единайсет" - „...защото да оцелееш не е достатъчно...“

Представете си ако всичко, което познавате не съществува, ако се наложи да започнете живота си отначало, какво би било ако оцеляването е единственото нещо, което ви дава смисъл. Или поне така изглежда. Представете си ако да оцелееш е по-лошият вариант...

Това е постапокалиптичен роман, които е една страшна хипотеза за мрачно бъдеще. Книгата насочва вниманието към трудните теми за смъртта, живота, оцеляването и трудните избори, пред които е изправен човек, в стремежа си да остане човек...

Книгата започва с края на един известен актьор – Артър Леандър и началото на голямата епидемия – грузинският грип, който отнема живота на 99% от човечеството. По-късно съдбата на този актьор се разказва като паралелна история в книгата и е своеобразна нишка между преди и сега. Спомени за отдавна забравен блясък, известност и пропилян живот...

„Първо искаме само да ни видят, но щом ни видят, това вече не е достатъчно. След това искаме да ни запомнят.“

Свят, в който почти никой не помни какво е било преди. Свят, в който се раждат деца без спомени за живота преди. Свят, в който не знаеш кое е спомен и кое е просто многократно чута история. Това е светът на Станция единайсет.

Парадоксално е да живеем във време, в което всеки те познава, без ти да го познаваш, анонимността не се цени, а именно тя дава свобода...Но както става в повечето случай тези неща се осъзнават тогава, когато всичко е изгубено и смисълът на важните неща от живота придобива съвсем други измерения.

Снимка: Левитация...

Книгата проследява и историята на Пътуващата Симфония – група оцелели музиканти и не толкова добри актьори, които намират смисъл в живота си след голямата епидемия в това да изнасят представления пред оцелели в различните градове. И тук отново се замисляме за смисъла – защо да изнасяш представления пред хора, много от които са родени след епидемията и дори не помням какво е театър, кино, пиеси, изкуството - нещо толкова далечно във време на разруха.

„Какво беше изгубено в срива: почти всичко, почти всеки, но все още има такава красота“

Човекът винаги е имал нужда да твори, винаги е търсил нещо повече. Това остава и в душата на шепа хора, които са без имена, останали с нарицанието на инструмента, на които свирят. Шепа ентусиасти, които неспирно представят Шекспир в един разрушен свят в името на надеждата.

  Дарина Къшева