Как най-често
четем книги? Харесваме си някоя, започваме
я и много често, още от първото изречение
знаем как ще завърши историята. Понякога
четем не заради мистерията, а заради
самото четене. Умът ни се отпуска и не
е нужно през цялото време да следим
всяко развитие, всяка дума и запетайка,
нещата така или иначе вървят натам,
накъдето знаем, че отиват. Но има и такива
книги, които не дават на ума ни и секунда
почивка, точно като „Краят на вечността“на Айзък Азимов.
Хората в
историята се изправят пред избори на
морал, етика, човечност и като цяло кое
е правилно и кое не. Вечността е
организация, която в бъдещето усвоява
тънкостите на пътуването във времето
и манипулирането му. Всички специалисти,
участващи в нея, отговарят за хиляди
изчисления и предвиждането на безброй
реалности. Те поемат на плещите си
отговорността да наблюдават човечеството
и при всеки грешен завой, който то
направи, те взимат нещата в свои ръце и
просто поправят нещата. Но дали наистина
това е най-доброто решение? Способни ли
са, и по-важното – правилно ли е, една
шепа хора да отнемат правото на избор
на всички останали? До къде може да
стигне едно общество, което не е оставено
да прави свои грешки и да се учи от тях?
Техник Андрю Харлан е виден и крайно
отговорен член на Вечността, но именно
той ще стане причина всички тези неудобни
въпроси да излязат наяве и да изискат
отговори.
Както и в много
други научно фантастични книги, действието
се развива в бъдещето, но четейки ние
откриваме в него собствената си реалност,
по един или друг начин. „Краят на
вечността“ не прави изключение, без
значение дали става въпрос за 50-те, когато
книгата излиза на бял свят, или който и
да е момент от времето, в който човек я
зачете. Финалът може и да ви изненада,
а може и вие да го изненадате разчитайки
подхвърлените знаци, преди да стигнете
до последното изречение. Едно е сигурно
– известно време след като приключите
с книгата, всяко решение, което вземете,
ще ви се струва много по-важно, отколкото
преди.
Петя Асенова
Няма коментари:
Публикуване на коментар