Винаги
съм пренебрегвала книгите от Фредерик
Бакман, просто не ми изглеждаха интересни.
Този път обаче когато взех "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг"
нещо в мен трепна. Не знам защо, но усетих
тъга. Корицата ме грабна със страшна
сила, върнах се много назад, в едни такива
спомени, които изникват в съзнанието
на човек, когато осъзнае, че е загубил
нещо, което никога няма да си върне.
Тази книга е едно послание към нас живите,
хората, които крачим безумно всеки един ден, всяка минута към по-добър
живот, към по-щастливо бъдеще. А всъщност
замисляме ли се, че бъдещото сме ние.
Спомените ни са тези, от които се учим. Волните и неволни грешки са
начин да се върнем назад, да преодолеем
лошото и да си спомняме с добро миналото.
Всеки ден е един нов урок за това как да
живеем и да оценяваме това, което имаме.
Това, което ни отнема животът е начинът
да се превърнем в по-силни хора. Начинът
да оценяваме важните неща, да вървим
редом с тях и да не позволяваме пътят
напред да ни погълне.
Много
силно послание има Фредерик към нас,
много ми хареса стилът и начинът му на
писане. С книгата "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" той грабна вниманието
ми. Позволи ми да погледна по друг начин
на неща. Предполагам, че и вие няма да сте се замисляли.
Хубаво е да прочетете нещо различно.
Едно такова неангажиращо "чуждо" мислене би ви отворило очите в
подходящ момент и би ви помогнало да се замислите.
Петя Жилева
Няма коментари:
Публикуване на коментар