Драги
мой,
Кое
е най-голямото приключение, което си
преживявал? Разходка в гората с умираща
батерия на телефона? Не, не, аз говоря
за големите приключения. Онези, още в
началото на които знаеш, че са големи
колкото света, че няма да излезеш
непроменен от тях, а в края им се упрекваш
колко наивен и глупав си бил, че изобщо
си се опитал да ги проумееш. Защото умът
ти никога не би могъл да си представи
подобно преживяване, не би могъл да
обхване случващото се дори в момента
на случването. Е, такова приключение
предприемат героините на Джоджо Мойс,
без дори да осъзнават как животът им се
е променил в мига, когато са казали „да“.
През
Втората световна война много английски
и американски войници са изпратени във
воени бази в Австралия. По един или друг
начин те се срещат с местни жени. По един
или друг начин някои от тях сключват
брак. Какво ги подтиква на първо място
да го правят в такива времена? Тази
несигурност, опасност, неизвестност?
Това ли е времето за сватби? Ами, когато
любовта се случи, можеш ли да я отхвърлиш,
да ѝ кажеш да кротува, защото не е време
за нежност? За кратко всички тревоги
изчезват – дали проклетата война няма
да продължи още години, дали при следващата
мисия любимият няма да загине, дали
бомбандировачът няма да се спусне над
градчето на любимата, дали биха могли
да живеят заедно, дали се познават
достатъчно, как биха могли да съчетаят
животите си, дали няма да ги разделят
океани, небеса... Бракът е сключен и
преключението започва. Защото любимият
е призован на битка. Любимата остава и
го чака. Месеци, дори години. И все пак
войната свършва, войниците се прибират
у дома. А съпругите? Те какво правят?
Отиват при мъжете си, казваш. Как през
1946 г. хиляди жени биват преместени на
хиляди километри, всяка със своите малки
драми и големи надежди, а някои очакващи
дете?
Е,
това е историята на самолетоносача
Виктория, който пренася през няколко
океана и морета над шестстотин булки
до техните съпрузи във Великобритания.
Впечатляващо, нали? Шестстотин жени на
едно място? Ще ти кажа, че това е най-малкият
им проблем, а сам по себе си той никак
не е малък поради, да ги наречем,
особеностите на женския характер.
Специфичните условия на воинния кораб също не са за подценяване, при положение
че той не е създаден за пренос на такъв
товар. Дори опитният капитан, преживял
множество битки, казва, че това пътуване
е обречено. За да добиеш представа за
липсващия комфорт, ще ти кажа само да
си представиш тази маса жени, на която
им е забранено къпането за повече от
десет минути и то на известен период от
време.
И
все пак физическият дискомфорт е едно
от малките предизвикателства, които те
трябва да преодолеят. На кораб, на който
практически няма женски забавления, им
остава много време за мислене. Какво
оставят зад гърба си, дали е правилно,
дали си заслужава, какво ги чака на
няколко хиляди километра и няколко
месеца разстояние, дали изобщо някой
ги очаква с нетърпение, дали щастието
ще ги посрещне на брега или пък
разочарованието... Какво, за бога, сториха,
не може ли корабът да обърне, дали да
слязат на първата спирка, телеграма до
семейството... И на фона на тази несигурност
са около хиляда моряка и пехотинеца,
които не са се връщали у дома от години
и на които им е забранено дори да поглеждат
жените. Кое ли изкушение е по-голямо –
това на жените, или на мъжете? Е, и двете
страни се подхлъзват понякога на някоя
тъмна палуба.
Въпреки
всичките съмнения и неудобства, досадата
и раздразнението, фриволието и пуританското
въздържание, един страх витае над всички
жени. Страх, по-голям от океана и небето
заедно. Телеграмата с текст „Не си
желана“. Телеграмата, изпратена от
любимия, от единствения, от бъдещето,
от живота, от надеждата. Защото всяка
от тях знае – желанието, породило
импулсивното решение на мъжа да се
венчае в чужда земя, може да изчезне,
когато краката му стъпят в родния дом.
Може вече да не иска онази туземка,
чуждата, непознатата. Как се преживява
тази болка – да не те искат?
Разбираш
ли сега какво е приключение? Да се хвърлиш
в неизвестното, екипиран единствено
със собствената си крехка любов. Да
преживееш месеци наред на един неудобен
кораб. Да се изправиш пред себе си и да
не рухнеш под собственото си съзнание.
Да съпреживееш съдбата на няколко стотин
посестрими, никоя от които не иска да я
сподели. Да преодолееш изкушението и
страха. Психически, физически, емоционално
да преживееш това пътуване. Някои от
тях не успяват. Други ги чака щастие на
брега, или тъга. Трети намират отговорите
на кораба. Но нито една от тях не остава
същата. Как би могла?
Твоя,
Деметра
Няма коментари:
Публикуване на коментар