Ортанс е красива и грациозна балерина, която заедно със свои приятели управлява школа за балет в Париж. След тежката загуба на своите родители - най-голямата й опора в живота, които в желанието си да са винаги един до друг намират смъртта си доброволно, тя открива утеха не само в балетната школа, но и в прегръдките на красив мъж.
Забързана в своя живот между школата, приятелите, любовта на женен мъж, който й отделя два дни от седмицата, Ортанс се загубва и не може да открие себе си. Макар да е приела ролята на другата жена, Емерик е любовта на живота й, нейното спасение и нейното бягство.
Но дали да продължава връзка, която няма бъдеще?
И дали в бъдещето си се вижда в същата тази балетна школа?
След една на пръв поглед лека травма, която я спира от най-любимото й начинание - да танцува, Ортанс се завръща към родното място и малко по малко започва да си дава отговори на тези въпроси. С цената на всичката болка - физическа и емоционална, тя осъзнава какво иска от живота, какво я прави наистина щастлива и удовлетворена, не само като професионалист, но и в любовта.
„-Проблемът не беше Париж, защото всеки друг голям град можеше да послужи за сцена на заблудите ми. Сцена беше подходяща дума, защото играех роля от много години. Огюст беше опитал да ме накара да го разбера и докато тичах след столетните дървета, най-после схванах смисъла на думите му.
Да, аз играех роля, ролята на момиче, което беше преживяло самоубийството на родителите си без прекалено много поражения, банална роля на балерина, любовница на женен мъж, роля на малко незряла преподавателка, която се снишава пред партньорите си, която не казва какво иска, защото си е втълпила, че животът се прекарва с колегите.“
Той:
„Ето ме заклещен в малко Провансалско селце.
Заради недостига на сън затворих очи за две секунди и точно тогава трябваше един глиган да пресича пътя. Наистина си помислих, че всичко най-после ще спре, че ще свърша в канавката и че адският кръговрат най-накрая ще приключи. Но не. Не ме искат там горе. Животното имаше късмета да умре на мига и не ми се наложи да го довършвам, завидях му.“
Срещата между тях идва в преломен момент в живота и на двамата. Тя бяга от забързания бляскав, но изкуствен живот, който й носи само страдание и самота. А той... той бяга от хората, на които е помагал, хората, които са му доверявали живота си, и най-вече бяга от съвестта, преследваща го като лош кошмар, от който не може да се събуди. Любовта идва като неканен гост и трайно се настанява помежду им. Дали обаче са готови за нея и дали някой от тях няма да побегне от страх?
„Струва ми се, че се изгубвам в нея, че се изгубвам и че се освобождавам. Тя се усмихва, смее се, създава у мен впечатлението, че плува във въздуха, а това ме вълнува. Тя чака търпеливо, тропа с крака, убедена, че не я виждам как го прави, тревожи се също и не знае как да ми го каже, тя е нежна и търпелива. Тя чака за да бъде обичана, но не го изисква.
Само ако знаеше..
Дали има място за мен в живота й...?“
Автор на текста: Десислава Комитова-Воева
Няма коментари:
Публикуване на коментар