"Списъкът с приоритети" - история с тиктакащ часовник

„Списъкът с приоритети“ е малка синя книжка, с червен въздушен балон и закачена котва на него. Още с корицата си тя прихваща окото на читателя, който търси значението зад интересния избор на изображение. Хората обръщат на задната корица, за да открият отговора и да видят какво ги очаква, ако се решат да започнат книгата. И тогава осъзнават, че историята е далеч от това, което са очаквали. Последното пътуване на един учител, който е болен от рак. Още след тези думи първоначалната реакция на много хора е да оставят „Списъкът“ и да се отдалечат. Как може история за умиращ човек да бъде приятно четиво? Защо да си причиняваме доброволно допълнително тъга в и без това често тежкото ежедневие?

Както винаги, аз все съм наопаки. Затова и вместо да оставя книгата, продължих, докато не стигнах до последната страница. И си заслужаваше. Защото това не е просто история за един човек в последните дни от живота му. Не е и обикновен пътепис на мъж, който обикаля страната, за да се срещне със стари познати. „Списъкът“ е толкова по-голям. В него се крие още толкова много.

Това е история за порастването и за откриването на самия себе си. След петнадесет години преподаване Менаше има около 3000 бивши ученици. За него това са 3000 деца, които са пораснали пред очите му, но все пак до последно са си били деца. В последните си месеци той решава, че трябва да види как те са открили пътя в живота си. Как живее свитото, срамежливо момиче, чийто глас едва се е чувал в часовете му? Пънкарят с тениска на Ози Озбърн все още ли се носи с непокорна дълга коса? Смелата и нахакана ученичка от първите чинове продължава ли да минава през живота със същата страст и увереност? Въпроси, въпроси, десетки въпроси, които се въртят в главата на Менаше от мига, в който решава да тръгне на това приключение, и чиито отговори открива още преди то да е свършило. Открива отговор и на най-важните въпроси, които не го оставят на мира: Помогнал ли съм с нещо на тези деца? Оставил ли съм отпечатък в съзнанието им, който да ги напътства занапред? 

„Списъкът“ е история и за приятелството, за любовта и за семейството. За няколко години Менаше минава през ада и обратно. Но докато го прави, той открива, че не е нужно да си свързан с някого по кръв или по закон, за да ти подаде ръка. По време на житейското си пътешествие и на действителното си кръстосване из страната той се среща с десетки непознати, които се превръщат в негови приятели и в негови спасители. Някои дори и в семейство. 

Менаше успява и да хвърли нова светлина върху това какво е да избереш професията учител. За нея се изисква не по-малко вдъхновение и отдаденост, отколкото са нужни и на писатели и художници, за да довършат творбите си. И Менаше е творец. За него преподаването не е просто работа, а призвание. Всеки един ученик е произведение на изкуството, което се нуждае от специално внимание. И точно затова той обожава да преподава. Заради предизвикателствата, отделянето на допълнително време, вниманието към детайлите, трудностите и удоволствията. Ето защо и преподаването е на върха на списъка му с приоритети.

И въпреки всичко изброено, това е история с тиктакащ часовник. Още от първата страница читателят знае какъв ще е краят. Но не той е важен. А пътуването към него. Защото, когато човек стигне до последния ред в книгата, той не се чувства тъжен. Чувства се вдъхновен. А след това хваща лист и химикалка и пише своя списък с приоритети.

Петя Асенова

Историята на Дейвид Менаше ни кара да се запитаме какъв е собственият ни списък с приоритети

Доброто е навсякъде около нас. Казвам го не защото съм непоправим оптимист, а защото го срещам всеки ден. Открива се лесно, стига да отвориш душата си. То е в малките неща, в думите и делата.

Преди дни отново попаднах на него, и то в най-чистия му вид. Беше в „Списъкът с приоритети“ от Дейвид Менаше – книга, която те държи будeн и в прекия, и в преносния смисъл. Купих си я по препоръка, прочетох я за една нощ, а на следващия ден имах нужда да се върна отново към написаното. Към днешна дата смея да твърдя, че няма да я забравя никога.

Винаги съм се възхищавала на хората, които умеят да разказват истории. От онези, които докосват сърцето и оставят трайни следи, които имат смисъл и провокират към размисъл. Такава именно е историята на Дейвид Менаше – един учител, за когото вярата в призванието и любовта към учениците се оказват по-важни от живота.

Разбирайки, че има мозъчен тумор, който най-вероятно ще го доведе до фатален край, Дейвид Менаше не се предава, а продължава напред, намирайки най-голяма опора в учениците си.

***

Учениците бяха моята жизнена сила, моят дъх, кръвта, която течеше във вените ми. В училище не бях болен. Там преподавах. Единственият начин да победя рака беше да не му позволя да ми пречи да правя това, което обичах. 

***

Когато обаче туморът го лишава от зрение, Дейвид е принуден да напусне работа. Той не иска да се раздели с учениците си и измисля смел план. Решава да прекрати лечението си и да прекоси Америка с надеждата да се срещне за последно с тях. Желанието му е да узнае как се справят и дали е имал някакво влияние в живота им.

Смелостта е да знаеш предварително, че си победен, но независимо от всичко да се хвърлиш в боя.

***

В книгата подробно е описано неговото пътуване и вълнуващите му срещи с учениците, които са толкова трогателни, че биха разчувствали всеки. Искрено и с голямо уважение те разказват как Менаше е повлиял положително на живота им. Колко важни решения са взели, след като той им е помогнал да достигнат до тях, и как винаги са можели да разчитат на подкрепата му. Не само в училище, но и в живота.

***
Той беше един от учителите, които ти се падат веднъж в живота. Техните уроци ги помниш дълго след като си напуснал класната стая.
Той не просто ни учеше, той ни вдъхновяваше.

***

Веднъж започната, книгата „Списъкът с приоритети“ не може да бъде оставена. Тя увлича читателя и му дава ценни уроци. Непринудеността на езика, лекото чувство за хумор, което прозира зад иначе сериозната тема, добрата структура и въздействието, което има, я превръщат в приятно и полезно четиво.

Страница след страница тя ни показва кои са важните неща в живота и ни кара да се запитаме какъв е собственият ни списък с приоритети.

Историята на Дейвид Менаше напомня на съвременна приказка, в която доброто побеждава.

Десислава Добрева