Литературният мъченик - Георги Божинов

***

Когато преди 25 години, в разгара на гласността и преустройството, бях 6 месеца в Москва, ги прекарах основно сновейки между различни „подземни“ театри и сцени, които изригваха с постановки на Платонов, Хармс, Манделщайм и кой ли още не. Както и по сбирки с бедни, пропити, но уникално интелигентни автори, които първо в самиздат, а после съвсем „мейнстрийм“ започнаха да вадят и публикуват шедьоври, писани 20-30 и повече години преди вратата леко да се открехне. Гледах някои от тях – измъчени, съсипани, изцедени от живота и неговите радости, до вчера буквално просяци и плебеи, а на следващия ден – културни икони и литературни светци, получили – макар и с огромно закъснение, „възмездието“ да видят творбите си публикувани и възхвалявани.

Спомням си как след няколко години тежък преход и по-скоро безвремие, се тешахме с приятели (през вечер) по духовните центрове на 90-те – кръчмите. Само с тяхната анестезия човек можеше да понесе действителността от мутри, убийства, хиперинфлация, паднали кумири и стари ченгета, които ни държаха за гушите. Така една вечер си признахме недвусмислено, че духовното робство на България си е проблем на самата България, а друго мислене не е имало въобще, явно. Нито публично (колко дисиденти познаваше обществото, освен може би няколкото лица от Русенския клуб?), нито тайни мъченици на духа.

Защото от чекмеджетата не излезе нищо. Нито 5, нито 10 години след 10-и. Нямаше големи текстове, не изскочиха забранени шедьоври, които са чакали да ги освободят, нямаше „Москва-петушки“, арестувани мисли и заключени романи.

Имаше малко преиздаден Георги Марков, преоткрит Радой Ралин и взрив на новата вулгарна проза, в унисон с времето, в което се давехме. Малки в съществуването си като най-верен социалистически сателит, явно никога не бяхме пораснали в личните си бунтове. Интелектуалните изгнаници липсваха, а всички – малко или много се бяха поддали на официалната цензура или личната такава. Поне така бях убедена като наблюдавах странната тишина в българската литература през 90-те.

Какво щастие е да откриеш колко много си сгрешил и колко ужасно не си бил прав.

Българското литературно „подземие“ има своя мъченик: писателят Георги Божинов и романа му„Калуня-каля“, който всъщност е бил толкова чудесно скрит, тъкмо защото е бил донякъде пред очите ни: малко полуиздаден през 1988-а, но никога достатъчно забелязан, още повече, че авторът му е бил в известен смисъл публичен неудачник, отритнат от писателското и журналистическото занимание, отрязан от системата заради политическа неправоверност.

Дали за литературната му съдба нямаше да е по-добре, ако всъщност е бил напълно отхвърлен – за да бъде издаден и може би истински открит през 90-те? Но дали това нямаше да е още по-фатално за чисто човешките страдания на литературния мъченик Георги Божинов?

Дали тази книга щеше да остане да тлее и да изчезне в пълната забрава, ако съдбата не беше насочила друг един литературен отшелник, Деян Енев, към старите кутии с книги?

Никога няма да знаем отговорите на тези въпроси, но можем само да благодарим на Бог за това, че е насочил Енев към бабичката със старите издания за по 2 лв.

„Калуня-каля“ е прекрасна книга, чието великолепие е в това, че не играе с етническата карта. Тя е напълно сляпа кой какъв е по произход и ако не си поставиш специално за цел, трудно можеш да установиш дали този или онзи герой е турчин, помак, християнин и пр.

„Калуня“ е обратното на „Време разделно“ и вероятно заради това е толкова важна и могъща. Всяка всенародна трагедия, въстание, бунт, революция има човешко междуредие и обикновено тъкмо те биват прескочени от историята или допълнително изкривени от официално санкционираната литература. „Калуня“ чете точно тези „невидими“ текстове и ги разказва красиво. Никаква патетика.

Езикът и повествованието са мощни. Много категоричен и мъдър изказ. Има един диалог с турски поговорки, който вероятно е най-самобитният „диалог“ на епохата (а аз съм го чувала частично на живо в гагаузкия си свят). Човекът е създал и населил един истински автентичен свят, в който всяка сойка и трънка съществуват и са на мястото си. Няма герои-клишета, всичко е „объркано“ според координатната система на идеологемите. 

(Има, разбира се, литературни слабости. Образите на жените до един са леко „празни“, не научаваме почти нищо за тях и техните вътрешни мисловни движения. Няма и обяснения в появяването и изчезването на Костанда, както и в развоя на личните им отношения с Калуня, но какъв всъщност е смисълът да задълбаваме в тази мощна река, която ни повлича?)

Това е книга, която промени моето собствено мислене за почтеността и страданието в българската литература. Имало ги е. Слава богу. Не всички са били купени и обезличени от привилегиите на системата.

Докато четях романа, си представях как в един по-голям културен свят тя вече щеше да е прекрасен филм или великолепен сериал. И несъмнено в него щеше да има две успоредни, но завинаги преплетени линии: историята на богатия и вироглав ага, и историята на Георги Божинов, който несъмнено е живеел като своеобразен отшелник, вероятно гладен, измъчен, непризнат, тъжен, съсухрен, самотен. Обикалящ баирите с кой знае каква стара тужурка и скъсан вълнен пуловер, загледан по дирите на Калуня и пишещ с трепереща ръка в тефтерите, които шиел сам. Двете истории несъмнено са свързани и светецът Божинов е вградил душата си в Калуня…

Източник: Виолета СТАНИЧИЧ - http://ploshtadslaveikov.com/