„Още приживе Шопенхауер е
всеизвестен със своята ярост: към финансистите, които управляват
вложенията му, към издателите, които не съумяват да продадат книгите му,
към дръвниците, които дръзват да го заговорят, към двуногите, които се
смятат за негови равни, към онези, които кашлят по време на концерт, и
към пресата, която го пренебрегва. Но най-неудържима и пламенна ярост
той храни към своите съвременници мислители и най-вече към двете
най-ярки светила във философията на деветнайсети век: Фихте и Шелинг. С
тази своя ярост, чиято сила не престава да предизвиква изумление до
днес, Шопенхауер настройва интелектуалната общност против себе си“.
Който е чел Шопенхауер лесно ще навлезе в „безумната“ му философска
стратегия за принизяването на човешкото съществуване. В последно време
се радваме на много начини да разнообразим живота си с продуктите на
съвременната наука. Но не са ли те просто начин да излъжем възприетото
от Шопенхауер безсмислие на съществуването? Ето един бисер от философа: „За човек винаги е удоволствие да научи, че другите страдат повече от него“.
С такова мислене човекът като вид едва ли ще постигне нещо повече от
собственото си унищожение. Но погледнете каква е ситуацията в момента.
След доста плодотворната за мен книга на Ървин Ялом - „Проблемът (на) Спиноза“, „Изцелението (на) Шопенхауер“
се явява един истински тест, съставен вещо и с подобаваща сериозност от
автора. Тук Ялом навлиза изцяло в дебрите а своята специалност,
показвайки умение да разчлени всеки човешки проблем и да го превърне в
ползотворна дискусия. Цялата книга е един вид платформа на
психотерапията - опит да се повдигне завесата на една трудна за
възприемане от смятащият се за абсолютно здрав психически съвременен
човек. И точно в това се крие ползата от самата книга: осъзнаването, че в
нас се крият „извращенията“ на природата, които се опитваме да принизим
и заместим с някакъв имагинерен идеал - безтелесното съществуване на
мисълта, която ни извисява и повлича в същото време към екзистенциални
въпроси без отговор. И всичко това - за да не страдаме. Стигнахте ли до
заключение? Ето как мисли Шопенхауер: „Животът е злощастие. Аз реших да прекарам своя живот в размисли по този въпрос“.
Ха-ха, казвам аз! Шопенхауер просто се е насочил към единствения
вариант, който дава смисъл на идеите му и оправдава собственото му
съществуване.
Ялом ни запознава с Джулиъс Херцфийлд - психотерапевт, на когото е
поставена страшна диагноза - рак на кожата. Джулиъс ръководи
терапевтична група, съставена от хора с различни индивидуалности. Те са
способни в професиите си и не срещат големи трудности в работата, която
практикуват. Проблемът им е психологически. Груповата психотерапия е
начинът да споделят проблемите си и така да намерят изцеление, което ще
им позволи да възвърнат психическото си здраве. Джулиъс е поставен пред
избор - решението, което ще вземе, ще му позволи да прекара остатъка от
живота си ползотворно. След направената равносметка решава да потърси
Филип Слейт - един от най-големите му провали като психотерапевт. Самият
Слейт - след неуспешния опит на Джулиъс да му помогне - намира начин да
преодолее сексуалните си проблеми, като приема изцяло идеите на Артур
Шопенхауер. Сега самият Джулиъс се нуждае от помощ. Филип Слейд се
присъединява към групата и веднага разбунва духовете. Обсъжданите
проблеми не са нещо ново за редовия читател: ниско самочувствие,
агресия, липса на самоуважение, проблеми с комуникацията и т.н. Всеки
възможен отговор на разискваните въпроси създава нови въпроси, на които
също се търси отговор. Получава се една въртележка, която е достатъчно
интригуваща, за да привлече читателя.
Ървин Ялом ме удиви с „Проблемът (на) Спиноза“. Аз често посягам към екзистенциалните въпроси и се радвам истински на автори като Ялом. Самата книга, за която става въпрос тук, лежи на доста стабилна основа и дава трибуна на един доказан метод за справяне с проблемите - психотерапията. Ще си позволя да дам една отлична оценка на тази книга.
Източник: КНИЖЕН ПЕТЪР
Няма коментари:
Публикуване на коментар