За бягането на дълги разстояния са написани много книги и безспорно всяка от тях има какво да даде като познания и философия за този спорт. Дали ще прочетете „Яж и тичай” на легендата Скот Юрек или революционната „Родени да тичат” на Кристофър МакДугъл, ефектът ще бъде един и същ – ще ви се прииска да обуете маратонките и да излезете в най-близкия парк, за да тичате до припадък. И все пак, това е само едната страна на монетата, когато става дума тичане.
В края на миналата година на българския пазар излезе поредната книга от Харуки Мураками – „За какво говоря, когато говоря за бягането”, посветена на неговата втора страст след писането на романи. Това, което я прави уникална е не само фактът, че авторът изневерява на амплоато си на романист, а най-вече погледът не на професионалния спортист, а на професионалния писател върху бягането. Тук няма как да не се направи паралел между писането и бягането на дълги разстояния – и двете са самотни занимания, каращи човек да се откъсне от заобикалящия го свят и да се потопи в себе си, в мислите си, да се отдаде на емоциите си, полагайки огромни усилия, за да разбере именно този външен свят малко по-добре. За това говори Мураками, когато говори за бягането – за философската страна на този първичен спорт.
„Мислите, изникващи в главата ми, когато бягам, приличат на облаците по небето. Облаци с различна форма и големина. Идват и си отиват. Небето си е небе. Облаците са мимолетни гости. Те минават и изчезват. След тях остава само небето. То е там и същевременно го няма. Веществено е и едновременно с това не е. Нямаме избор, освен да приемем без уговорки съществуването на подобна неопределена шир.”
„Желанието да бъда сам си остана неизменно. Ето защо отделянето на това смълчано време само за мен самия, този час и нещо тичане всеки ден се превърна в съществено условие за душевната ми хигиена... Това е незаменимо, безценно време.”
Но защо бягането за някои хора е толкова дълбоко и лично преживяване, каращо ги да се чувстват истински живи? Защо при други спортни дейности не се достига до това ниво на вглъбеност, граничеща с духовно преживяване? Дали не е защото човекът бяга, откакто се е изправил на два крака преди милиони години – когато става човек, а това е просто част от изконната му природа? Това са въпроси, на които трудно би могъл да бъде намерен отговор, ако въобще е необходимо да се търси.
Въпреки задълбочеността си на моменти, „За какво говоря, когато говоря за бягането” е най-вече една изключително ведра книга, в която Харуки Мураками с хумор разказва за своя житейски път като бегач и за уроците, които е научил от този спорт. Тя просто предизвиква оптимизъм у читателя, че всичко ще бъде наред, ако просто излезе и потича. И може би е точно така.
Данаил Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар