„Краят на вечността“ на Айзък Азимов не дава на ума ни и секунда почивка

Как най-често четем книги? Харесваме си някоя, започваме я и много често, още от първото изречение знаем как ще завърши историята. Понякога четем не заради мистерията, а заради самото четене. Умът ни се отпуска и не е нужно през цялото време да следим всяко развитие, всяка дума и запетайка, нещата така или иначе вървят натам, накъдето знаем, че отиват. Но има и такива книги, които не дават на ума ни и секунда почивка, точно като „Краят на вечността“на Айзък Азимов.

Хората в историята се изправят пред избори на морал, етика, човечност и като цяло кое е правилно и кое не. Вечността е организация, която в бъдещето усвоява тънкостите на пътуването във времето и манипулирането му. Всички специалисти, участващи в нея, отговарят за хиляди изчисления и предвиждането на безброй реалности. Те поемат на плещите си отговорността да наблюдават човечеството и при всеки грешен завой, който то направи, те взимат нещата в свои ръце и просто поправят нещата. Но дали наистина това е най-доброто решение? Способни ли са, и по-важното – правилно ли е, една шепа хора да отнемат правото на избор на всички останали? До къде може да стигне едно общество, което не е оставено да прави свои грешки и да се учи от тях? Техник Андрю Харлан е виден и крайно отговорен член на Вечността, но именно той ще стане причина всички тези неудобни въпроси да излязат наяве и да изискат отговори.

Както и в много други научно фантастични книги, действието се развива в бъдещето, но четейки ние откриваме в него собствената си реалност, по един или друг начин. „Краят на вечността“ не прави изключение, без значение дали става въпрос за 50-те, когато книгата излиза на бял свят, или който и да е момент от времето, в който човек я зачете. Финалът може и да ви изненада, а може и вие да го изненадате разчитайки подхвърлените знаци, преди да стигнете до последното изречение. Едно е сигурно – известно време след като приключите с книгата, всяко решение, което вземете, ще ви се струва много по-важно, отколкото преди.

Петя Асенова

   "Говорещият със слонове" е една невероятна история. Като любител на животните се запалих по тази книга още преди да я получим в книжарницата. Като добавим  факта, че е по действителен случай, интереса ми се засили двойно.Всеки човек със завършено начално образование разбира , че става въпрос за биографията на природозащитника Лорънс Антъни. Личното ми мнение,  е че тази книга ще възбуди интерес у по- голяма част от  хора, които изпитват истинска любов към животните. Ако следваме тази логика – хора, които имат домашни любимци са потенциалните читатели и много добре познават предаността и обаянието, което те внасят в  живота им.  Антъни на прави изключение от това правило. Приема много сериозно ангажимента с тези слонове и знае,че право на грешки няма! Да заживееш сред пустошта е въпрос на избор, който той прави преди много години, но да поемеш отговорност за десетки дори стотици животи е непосилно бреме, което не всеки би понесъл. Благодарение на безмерната любов, която притежава и до голяма степен упоритостта, той успява.

   Книгата "Говорещият със слонове" не се чете с очите, тя се преживява с ума и сърцето. На моменти бях толкова погълната от неговите радости и несгоди в „Тула Тула”, че забравях, че това е истинска история, а не фикция. Силно ми се иска някой , дори и за кратко да посетя това вълшебно място, където природата ти нашепва чрез вятъра, а животните ни говорят без думи.

                                                Кристин Стаменова

Как да се използва книгата "Тялото и звездите" на Д-р Стефани Маранго?

Откъс

***

Ние вярваме, че опитът е най-важният учител. Много читатели, интересуващи се от астрология или анатомия, са склонни да четат само главата, която се отнася до тях (например човек със слънчев знак Дева чете за Девата, колянният хирург чете за коляното). Ние обаче ви призоваваме да изживеете цялата книга, защото всяка област от тялото и всеки знак живеят във вас! Може да сте Дева по рождена дата, но все пак имате ръцете на Близнаците и сърцето на Лъва. Всеки ден знаците се изразяват чрез вас по различен начин.

Когато дадена област от тялото се нуждае от внимание поради външна болка или вътрешен дисбаланс, уязвимите места на знака също излизат на преден план; всъщност и тялото, и знакът се нуждаят от внимание и хармонизиране с останалата част от съществото ви. Със сигурност не трябва да чакате част от вас да се повреди, за да прочетете за нея. Всъщност ви призоваваме да прочетете за различните области на тялото, за да оптимизирате здравето си, ако се интересувате от това. С други думи, да прочетете главите в реда, в който те резонират с вас. По този начин книгата може да се използва многократно като направен по поръчка скенер на тялото и справка за цялостното ви здраве.

Може да започнете скенирането, като се водите от областта на тялото или знака. Изберете областта, която ви интересува най-много. Може да е свързана със слънчевия ви знак или неотдавна да сте чели за нея в списание за фитнес. Например, ако сте бегач, който иска да научи повече за коленете си, отидете на глава 11, „Коленете на Морската коза“. Подходете непредубедено, с въпроси от рода на: Какво всъщност представляват коленете ми? Каква е ролята им в живота ми? Какво мога да науча от тях? После прочетете главите за намиращите се отгоре и отдолу области – в този случай „Хълбоците на Кентавъра“ и „Глезените на Водолея“ – за да научите повече за частите на тялото, свързани с коленете, които може би имат принос за болките в тях.

Книгата „Тялото и звездите“ е и за връзката ви със звездите, за древната мъдрост, която представят, и начина да я приложите във физическа форма. Затова можете също да започнете с главата, съответстваща на знака, в който е Слънцето (датата на раждане), Луната или асцендентът ви, или като изберете знака според темата, която искате да развиете в себе си. Например, ако имате слънчев знак в Риби и искате да узнаете повече за природата си и как най-добре да я изразявате, обърнете на глава 13 „Стъпалата на Рибите“. Докато четете, си задавайте въпроси като: Доколко изживявам природата на Рибите? Какви уроци ми предлага този знак? Доколко стъпалата ми въплъщават тази част от природата ми?

Докато четете избраната от вас отправна точка, наблюдавайте каква е връзката ви с нея. Кои характерни черти чувствате, че са силни и стабилни във вас? Кои биха могли да се развият? Бъдете честни със себе си, за да извлечете най-голяма полза от книгата.

Всеки човек има силни и слаби страни и нито едните, нито другите, са добри или лоши. Прекалената сила носи проблеми (мускулно напрежение, грубиянско поведение), а прекомерната уязвимост (дислокация на рамото, липса на самочувствие). Нужен е баланс и при двете, за да сте здрави. Трябва да стоите твърдо на краката си и в същото време да се полюшвате с вятъра като пословичната тръстика, надживяла дъба по време на бурята, защото била способна да се огъва и не се счупила. Нахвърляйте на лист силните и слабите си места, когато в процеса на четене ви се изяснят.

Имате нужда от помощ, за да изберете кои качества да развиете или да балансирате? Докато четете, обърнете внимание кои описания на области от тялото и отличителни черти на звездните знаци резонират с вас най-силно – онези, на които моментално реагирате с категорично „да“ или „не“. И двете реакции са знак, че тези аспекти заслужават повече внимание. С времето тази практика ще се променя в зависимост от различните особености, които ще ви се налага да изразявате. Всички те живеят във вас и в един или друг момент ще е нужно да им придадете различна форма. Така че по житейския си път може отново и отново да се връщате към всяка глава за справка. Всеки следващ прочит ще ви разкрие нещо ново.

И най-важното – целта на книгата „Тялото и звездите“ е да ви поведе на пътешествие из космоса, който живее и около вас, и във вас. Затова подходете с изследователския дух на астронавта и с възприемчивост за възможните начини, по които може да ви послужи този пътеводител. Вселената, Галактиката, Слънчевата система, планетата и телата ни са нещо абсолютно вълшебно и връзката ни с тях е приложна магия от най-висша степен.

Откъс от новото издание на „Кукувица кука“ на Георги Божинов - авторът на "Калуня-каля"

 

Шумел камыш, деревья гнулись...

Пред замлъкналата воденица на дядо Мартин, ниско до реката, има полянка с мека, хладна отава. Реката шумоли тихо наблизо, водата под зеленясалия улук пада под воденицата и глухо пръска в камъните, глухо като вятър в гора. Върбите, дебели и стари, окастрени, от старите им глави избила буйно косата на младия несресан клонак. Гората се дига насреща в усоя. Полянката е тиха и ласкава, свети слънце.

На тая полянка бяха дошли петимата. Набраха дърва в гората и накладоха дебел огън, разринаха после жарта и завъртяха над нея кол, на който бе набито едно едро, розовомускулесто шиле. Натопиха две дамаджани в бистрото каменно вирче на реката. Намериха един орех из дола и наскубаха малко орехова шума.

Бяха дошли на Черешови кладенци, на баните. Ръшнали няколко дни из околността, докато намерят това закътано място, дето да бъдат сами. Бяха от разни краища. Събирали се всяка година за по няколко дни ту при едного, ту при другиго. Сега решили да дойдат тук, при никого, да направят обичайната си годишна сбирка, да окъпят старите кокали на баните, хем да окъпят и душите. Бай Цирко, весел и младолик. Бай Енчо, сух, суров, остър като нож – жена му го чакала двайсет години да се върне и не го знаяла жив ли е, умрял ли е. Тихият, мекият, приглушеният под невидима сурдинка бай Георги. Илия, стегнат и солиден, още як и още млад, умерен и темелен. И бай Ганчо – нисичък, пълничък, наивничък, добродушен, дрезгавещ, черен, с цели храсти от косми, поникнали от ушите и ноздрите му. Петима побелели и разни мъже. Докато се суетяха около шилето, бай Енчо отвори една по-малка дамаджана с ракия, отпи две-три глътки и я подаде да върви в кръг. И запя тънко и тихо:

Шумел камыш, деревья гнулись...

Ах, момчета, помните ли Керч? Спомниха младостта в Керч. Завода, бригадира Коваленко, чеха Кухта. Дъбови бъчви за износ. Помните ли оная вечер, когато се снимахме? Младо и буйно време беше, ах, славно време беше. Ето ги петимата на снимката, млади, буйни, хубави момчета, облечени чистичко и прилично, на вратовръзките им възлите колкото юмрук – по модата на трийсетте и седемдесетте. Снимката минава от ръка на ръка като дамаджана, стара, крехка дамаджана с неизвестно, но силно питие. Помните ли: шаг влево, шаг вправо – считается побегом, приказано стрелять? Помним, но това беше по-късно, по-късно, ехе, много по-късно. Преди това беше оная февруарска нощ на трийси осма. Нея нощ сънувах сън: една черна ръка ми подава черно кълбо с черни конци. Размотай го и го намотай отново! И аз давам кълбото на другарите си... Кълбо конци е на яд, имало ядове да берем... Нея нощ Илия го нямаше, него после го взеха, беше по любов излязъл. Другите – в други смени. Ордер без подпис и печат. Пиши против Коваленко! Как ще пиша против бригадира си, като сме все едно братя, душа в душа сме? Пиши! Няма. Не мога. Не можеш. Водете го – там... Там задушно, гъсто един до друг, един връз друг, не да седнеш, не да легнеш. Припадналите и умрелите паднаха чак сутринта, когато се поразредихме, държали сме ги притиснати и изправени помежду нас си. Сутринта – петнайсет минути за пикаене и за друго. Как ще пикая отгоре му, като е клекнал?! Пикай, враг на народа... После влакът, севастополският затвор, строен 1905-а. Колани, копчета изрязани, искаха да вземат часовника – счупих го. Там ни разделиха. Пуснаха ме при едни малолетни хулиганчета, крадлета, най-големият четиринайсетгодишен. Три истински тигърчета с подраснали нокти. Убиват те като нищо и те не мислят биля. Видях на една гара как отрязаха носа на едного с бръснарско ножче, с ножчета тогава работеха. Искаха ми чорбата и половината хляб. Нощем едва спя. Бях във форма, владеех малко бокс. И един път лиснах чорбата на главата на тартора им и като ги почнах... Бой до напикаване. И ги натиках под нарите и тримата. После ги извадих. Кой иска да яде моята чорба? Дядя, я не буду... - най-малкото казва. Через него открих ножчето къде го крили и го прибрах...

После ме преместиха при едни деветдесет души, за всякого по 36 санти на нарите. Хилядо пъти за три месеца премислих живота си. Както и да е... Търсят занаятчии. Аз шлосер. Илия се писа бръснар. Той все малко се цепи, пестува парици. През октомври ни викат на етап. С одёждой, викат. Шаг влево, шаг вправо... На влака. Симферопол, Харков, конски вагони столипински – вътре с решетки като за зверове. После Котлас. Въшки черногъзи. Глад. Изядохме едно куче от охраната. После на ешелон – трийсет и шест дни на изток. Илия разнася кипяток – пак се нареди Илия. Коя гара сме? Кипяток. Има такава гара. Разнася Илия вряла вода за чай. Печки чугунки. 24 кила дърва за 24 часа. На Владивосток стигнахме рано сутрин. Пак: шаг влево, шаг вправо, считается побегом – приказано стрелять... Пересылка. Забележителен етапен лагер. Духа норд-ост, сипе ситен, траен дъжд. Садись – в калта. И сядаш, какво ще правиш. Три часа седене и чакане пред лагерните врати. Там ни разделиха: едни за Чукотка, други за Колыма. По категории делят. Категории много: пш – подозрителен за шпионаж, крдт – контрареволюционери троцкисти, крпо – контрареволюционери повстанческой организации, кса – контрареволюционери антисъветисти, све – социално вреден елемент, сво – социално опасен, кра – контрареволюционна агитация... Случихме се за Колыма. Един беше умрял, два дни го крихме, за да му вземаме хляба. Параход „Джурма“. Магадан. Оттам седем-осемстотин километра нагоре към Колыма, река Индигирка, долината на Чай-Уря. Вечно замръзнала земя, под земята злато, ще копаем това злато. Ръчно. „Колыма, Колыма, чудная планета, двенадцать месяцев зима, остальное лето...“ Студ. При 60 градуса не се работи. До 59 и половина се работи. Десет часа на ден – злато. Два часа помощни работи. Два часа за дърва в гората. Това е денят. Бригадир – един криминалист. После го убихме. Човек за човека е лисица. Всеки гледа да спаси ляба и живота. Имаше в бригадата един професор, историк и философ, с Ленин издавал „Искра“ в Берн. Стар човек, пазехме го. Отидем вечер за дърва, него не го караме да носи, оставим го на някой дънер да седи и да ни чака. Човек за човека е човек. И една вечер, както седял на дънера, мушнал ръце в ръкавите, а ръкавиците в пазвата... така го намерихме заспал. Вече не се събуди. Работете, ни казваше професорът, това е за добро, това е за социализма. Някога все ще се разбере истината, не може да не се разбере... Сечеха си пръстите някои. Имаше хора отчаяни, сили не им стигаха да дочакат истината. Един инженер си преряза главата на стоманеното въже, когато се навиваше на барабана. Оцелелите самоубийци ги съдеха за вредителство. Самоубиваха се, избиваха се едни други... Обиждаха се. Тварь, блядь, блядина, падло, подлюка, паскудина, дешевка, дешевая блядь... Веднъж отрязахме въжето на бригадира, той падна в кладенеца, вика да го извадим, но не го извадихме.

Ден из ден, година по година, много години. Минала войната, минали години след войната. Петимата млади мъже оцелели и станали петима стари мъже.

Бяхме шестима. Шестия го накараха да пише против приятеля си, един финландец, с него заедно живееха. И той писа. Бяха го уплашили, че ако не пише той – финландецът ще пише за него. И той писа, за да изпревари приятеля си. Финландецът изчезна, нашият остана. Оцеля. И не ходи на Колыма. И сега си е тук и той. Но ние не го викаме с нас...

Шумел камыш, деревья гнулись,

а ночка темная была...

Хайде да се снимаме, бракя!

И се нареждат петимата. Отпред Цирко, до него Ганчо, после Енчо – седнали. Зад тях изправени Илия и Георги. Също като на старата снимка. И снимките стават две, почти еднакви. На старата снимка петима млади мъже. На младата снимка петима стари мъже.

Дайте насам дамаджаните, друзья!

Дайте – да прелеем пепелищата от старата жарава...

Четете още за книгата тук -  http://hermesbooks.com/novini/%D0%BD%D0%B0-17-%D0%BD%D0%BE%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE-%D1%81-%D0%BA%D1%83%D0%BA%D1%83%D0%B2%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BA%D0%B0/

Трогателен разказ на един баща, който държи едногодишният му син да не израсне в свят на омраза и насилие.

Има книги за развлечение, има такива, които ни карат да се замислим върху всякакви въпроси от живота. Има книги основани на истински случки от живота, както и такива, които са внимателно и специално конструирани за разказването на една история. А има и книги като тази...

Снимка: truestory.bg

„Нямада получите омразата ми“ е разказ на един баща и съпруг, на един мъж, който използва друг вид оръжие, за да се отбранява срещу случващото му се – думите си. Страниците на тази книга не са съставени от изречения, абзаци и глави. По тях е разлята чистата и неподправена емоция, причинена от една трагедия. Събрани са разкази за един отминал живот, за един живот, който е можело да бъде и за това, което в крайна сметка е останало...

Някои хора може да нарекат този мъж – неискрен. Някой може да решат, че е глупак да не намрази тези, които са отнели съпругата му. Но Антоан Лейри е човек, който държи едногодишният му син да не израсне в свят на омраза и насилие. Антоан Лейри е твърдо убеден, че въпреки, че майката на детето му вече я няма, момчето му ще живее в по-добър свят, в който никой няма да получи омразата им.

Петя Асенова

„Опасни тайни“ на Лиса Рене Джоунс оставя читателя в сладко очакване.

„Опасни тайни“ е втората книга от поредицата за Братята Уокър. За книга от този жанр тя надмина очакванията ми - динамична, интригуваща, държи те в напрежение до финала.

Историята на Джули и Люк започва отдавна, за да достигне своята кулминация пред лицето на смъртта. Историята разказва за двама души, които се борят с раните и болките от миналото. След поредното дело в ръцете на Джули попада дневникът на мъртва жена. Един дневник, който се оказва смъртоносен. Една жена е готова да рискува всичко за справедливостта. Един мъж е готов да стигне до крайност, за да спаси своята половинка.

Алчност, ревност, завист, отмъстителност се преплитат като змии, за да се изправят срещу истината и почтеността. Страст и любов, опасност и убийства, неочакван „лош герой“. Всичко е добре съчетано, оставяйки читателя в сладко очакване.

„Опасни тайни“ си заслужава да отделите време за нея. Хареса ми това, че до последните страници не знаех кой е „Водното конче“. Кой е този, който е описан в дневника на мъртвата жена. Малко са книгите, в които до последно не се знае кой е посредникът, кой в действителност прецаква, кой е убиецът, кой е Той...

„Опасни тайни“ е романтичен трилър, който не отстъпва по нищо на бестселърите от този жанр.

Радина Йорданова

„Хари Потър и Прокълнатото дете” – един незакъснял подарък за едни все още непораснали фенове

Бях на девет, когато за първи път разлистих страниците на „Хари Потър и Философският камък”. Това беше първата ми книга, различна от задължителната литература, която получих и, въпреки че обичах да чета, тази вълшебна книжка ми откри един съвсем различен за мен свят на книгите и не успях да я оставя чак докато не излезе последната книга, когато вече бях на шестнайсет . Заедно с тези книги аз пораснах. Докато чаках всяка следваща част, препрочитах останалите и нямах търпение да дойде Коледа, когато се надявах, че отнякъде ще изникне още една част от поредицата. Никога не съм си мислила, че един ден ще работя в книжарница и ще мога да се докосна до първите, все още топли бройки на нова книга от поредицата, години след излизането на „Хари Потър и Даровете на смъртта”.

Един истински фен, предполагам, ще разбере какво е усещането да изгаряш от желание да научиш какво ще стане след като вече всичко е приключило. Да очакваш нещо да те изненада, впечатли и преобърне спомените ти.

Е, „Хари Потър и Прокълнатото дете” успя да ме изненада, успя да ме зарадва, успя да ме натъжи и да ме върне толкова години назад за един миг, сякаш съм завъртяла последния останал времевърт в света на магьосниците и всичко се е преобразило.

Прочетох книгата неусетно. Всички бяха там. Хари, Рон, Хърмаяни, Джини, Невил.... Всички пораснали като мен. Всеки вече с грижите на възрастния, натежал от мисли, страхове за бъдещето и ежедневни неразбории. И макар да ми се искаше страниците да не свършват, това вече беше перфектният завършек на историята.

Тази книга е един подарък за порасналите почитатели на поредицата. Дж. К. Роулинг умело е съчетала възможно най-милите спомени между страниците, карайки те да се върнеш за момент в детството и да си спомниш колко важно е било да имаш добър приятел и семейство, без които не можеш. Ако си мислите, че знаете кое е „прокълнатото дете” в книгата, то има какво да ви изненада новата история. Но, както всяка една от книгите за Хари, и тази носи със себе си много, много любов. Героите преминават през своите изпитания, своите тревоги и обрати в живота, за да могат да достигнат до най-големият си урок – нашата най-голяма сила се крие в хората, които обичаме.

„Хари: Как да предпазя сина си, Дъмбълдор?

Дъмбълдор: Не можем да браним младите от злото. Болката трябва да ги споходи.

Хари: Значи от мен се очаква да наблюдавам безучастно?

Дъмбълдор: Не. Трябва да го научиш да се справя с живота.”

Михаела Грънчарова

„Лиценз за щастие“ напомня, че щастието е в простите неща

Аджан Брам е будист, духовен съветник, учител, автор на няколко книги, от които на български език са преведени „Отвори сърцето си“ и „Лиценз за щастие“. 

 

„Лиценз за щастие“ е компактен сборник, в който са събрани поучителни истории, емоционално докосващи човек. Историите са много и обхващат най-различни теми: за състраданието, за щастието, за смъртта, за надеждата, за освобождението, за любовта, за живота тук и сега. Част от текстовете са поднесени с чувство за хумор. Едни от любимите ми истории са „Светената вода“, „Да целунеш грозната жаба“, „Монаси и монахини влияят на късмета“...

Други са вдъхновяващи и те карат да погледнеш към себе си:

„Както гледат на другите, така другите ще гледат на вас. Ето как се целува грозна жаба и се разваля проклятие.“

„Лиценз за щастие“ напомня, че щастието е в простите неща, че трябва да се живее качествено, а не да се трупа материалното, че човешкият живот е най-ценното нещо и то няма цена и че „само когато има опрощение, има и истина“.

За мен това е книга, която трябва да се чете бавно, да се осмисля, а когато и последната история приключи да се даде на друг човек и той да се наслади на това малко съкровище. 

 

„Лиценз за щастие“ е омиротворяваща, осъзнаваща, припомняща книга, която трябва да бъде прочетена поне веднъж в живота..

Радина Йорданова

„Слончето, което иска да заспи“ e една различна приказка за лека нощ, която помага лесно, приятно и безпроблемно да приспите децата

Едно от най-големите предизвикателства, с които се сблъскват родителите при отглеждане на децата, е трудното заспиване. Хиляди майки и бащи ежедневно се изправят пред този проблем, който често остава неразрешен и води до много безсънни нощи не само за детето, но и за възрастните.

На всички тях могат да помогнат книжките „Зайчето, което иска да заспи“ и „Слончето, което иска да заспи“ от шведския психолог Карл-Йохан Форсен Ерлин.

Те представляват иновативен и революционен подход за бързо и спокойно заспиване. Това се постига посредством сложни психологически техники, които имат за цел да помогнат на детето да се отпусне, да заспи по-бързо и да спи по-спокойно всяка нощ.

До момента правата за двете книжки са купени в над 40 държави, но най-голямото признание за Карл-Йохан Форсен Ерлин са хилядите доволни родители и положителните отзиви за ползата от метода му. 

Сега ще можете да редувате „Зайчето, което иска да заспи“ и „Слончето, което иска да заспи“ за разнообразие и отново да постигате отлични резултати. В края на книгата са поместени отговори на въпросите, които родителите задават най-често, и полезни съвети от автора за още по-бързо и безпроблемно заспиване. 

Екип на ИК "Хермес" 

„Двама души“ на А.А.Милн – книга за обичта и всичко друго“

Тънък хумор, красиви описания на живота в провинцията и този в Лондон, дълбокомислие и много обич ще откриете в неиздавания досега на български език роман от автора на любимия „Мечо Пух” А.А. Милн „Двамадуши”.

Романът „Двама души“ изобразява семейните взаимоотношения на двама на пръв поглед различни мъж и жена. Започвайки с разликата във възрастта и достигайки до интересите и разбирането за живота, Алън Милн всъщност написва своето най-дълго любовно писмо до своята Дафни.

Реджиналд и Силвия или Алън и Дафни - няма значение. Тук става въпрос за отношенията между съпрузи, които са намерили по нещо в другия, което ги откъсва от живота навън, което ги връща винаги един към друг и което ги спасява един от друг. И точно когато дотогава безрезервно влюбеният Реджиналд си задава въпроса дали е направил правилния избор и дали любовта му към Силвия не е достигнала до онова ниво, на което „не е необходимо да се сдобрявате. Лягате си сърдити, събуждате се, преглътнали обидата и животът продължава удобно както преди.”, преминавайки през терзанията на сърдечните питания, почти погубен и забравил защо точно обича Силвия, Реджиналд изведнъж се отърсва от това чувство. Именно тогава той завинаги спира да се пита:

„ - Виждали ли сте в живота си....(по-красива жена)
- Никога – кимна Реджиналд.

- Коя ли е тя?

- Тя ли? – повдигна нехайно вежди Реджиналд. – О това е съпругата ми.”

В типичния стил на Милн, романът ни посочва и много от пороците на обществото, като повърхностно мислене, алчност, лицемерие и интригантство, както и трудния път на провинциалния творец във враждебната среда на големия град.

„Внезапно го обзе носталгия. Лондон бе приятно място, където да се отбиваш понякога, но не и за живеене. В Лондон винаги трябва да правиш нещо; в провинцията може да не правиш нищо. „Да не правиш нищо”, което означава да правиш всичко: да размишляваш, да наблюдаваш, да слушаш, да чувстваш, да живееш.”

Авторът съвсем директно изразява позицията си, че животът ни се случва днес и от нас зависи какво ще последва. Съдбата ни е в нашите ръце:

"Цялата идея за отвъдния свят обаче е, че възмездява неравенството и несправедливостта на този. Но как? Колкото по-дълбоко си убеден, че следващият свят поправя несправедливостта на този, толкова по-малко ще се стремиш да я надмогнеш. Нали? Ако си напълно сигурен, искам да кажа, че този е единственият свят, ще вложиш всичките си знания, за да го усъвършенстваш. А излиза, че всички добри хора са се съсредоточили върху другия свят. Жалко."

И там някъде между дълбоките житейски размисли се крие любовта на Реджиналд към Силвия, на Алън към Дафни, на един мъж към една жена. Различни, но и еднакви в желанието си да съхранят обичта си, красотата на съвместността, извървявайки трудния път на живота не сами, а като двама души.

Колкото повече четете „Двама души”, толкова повече откривате частица от себе.

Михаела Грънчарова

Книгата "Warcraft: Дуротан" е добра начална точка, за да навлезете в света на Warcraft

Да започнеш да четеш история, която е на повече от 15 години, написана наново, си е трудно. Такъв е и моя случай. Сега нямаше да чета част от историята на играта, а щях да прочета предисторията на филма. За мое щастие, тя е написана от едно от знаковите имена на Warcraft света, а именно Кристи Голдън. Тя е автор на още много книги от поредицата за WOW, а именно „Lord of the Clans “, „Rise of the Horde “, „ Arthas “ и други.

Не останах никак разочарована от книгата. Историята върви много гладко, като е наблегнато главно на преломните моменти за клана Frostwolf. Проследено е цялото израстване на Дуротан - от неопитен ловец и непросветен млад орк до силнен и мъдър водач на клана. Има много нови елементи в традициите и живота на орките като мак'гора. Заедно с образът на Дуротан са развити и много други ключови фигури от клана, а именно Драка, Гая, Огрим и Дрек'Тар. За разлика от "Rise of the Horde" в тази книга цялата история е разказана от гледната точка на Frostwolf. Описанията в книгата са невероятно образни без да са претрупани с епитети. Читателят много бързо добива представа как изглеждат орките, как изглежда тяхното село, плячката и планината Грейтфадър. 

 

Книгата "Warcraft: Дуротан" проследява всички трудни и дори невъзможни избори, които трябва да направи Дуротан и обяснява, защо клана Frostwolf се присъединява към ордата на Гул'Дан. Силно препоръчвам тази книга на всеки, който търси начална точка, за да навлезе в света на Warcraft.

Пламена Урдева

Какво по-хубаво от това човек да открие книга, в която да намери своя свят?

Когато сме на 20 имамe пълния план как смятаме и как искаме да протече животът ни. На места фантазиите са в повече, тук там има по някое и друго необмислено решение или неясна пътечка, но като цяло пътят е предначертан и пред нас не се вижда нищо друго освен едно светло бъдеще осеяно с успехи и сбъднати мечти. Когато сме на 40, обръщайки се назад виждаме всеки погрешно взет завой и всеки избор, който бихме променили, с познанията, които имаме днес. Има ли златна среда? Можем ли да предвидим грешките на 20 и да предначертаем светло бъдеще на 40?

Памела Сатран взима тези житейски въпроси и ги развива в романа си „40 е новото 20“, с главна героиня 44-годишната Алис, в чието резюме стоят единствено назначенията „майка“ и „домакиня“, за последните 20 години. Титли, които вървят с много повече задължения и способности, отколкото хората си представят. И въпреки това, в света на бизнеса, където битките се водят предимно от младите хора, те не носят почти никаква сила. А когато светът на Алис се обръща с краката нагоре и тя незабавно се нуждае от ново начало, новият и модерен свят и затръшва вратата в лицето и я притиска на тясно в ъгъла. От там изходът е един и може да бъде достигнат само с най-шантавото решение, което някога някой е взимал. Алис се вкопчва в него и поема на едно пътешествие, което реално не би могло да завърши добре. Или пък не? 44-годишната домакиня от Ню Джързи преглъща годините с натрупан житейски опит и познания, и се гмурка в света на бизнеса като 29-годишна асистентка в едно от най-старите издателства за дамски романи.

Романът на Сатран е изпълнен с колоритни женски образи, в които съвсем спокойно може да се разпознае всяка една читателка. А какво по-хубаво от това човек да открие книга, в която да намери своя свят?

Петя Асенова

"Поток" на Михай Чиксентмихай ни помага да разберем най-важното...

След години на блуждаене в мрачните лесове на несретност, отчаяние, страх и самота, търсейки някакъв лъч надежда, че нещата ще започнат да се оправят, винаги оставаш разочарован. Питаш се защо ти е отредена такава съдба? Не си го заслужил по никакъв начин. Нямаш нищо, за което можеш да се хванеш – било то пояс или сламка дори. Нищо около теб не е наред.

Колкото и дълго време да се заблуждаваш, в един момент нямаш друг избор освен да се опиташ да бъдеш по-щастлив въпреки това, което ти се случва, защото казвайки си просто „Аз не го заслужавам, така че един ден нещата ще се оправят от само себе си“, води единствено до безкрайно разочарование. 

Когато започнеш да се превръщаш в малко по-щастлив и удовлетворен индивид, осъзнаваш, че дори външните обстоятелства е нямало как да се променят без да промениш вътрешната си нагласа. Или както Михай Чиксентмихай би се изразил, без да сложиш порядък в съзнанието си.

Написани са много книги по въпроса как да постигнем щастието, повечето от които ти дават точни инструкции, систематизирана формула, за да ти помогнат в това начинание. Четем подобни книги на различни автори, жадувайки за най-малката насока по този най-изначален въпрос, вълнуващ човеците от хилядолетия и все още не съвсем разгадан. 

Това, до което обаче се докосвах като източник на информация, ми се струваше непълно, недоизпипано, понякога донякъде абсурдно или просто в разрез със закодираните ми интуитивни разбирания за света около и в мен. Дълго време се лутах между всякакви психологични и философски книги, търсейки дори най-малкия знак, но повечето от тях следваха точно формулата, която обаче няма как да важи за всички.

Затова първото, което ме грабна в книгата на Михай Чиксентмихай е, че той отказва да се оповава на такава. Целта му е чрез разнообразни примери да изведе няколко основни елемента на удоволствието, т.нар. "поток" или състояние на оптималното преживяване, като след това всеки сам може да ги следва по свой начин. Всъщност книгата ни помага да разберем най-важното —  какво наистина означава да изпитваш наслада, защото ако разберем истинския смисъл, можем сами да намерим най-правилният за нас път към щастието.

Йоана Борисова

„Домът на мис Перигрин за чудати деца” не може да бъде точно описана

Дебютният роман на Рансъм Ригс впечатлява с преплитането на фотографии в художествената история, въвличайки напълно читателя в представената история. Първоначалната представа на автора за тази книга включва единствено смразяващи снимки на „особени” деца, но по-късно ги свързва помежду си със завладяващата история на главният персонаж – Джейкъб. Тръгвайки по следите, оставени от някогашните истории на дядо си, 16-годишното момче достига до остров, където трябва да е домът на Мис Перегрин. На пръв поглед необитаем, героят бавно убеждава читателят в обратното. В книгата можем да проследим всяка стъпка на Джейкъб към разкриването на истината за пазените от тайнствената жена деца. Свидетели сме на срещите му с хора от околността, а също така и самите чудати деца от спомените на дядо му Ейбрахам. 

 

„Домът на мис Перигрин за чудати деца” не може да бъде точно описана, много рядко книга може да породи толкова истински усещания в читателя. Използваните от автора фотографии започват от обикновени снимки на деца и техните познати, а понякога достигат до една напълно различна картина, мрачната страна на свръхсилите. Дали Джейкъб и Ейбрахам са единствените свидетели на тази необикновеност и ще бъде ли Джейкъб в безопасност трябва да се убедите сами.

От краят на септември читателите ще могат да се насладят и на екранизацията на книгата. Режисурата се отдава на не кой да е друг, а Тим Бъртън, а в ролята на Мис Перигрин се е въплатила красивата Ева Грийн. За филм по втората част на книгата ("Градът на гладните") още е рано да се говори, но за почитателите на фентъзи жанра книгата вече е на пазара.

Кристина Петрова

Една история за любов и приключения на слънчевия остров Сицилия, където нищо не е такова, каквото изглежда...

В един свят на несправедливост, корупция и насилие останало ли е у човека място за любовта и надеждата? В романа "Йога по сицилиански" на Едуардо Хауреги главната героиня бяга от напрегнатия си живот във Франкфурт, за да търси убежище и щастие в Сицилия. Но по пътя ще трябва да се изправи срещу собствените си ограничения и слабости, да развие потенциала си и да отвори сърцето си за любовта, истината и красотата.

 

Сицилия – един от най-красивите острови на Средиземно море

Веднъж попитали един сицилианец как се живее в Сицилия и той отвърнал: Con dificoltа. Тоест – трудно.

Този остров бижу на Средиземно море, със спираща дъха природна красота от плажове и вулкани, богат на вкусове, аромати и цветове, интересна история и култура, която все още диша в елински храмове, византийски базилики и барокови църкви, в същото време е място, асоциирано с жестока организирана престъпност, която и днес засяга живота на обикновените хора.

Не става въпрос за престрелки в холивудски стил. Няма да срещнете гангстери, ако се разходите до красивия древен театър в Таормина с прекрасните изгледи към морето и димящия Етна. Дори и Палермо, въпреки славата му, е по-малко опасен от много европейски столици и единствената заплаха е да бъдете изкушени от местното лакомство – бриош със сладолед.

Сицилия е прочута със своите сладкиши. Каноли – фунийки, пълни с рикота и сушени плодове, са едно от най-предпочитаните лакомства.

Реалните проблеми от съжителството с мафията не са така очевидни на пръв поглед. Мегаломански проекти, които се строят без критерии и които често дори не се завършват. Отчайващи обществени услуги. Шуробаджанащина, за да получиш добра работа. Властимащи, които изведнъж забогатяват по време на мандата си. Съдия или журналист, заплашен за това, че си пъха носа, където не му е работа...

В действителност това не са само симптоми на сицилианското общество. Но Сицилия може да бъде разглеждана като микрокосмос, отразяващ целия свят. Място прекрасно, изобилстващо с блага и възможности, но затънало в проблеми, несправедливост, ежедневни препятствия. На теория демократично общество, застрашено от тъмни и могъщи интереси. Един изгубен рай.

Сицилия – Изгубеният рай

ЗАЩО ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТОЗИ РОМАН?

• 
  Защото поставя фокуса върху вътрешната сила, която всеки от нас притежава и която ни позволява да се опълчим не само на собствените си призраци, ограничения и слабости, а и на опасностите, които ни дебнат в света отвън.
• Защото говори за едно от най-големите предизвикателства в живота на всеки човек, каквото е търсенето на щастието в типичната за съвременния свят атмосфера на несигурност, напрегнатост и забързаност.
• Защото предлага вариант за излизане от омагьосания кръг на нерадостното ежедневие, като ни запознава с възможностите на една от най-древните практики за постигане на вътрешно равновесие, мир и хармония – йога.

"Искрица живот" е роман за тъмната страна на човешката природа. Умопомрачителна и жестока, такава каквато може да бъде.

„Искрица живот“. Блестящ роман за цинизма на Втората световна война. Роман за крайно напрегнатата житейска ситуация, в която един кратък миг значи АБСОЛЮТНИЯТ КРАЙ , но същият този миг може да значи и живот, ИСКРИЦА ЖИВОТ.

За българския пазар романът на Ерих Мария Ремарк „Искрица живот“ издава ИК „Хермес“ като част от поредицата „Клуб класика“, включваща и други световни класически творби.

Как започна всичко? 

Зная, че държа Ремарк в ръцете си и все пак си казвам, но „Какво ново?“, седемдесет години по-късно остана ли нещо, което да не сме казали? Болка, която да не сме изпитали, въпрос който да не сме задали и отговор, за който да не сме потърсили сметка? Да, остана. Това, което не можахме да видим и да усетим със сърцата си е историята на обикновения човек, като мен и като вас, попаднал в грешното време, на грешното място, смазан, блъскан и подхвърлян от безчовечната машина на войната, на болните идеи, на безвремието, довели до гибелта на всеки идеал...

“Искрица живот“ е роман, който показва какво е състрадание, рови в измъчеността на човешкото битие, той е най-грозната и най-съкровената интимност, болката, ужасът, страхът, но и съпреживяването, които е способен да изпита само Човекът. Роман, който те задъхва, кара те да чуваш пулса си, бавно и методично те води през едно друго пространство и изважда най-безцеремонно, точно пред очите ти, картината на човешкото безумие. 

 

В „Искрица живот“ Ремарк ни разхожда из света на героите си, които недвусмислено нарича скелети, с големи глави, затворници в нацистки концлагер, които бродят като сенки и тихо чакат смъртта. Това е реалистичен и натуралистичен роман за тъмната страна на човешката природа, по-разкрита от всякога. Умопомрачителна и жестока, такава каквато може да бъде. Но също и роман за търсенето на надеждата всред дивото отчаяние, за способността на човека да оцелява, за силата на психиката, въпреки смразяващия страх, за живота на предела, там където, смъртта значи избавление.

„Искрица живот“ вълнува силно и ярко, кара те да чувстваш, да усещаш. Това е роман, който заслужава да бъде четен бавно и с уважение. Роман за човека превърнат в животно. За човекът, който няма име. Роман за затворник № 509. Роман – изкупление.

Цветелина Цвяткова

„Бухтичка“ на Джули Мърфи е за тези, които поне веднъж не са се чувствали удобно в кожата си

Наричат я Бухтичка и Уил, и Уилоудийн. Тя е дебела, щастлива, несигурна, смела, руса и рита задници… ако се налага. Тялото й е било подложено на доста коментари и се е справяла с тях със самоувереност и тактиката „не ми пука“. Но, разбира се, стигаме до неизбежното „но“. Уил се влюбва в готино момче и целият й свят се пропуква.

Бо преобръща всичко, което тя е мислила за себе си. Когато всичко на света й се ориентира до един конкретен човек, това е признак на любов. И е толкова сантиментално и вярно. Комплексите са предразсъдъци за самите нас, а Уил лесно им се поддава, дори да не го показва или признава. Тя се намира в етап, в който чака животът да се случи. Тя не познава себе си и не знае какво иска и определено не усеща промяната, витаеща във въздуха на гимназията.

 

В един миг, Уил решава да действа и се записва в конкурса за красота, с който родният й град толкова се гордее. Уилоудийн се изправя срещу обществото, срещу майка си, срещу себе си и печели най-важното: себеуважение и вяра, че може да бъде самоуверена, блестяща, силна също толкова лесно, колкото твърдоглава, дебела и отчаяна.

"Конкурсът и футболът изваждат този град от собствената му кожа и го превръщат в нещо повече. Защото когато светлините на стадиона светнат и завесите се вдигнат, ние се превръщаме в най-добрите версии на самите себе си".

„Бухтичка“на Джули Мърфи е за тези, които поне веднъж не са се чувствали удобно в кожата си, следователно за всички. Книгата мигновено ще се нареди сред любимите ви заглавия, защото е увлекателна, чете се на един дъх без да натежава и отекчава.

"…няма значение кой си, винаги ще има някой, който е по-красив или по-умен, или по-слаб от теб. Съвършенството е прости някаква неуловима сянка, която преследваме. "

Десислава Комитова-Воева