Силвия Дей ни въвлича в един екстаз от изпепеляващи чувства в "Жега"

И този път Силвия Дей ни въвлича в един екстаз от изпепеляващи чувства и буйна страст, на която няма как да не се отдадеш...

Главната роля е отредена на два много различни и ексцентрични персонажа.

Той: Щатски шериф Джаред Камерън е изпратен да разследва серия от палежи в едно крайбрежно градче, в което цари страх и паника, а хората искат отговори. Донякъде недодялан, донякъде грубиян, шерифа е обрисуван и като истински мачо, който без капчица срам може да поиска всичко от една жена.

Тя: Дарси Майкълс -инспекторка от противопожарна служба, красива и крехка, загубила най-близкия си човек, загубила много и в пожарите, нейните спомени нейните любими места, където е израснала, тя е решена разследването да стигне до край и да накаже престъпника.

Още от първия ден се появява едно неочаквано усложнение, погледите на Джаред и Дарси се срещат, от което сякаш протича електрически ток, двамата до толкова са привлечени един от друг, че не мога да скрият емоциите, които бушуват в тях. Покрай разследването те се сближават и техните чувства един към друг все повече личат. Една неочаквана покана за неангажираща връзка от страна на шерифа отключва тяхната неудържима страст и те ? се отдават до край.

А дали не е любов от пръв поглед?

Разследването стига до неочакван и изненадващ поврат, нещата които излизат на яве още повече сближават шерифа и Дарси. До толкова, че след разкриването на случая те стигат до заключение, че това не е просто временно изживяване, а нещо много по-истинско, нещо което за няколко седмици е прераснало в любов.

Това не е просто поредния еротичен роман, а една вълнуваща, мистериозна история с криминална нотка, която ще ви зададе много въпроси, която ще нажежи страстите и накрая ще ви сгрее.

Десислава Комитова-Воева

Хюга – новото име на щастието

Защо датчаните оглавяват повечето класации за най-щастливи хора в света? Отговор получаваме от Майк Викинг, изпълнителен директор на Института за изследване на щастието в Копенхаген: хюга. В бестселъра си „Малък наръчник по хюга“, преведен на 30 езика, той разглежда аспектите на хюга като начин да се радваме на малките неща в живота, да оценим споделените моменти в компанията на любимите си хора и да се насладим на комфорта да бъдем себе си. 

 

Хюга е да извлечем максимално от това, с което разполагаме в изобилие – всекидневието.

Хюга е щастие и вътрешен мир, хюга е за всеки, тук и сега, хюга е леснопостижима и не изисква много финансови средства, хюга е споделената радост от малките неща в ежедневието, хюгае истинската ни същност.

 

Кои са основните елементи за постигане и изживяване на хюга?

• Атмосфера

Нито една рецепта за хюга не е пълна без свещи.

Приглушете осветлението.

Колкото по-ниска е мощността на лампите,

толкова по-хюга светлина излъчват.

• Присъствие

Бъдете тук и сега. Изключете телефоните.

• Удоволствие

Кафе, шоколад, сладки, торти, бонбони. Дайте ги насам!

• Равенство

„Ние“ е повече от „аз“. Поделете си задачите.

• Благодарност

Изразявайте благодарност. Няма нищо по-хубаво от това.

• Хармония

Това не е състезание. Вече те харесваме.

Няма нужда да изтъкваш постиженията си.

• Комфорт

Създайте си уют. Дайте си почивка. Всичко е въпрос на това да се отпуснете.

• Примирие

Без драми. Политиката ще я обсъждаме друг път.

• Общност

Изградете отношения и общи теми за разговор. „Спомняш ли си, когато...?“

Времето, прекарано с други хора, създава топла, безметежна и приятелска атмосфера на земни, близки, спокойни и приветливи отношения.

Социалните контакти са от основно значение за щастието на хората.

• Убежище

Това са вашите хора. Атмосферата изпълва със спокойствие и сигурност.

Ето и някои неща, които ще направят дома ви по-хюга.

Камина – напълно оправдано е да се каже, че камината е върховният храм на хюга. Сядаме край нея да починем и останем насаме със себе си, като същевременно изпитваме максимално чувство на уют и топлина. Край нея прекарваме и време с близките си за по-силно усещане на свързаност.

Свещи – без свещи няма хюга.

Керамика – хубавият чайник, вазата на масата за хранене, любимата ви чаша, от която винаги искате да пиете – всички те са хюга.

Книги – кой не обича рафт с дебели книги? Почивката, прекарана в четене на хубава книга, е крайъгълен камък във философията на хюга.

Одеяла и възглавници – одеялата и възглавничките са задължителни атрибути във всяко хюга домакинство, особено през студените зимни месеци. Да се сгушиш в топлото одеяло, е много хюга и понякога го правим дори когато не ни е студено, просто заради комфорта. Одеялата може да са изработени от материи като овча или агнешка вълна, които топлят повече, или от памук за по-леките одеяла.

Големи или малки, възглавниците също са хюга аксесоари за дома. Има ли нещо по-хубаво от това да облегнеш глава на хубава възглавница, докато четеш любимата си книга?

За какво говори Мураками, когато говори за бягането?

За бягането на дълги разстояния са написани много книги и безспорно всяка от тях има какво да даде като познания и философия за този спорт. Дали ще прочетете „Яж и тичай” на легендата Скот Юрек или революционната „Родени да тичат” на Кристофър МакДугъл, ефектът ще бъде един и същ – ще ви се прииска да обуете маратонките и да излезете в най-близкия парк, за да тичате до припадък. И все пак, това е само едната страна на монетата, когато става дума тичане.

    В края на миналата година на българския пазар излезе поредната книга от Харуки Мураками – „За какво говоря, когато говоря за бягането”, посветена на неговата втора страст след писането на романи. Това, което я прави уникална е не само фактът, че авторът изневерява на амплоато си на романист, а най-вече погледът не на професионалния спортист, а на професионалния писател върху бягането. Тук няма как да не се направи паралел между писането и бягането на дълги разстояния – и двете са самотни занимания, каращи човек да се откъсне от заобикалящия го свят и да се потопи в себе си, в мислите си, да се отдаде на емоциите си, полагайки огромни усилия, за да разбере именно този външен свят малко по-добре. За това говори Мураками, когато говори за бягането – за философската страна на този първичен спорт.

    „Мислите, изникващи в главата ми, когато бягам, приличат на облаците по небето. Облаци с различна форма и големина. Идват и си отиват. Небето си е небе. Облаците са мимолетни гости. Те минават и изчезват. След тях остава само небето. То е там и същевременно го няма. Веществено е и едновременно с това не е. Нямаме избор, освен да приемем без уговорки съществуването на подобна неопределена шир.”

    „Желанието да бъда сам си остана неизменно. Ето защо отделянето на това смълчано време само за мен самия, този час и нещо тичане всеки ден се превърна в съществено условие за душевната ми хигиена... Това е незаменимо, безценно време.”

    Но защо бягането за някои хора е толкова дълбоко и лично преживяване, каращо ги да се чувстват истински живи? Защо при други спортни дейности не се достига до това ниво на вглъбеност, граничеща с духовно преживяване? Дали не е защото човекът бяга, откакто се е изправил на два крака преди милиони години – когато става човек, а това е просто част от изконната му природа? Това са въпроси, на които трудно би могъл да бъде намерен отговор, ако въобще е необходимо да се търси.

Въпреки задълбочеността си на моменти, „За какво говоря, когато говоря за бягането” е най-вече една изключително ведра книга, в която Харуки Мураками с хумор разказва за своя житейски път като бегач и за уроците, които е научил от този спорт. Тя просто предизвиква оптимизъм у читателя, че всичко ще бъде наред, ако просто излезе и потича. И може би е точно така.

Данаил Райков

Лъжем ли, когато залъгваме себе си?

"Сладка заблуда" от Тара Хайланд е нов свеж въздух в душата на човек. Да загърби всичко лошо и да се потопи в една вълнуваща история, толкова реална, човечна и истинска, че да те накара да се замислиш за хиляди пропуснати възможности, несбъднати мечти и непреживяни емоции.

Всеки от нас има и добри, и лоши моменти. Не всичко е розово, както се казва. Всеки от нас е преживял много трудности, с които се е справил или не е. Но въпросът е в това, че нищо не може да се направи, времето не може да се върне и всичко случило се, каквото и да е то, трябва да се превъзмогне. Всеки притъпява болката си по различен начин, много от нас биха се хвърлили в непознатото, биха живели на ръба само и само да се отърсят от всичко и да започнат на чисто, но независимо от това болката остава, тя е вътре в нас и само времето може да я излекува.

Шарлот е от богато, многоуважавано семейство, но смъртта на брат й Кит я съсипва, както нея, така и семейството й. Загубата е жестока, болката непоносима и всички бавно започват да свикват, че го няма, за да могат да продължат живота си. Ричард е най-добрият приятел на Кит, който е присъствал на злощастния инцидент и който се е заклел, че ще се грижи за малката му сестричка.

Осем години след случилото се Шарлот е на ръба. Тя пропада бързо и сигурно, самоунищижителното и поведение не убягва от погледите на всички и тя бързо се превръща в черната овца на семейството. Никой дори и тя обаче не може да разбере какво я подтиква да върви към дъното, нещо в миналото, което не е осъзнала я е накарало подсъзнателно да не уважава себе си и само Ричард съумява да и протегне ръка и да се опита да я разбере, а и да я накара да разбере себе си.

Истината е, че понякога колкото и силни да сме, имаме нужда от помощ, имаме нужда от подкрепа, от разбиране. Точно от това е имала и нужда Шарлот, за да успее да върне ритъма на живота си и да продължи напред, въпреки всичко. И така да получи своя втори шанс, който можеше и да пропусне в желанието си да се справи сама.

И ние всички имаме нужда от втори шанс понякога, за да стъпваме по-смело в решенията си, и е жизнено важно да не го пропускаме, да не пропускаме да бъдем себе си.

Петя Жилева

Три неща, които трябва да знаете за книгата на Джули Бъксбаум

Прочитайки книгата "Кажи ми три неща", има само един начин, тя да бъде коментирана. Казвайки три неща...

[1] Всички обичаме да четем книгите, извоювали си правото да влязат в категорията „класика“. Но също така много често искаме история, която да е по-близо до нас (не всеки може да се отъждестви с Дракула например). Трябва ни нещо, в което ще открием себе си, проблемите на семейството ни, отношенията с приятелите ни и виждайки го черно на бяло, ще се успокоим и ще разберем, че не сме сами. „Кажи ми три неща“ е точно такава книга, която ни напомня колко е трудно да се сблъскваш с нещата от живота, докато още си в гимназията и също така колко е приятно да си влюбен на 16.


[2] Харесвате ли „Имаш поща“? Том Ханкс, Мег Раян, две книжарници, много забавни романтични моменти и малко мистерия. Откриваш човек, който те разбира перфектно, но той е скрит някъде там, зад компютърния екран и твоето единствено желание е да откриеш кой точно стои някъде там и изписва всички неща, които мислиш и чувстваш. Ако ви липсва подобна история, почти двадесет години след излизането на култовия филм, освен че можете да си го пуснете за поредното гледане, може да прочетете и „Кажи ми три неща“, която носи същата атмосфера.[3] Прочетох книгата за три дни. Хареса ми... :)

Петя Асенова

"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг"- малка книга с голямо сърце!

Винаги съм пренебрегвала книгите от Фредерик Бакман, просто не ми изглеждаха интересни. Този път обаче когато взех "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" нещо в мен трепна. Не знам защо, но усетих тъга. Корицата ме грабна със страшна сила, върнах се много назад, в едни такива спомени, които изникват в съзнанието на човек, когато осъзнае, че е загубил нещо, което никога няма да си върне.

Тази книга е едно послание към нас живите, хората, които крачим безумно всеки един ден, всяка минута към по-добър живот, към по-щастливо бъдеще. А всъщност замисляме ли се, че бъдещото сме ние. Спомените ни са тези, от които се учим. Волните и неволни грешки са начин да се върнем назад, да преодолеем лошото и да си спомняме с добро миналото. Всеки ден е един нов урок за това как да живеем и да оценяваме това, което имаме. Това, което ни отнема животът е начинът да се превърнем в по-силни хора. Начинът да оценяваме важните неща, да вървим редом с тях и да не позволяваме пътят напред да ни погълне.

Много силно послание има Фредерик към нас, много ми хареса стилът и начинът му на писане. С книгата "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" той грабна вниманието ми. Позволи ми да погледна по друг начин на неща. Предполагам, че и вие няма да сте се замисляли. Хубаво е да прочетете нещо различно. Едно такова неангажиращо "чуждо" мислене би ви отворило очите в подходящ момент и би ви помогнало да се замислите.

Петя Жилева

Нека храната ви бъде лекарство и лекарството - храна

„Нека храната ви бъде лекарство и лекарството - храна“ с тази мисъл започва книгата си д-р Сара Брюър. И именно тя е в основата на книгата „Храни се добре, за да се чувстваш добре“.

В първата част на книгата са описани ползите и плюсовете на 20 плодове, зеленчуци, ядки, подправки... Когато човек е информиран, той започва да се замисля какво поглъща всеки ден, всяка година, кое ще ни помогне да се чувстваме по-добре, по-щастливи, по-здрави.

Така например кой би си помислил, че лютите чушки могат да бъдат болкоуспокояващо средство, а и да понижат кръвното налягане...

Любопитните и важни факти могат да спасят един, няколко, стотици човешки животи.

Втората част е по-обемна и систематизирана по заболявания. За всяко заболяване е посочена възможната причина за предизвикването ѝ, любопитни факти за болестите, храни, които спомагат за подобряване на състоянието на болния, препоръки, кои храни трябва да се избягват, а също така има и рецепти, които са лесни, а в същото време изключително полезни.

Книгата е написана стегнато без излишно многословие. Какво повече може да желае човек от книга за храна и здраве.

„Храни се добре, за да се чувстваш добре“ е страхотен справочник, който трябва да присъства във всеки дом, защото храната, която поемаме - това сме ние, нашето здраве, нашето бъдеще, нашият живот.

Радина Йорданова

„Краят на вечността“ на Айзък Азимов не дава на ума ни и секунда почивка

Как най-често четем книги? Харесваме си някоя, започваме я и много често, още от първото изречение знаем как ще завърши историята. Понякога четем не заради мистерията, а заради самото четене. Умът ни се отпуска и не е нужно през цялото време да следим всяко развитие, всяка дума и запетайка, нещата така или иначе вървят натам, накъдето знаем, че отиват. Но има и такива книги, които не дават на ума ни и секунда почивка, точно като „Краят на вечността“на Айзък Азимов.

Хората в историята се изправят пред избори на морал, етика, човечност и като цяло кое е правилно и кое не. Вечността е организация, която в бъдещето усвоява тънкостите на пътуването във времето и манипулирането му. Всички специалисти, участващи в нея, отговарят за хиляди изчисления и предвиждането на безброй реалности. Те поемат на плещите си отговорността да наблюдават човечеството и при всеки грешен завой, който то направи, те взимат нещата в свои ръце и просто поправят нещата. Но дали наистина това е най-доброто решение? Способни ли са, и по-важното – правилно ли е, една шепа хора да отнемат правото на избор на всички останали? До къде може да стигне едно общество, което не е оставено да прави свои грешки и да се учи от тях? Техник Андрю Харлан е виден и крайно отговорен член на Вечността, но именно той ще стане причина всички тези неудобни въпроси да излязат наяве и да изискат отговори.

Както и в много други научно фантастични книги, действието се развива в бъдещето, но четейки ние откриваме в него собствената си реалност, по един или друг начин. „Краят на вечността“ не прави изключение, без значение дали става въпрос за 50-те, когато книгата излиза на бял свят, или който и да е момент от времето, в който човек я зачете. Финалът може и да ви изненада, а може и вие да го изненадате разчитайки подхвърлените знаци, преди да стигнете до последното изречение. Едно е сигурно – известно време след като приключите с книгата, всяко решение, което вземете, ще ви се струва много по-важно, отколкото преди.

Петя Асенова

   "Говорещият със слонове" е една невероятна история. Като любител на животните се запалих по тази книга още преди да я получим в книжарницата. Като добавим  факта, че е по действителен случай, интереса ми се засили двойно.Всеки човек със завършено начално образование разбира , че става въпрос за биографията на природозащитника Лорънс Антъни. Личното ми мнение,  е че тази книга ще възбуди интерес у по- голяма част от  хора, които изпитват истинска любов към животните. Ако следваме тази логика – хора, които имат домашни любимци са потенциалните читатели и много добре познават предаността и обаянието, което те внасят в  живота им.  Антъни на прави изключение от това правило. Приема много сериозно ангажимента с тези слонове и знае,че право на грешки няма! Да заживееш сред пустошта е въпрос на избор, който той прави преди много години, но да поемеш отговорност за десетки дори стотици животи е непосилно бреме, което не всеки би понесъл. Благодарение на безмерната любов, която притежава и до голяма степен упоритостта, той успява.

   Книгата "Говорещият със слонове" не се чете с очите, тя се преживява с ума и сърцето. На моменти бях толкова погълната от неговите радости и несгоди в „Тула Тула”, че забравях, че това е истинска история, а не фикция. Силно ми се иска някой , дори и за кратко да посетя това вълшебно място, където природата ти нашепва чрез вятъра, а животните ни говорят без думи.

                                                Кристин Стаменова