Емил Тонев: "Всяка лудница, ако я погледнеш отстрани, си е лудница..."

Свито ми е всичко отвътре. Защо навсякъде, където се сберат балканци, настава батак? Защо, дори да имат своята Елена, пак воюват с враговете-ближни? Защо човек може да избяга от света, но светът не ще да избяга от него – и пак протяга кирливите си пипала към мъжете с черни лица и (поне за кратко) бели души? "Омбре" носи усещането на друга велика творба – "За мишките и хората" на Стайнбек, но това е определение без стойност, ако не допълним щрихите от родната действителност.

   

Историята на Емил Тонев е искрена, топла, човешка, но и толкова истинска във всяко дихание, крясък, замахнат юмрук – нищо човешко не е спестил на героите си, нито се е плъзнал по измамно удобния път да идеализира шепа странници и открилия временен пристан при тях неудачник. Той се казва Ангел, но за щастие не отговаря на името си, аман от идеализирани герои – поредният българин, който през 90-те ратува да напусне пределите на окарикатурената родина, той се забърква в трафик на наркотици, но прекалява с мъжкарлъка и спасява кожата си на косъм, след като решава героично да нарита някакво местно мафиотче. Спасява се на косъм в каросерията на камион, който го откарва вдън гори, където попада на пъстра многонационална компания, преобладаващо бивши затворници, които правят дървени въглища и живеят в комунална идилия.

Сред тях блести със зряла красота Надя, която се грижи за бита им – една модерна Снежанка със своите отрудени джуджета. Едно от тях се откроява – добросърдечен младеж със забавено развитие, комуто казват Омбре, крачещ важно с каубойска шапка и стар револвер в кобура. Ангел открива мир и спокойствие, които е мислел за изчезнали – и не може да не се спре. Но влизането му в това хармонично общество внася нестабилност, която скоро започва даруши съграденото. Под спокойната повърхност бушуват бури – всеки един от тези бегълци от света носи своята болка, драма, страдание и склонност да се пали лесно. А дървените въглища така силно горят… 

"Омбре" е красива история без щастливия край, една реална приказка, която бяга както от клишето “роман за прехода”, така и е далеч от някаква отнесена идеалистична история. Приключенските елементи, пародирането на каубойските страсти, несамоцелното участие на мутри – но и мултиетническата компания, обстановката, вечерите край огъня, горската тишина, мъдростта на техния водач, натрупана по трудния начин… Всичко в тая история за мен е на мястото си, оформена от жив, ироничен стил, който знае кога да се смее и кога да ридае. Никой от героите на Тонев не е ангел, особено ме впечатли как бяга от идеализацията на главния си герой, а му вменява и толкова човешки качества като неблагодарност, опърничавост, излишна напереност. Насреща му също не е самодива, а жена, хапана здраво от живота, но опазила очите си и продънената душа зад тях. Тая любов не е лесна, не е вдъхновяваща, но има толкова първичен чар, толкова прямо въздействие. Тази любов е обречена и на случване, и на неслучване.

Ясно помня как преди време "Понякога ангели" ме впечатли силно, но ми казаха, че "Омбре" е големият роман на Емил Тонев. Вярно е. 

Източник: Христо от Книголандия