вторник, 31 март 2015 г.

„Седем писма от Париж“ - действителна история за една сбъдната мечта


Soyez la bienvenue en France (Добре дошли във Франция) с истинска френска целувка.“

Париж, този Париж. Град, който сбъдва мечти. Четейки тези страници, човек няма как да не се пренесе на това място. Няма как да не усети романтиката на този така пленителен град и определено няма как да не поиска да отиде там.

Запознайте се със Саманта – американката, която намира истинската любов точно в Париж. Нейната история ни показва, че никога не е късно да следваме мечтите си. Никога не трябва да се отказваме от това, което ни нашепва сърцето. 

Въпреки трудните и тежки моменти в нейния живот – провален брак, провалена кариера, фалит – това се оказва една изключително забавна и романтична история, която ни кара да мечтаем. Да мечтаем да бъдем на мястото на Саманта. И кой не би искал да бъде посрещнат по този начин от човека, когото истински обича, и то в Париж?!

Soyez la bienvenue en France (Добре дошли във Франция) с истинска френска целувка.“


Любовта на Саманта и Жан-Люк е любов като на филм. С тази разлика, че при тях всичко е истинско и реално. Дори и след 20 години раздяла любовта и страстта им все още са живи. Това ни показва, че човек не трябва да се оставя на страха. Трябва винаги, абсолютно винаги, да бъде смел и да следва сърцето си. 

„Следвах сърцето си. Бях жена, проявила дързост“, защото все пак „Животът не си заслужава да се живее, ако в него няма страст“.

След като прочетох Седем писма от Париж, няколко пъти отивах на бележките от автора, за да се уверя, че това със сигурност е действителна история. Толкова невероятно ми звучеше, но се оказа истина. Вдъхновяваща и караща ни да вярваме в чудеса. И след като я прочетох цялата на един дъх, смятам да послушам Саманта:

„А сега остави тази книга настрана и изживей живота и любовта си на пълни обороти – без страх, без гняв и без съжаление“.


Таня Димитрова

понеделник, 30 март 2015 г.

„Куршум за двама“ от Матю Арлидж изненадва с неочаквани обрати, безупречен стил и герои, каквито не сте срещали никога досега



Това, което ме провокира да прочета „Куршум за двама“, беше едно изречение,част от рекламната кампания: Осмеляваш ли се да прочетеш тази книга...? Въпросът: Толкова ли е страшна?, предизвика любопитството ми до такава степен, че изобщо не се поколебах дали да си я купя в деня на излизането. Заедно с любопитството ми обаче растяха и очакванията за трилър, какъвто не съм чела досега. Имаше възможност да остана разочарована, което за щастие не се случи. Вместо това получих голяма доза адреналин, породен от силното напрежение, тревожното очакване и страха – такива, каквито само един истински трилър може да те накара да изпиташ. През двете безсънни нощи (според мен подобни книги се четат задължително през нощта) успях да се насладя на безупречния стил на автора, който не спря да ме изненадва с неочаквани обрати и герои, различни от всички, които бях срещала досега.

На първо място ме впечатли сюжетът.

Двойка влюбени са отвлечени и заключени в тъмно и празно помещение. Единственото, с което разполагат, е пистолет с един патрон. И ултиматумът на похитителя: този, който убие другия, ще бъде пуснат на свобода. Няколко дни без храна, вода и елементарни условия на живот поставят на истинско изпитание физическите и психическите сили на пленниците. Те трябва да решат: кой ще умре и кой ще живее.

Това е най-извратената игра, която детектив Хелън Грейс някога е виждала. Тя познава тъмната страна на човешката природа, но не може да проумее действията на похитителя. Логиката му съвсем й убягва, когато анализира и случаите на следващите отвлечени двойки: двама колеги, майка и дъщеря, две танцьорки. Те нямат нищо общо, но само на пръв поглед. Истината ще се окаже много по-страховита, отколкото Хелън Грейс може да допусне. 

Не по-малко интересни се оказаха и героите. Многопластови образи, при които дори и добрите персонажи – жертвите и детективите, имат своите тъмни страни. В книгата има препратки и към ужасяващото минало на извършителката на престъпленията, което до голяма степен обяснява нейната жестокост и безскрупулност. 

Детектив Хелън Грейс е един от най-противоречивите герои. Несъмнено е от добрите, но има тъмно минало, което намира отражение в настоящето й. Тя е толкова различна, че на моменти читателят не разбира какво всъщност се върти в главата й. Най-важното за нея е да открие престъпника и да разплете пъзела, който с всяка изминала страница става все по-заплетен.

„Куршум за двама“ е една от най-интересните книги, които съм чела. Авторът изгражда убедителни образи и мотивира много добре постъпките им. Събитията са динамични, а психологическите елементи са майсторски втъкани в сюжета. Най-неочакван обаче е финалът. Още не мога да повярвам кой всъщност е извършителят на престъпленията.

Чакам с нетърпение и останалите романи на Матю Арлидж.



Десислава Добрева

петък, 27 март 2015 г.

„Акушерката от Венеция“ е роман за невъобразимата сила на духа на една жена и за безрезервната любов на един мъж към нея!

Акушеркатаот Венеция“ е роман за невъобразимата сила на духа на една жена и за безрезервната любов на един мъж към нея!
Историята ни доказва за пореден път как, изправен пред
изпитания, човек може да извърши немислими, дори
забранени неща, за да предпази хората, които обича!




Книгата беше в списъка ми за четене още от няколко седмици насам. Признавам си, че първоначално бях привлечена от красивата корица и от думата Венеция в заглавието. След като прочетох няколко страници, бях абсолютно погълната от майсторския начин, по който авторката преплита съдбите на героите. Прочетох я на един дъх и със сигурност мога да кажа, че книгата се превърна в една от любимите ми!

Вдъхновена от реални събития, авторката описва живота на евреи и християни през шестнадесети век във Венеция. Единственото желание на младите съпрузи евреи – Хана и Исак, е да имат дете, но съдбата им отрежда друго. Двамата живеят скромен живот, докато бедността не подтиква Исак да замине на изток и впоследствие да бъде пленен и продаден като роб в Малта. От момента на заминаването му единствената цел и на двамата е да се съберат отново заедно в любимата им Венеция. Съдбата ги изправя пред трудни избори, които предопределят не само техния живот, но и този на хората около тях. В своя път един към друг те потъпкват своите принципи, стават жертва на предателства, но любовта и добротата дълбоко в тях ги води и пренебрегвайки себе си, те спасяват много животи. В края на романа и двамата са възнаградени, животът им се усмихва и им предоставя две възможности: да се завърнат в любимата Венеция или да започнат нов живот на ново място.

Авторката споделя, че посвещава този роман на силния дух и на смелите действия на жените, чиито действия не са записани на хартия. Освен това послание аз долових и друго: безусловната любов на един мъж към неговата съпруга. Във времена, в които жените са били по-нисшестоящи от своите мъже, все пак е имало и такива мъже, които са приемали своите съпруги като равни и са се отнасяли към тях с безрезервна обич и уважение.

Още след последната буква на това ревю започвам продължението на романа – „Акушерката от харема“, за да разбера какво ще се случи с Исак и неговата любима – смелата Хана.


Белла Христозова

четвъртък, 26 март 2015 г.

"Светлината, която не виждаме" - книга за изкупителната сила на светлината


 

*** 

Толкова прозорци са тъмни! Сякаш градът се е превърнал в библиотека с книги на непознат език, къщите са като големи полици с нечетливи томове, всички лампи са изгасени.

Само там, горе на тавана, нещо работи. Една машина. Искра в нощта.


 ***


Харесвам книги, чиито герои са деца – децата се раждат с представата за добро, учат се от приказките, които им четат, че неизбежно всяка история завършва с хепиенд, вярват безусловно в онова, на което възрастните само се надяват – спасение, възмездие, дори безсмъртие. Отчаянието не им е присъщо – приемат всяко сгромолясващо се върху тях нещо, оглеждайки се за изход. И живеят. Без да мислят за вчера. Истински.

Мари-Лор е незряща – загубила буквално завинаги светлината в очите си, но светлината, струяща от сърцето й, не спира да изтича на плътни снопове. Тя се справя с поднесената от съдбата неприятна изненада, виждайки онова, което другите не виждат: изостреният й слух разплита умело потоци от звуци, силното й обоняние чертае нишки в главата й, а пръстите й строят въображаеми светове, докосвайки книги, изпъстрени с релефи, и умалените макети на града, които баща й изработва за нея, радвайки се на отразената светлина от лицето й.

Вернер е сирак, който живее със своята малка сестра. Това, което връща светлината в ежедневието му, е радиоапарат, изпращащ тайнствени научни приказки от хиляди километри разстояние. Радиото за него е гласът, който крепи света след смъртта на баща му, и Вернер се научава да връща този глас в повредените приемници на хората около него.

 ***
Как става така, деца, че мозъкът, който живее без искрица от светлина, изгражда за нас свят, пълен със сияние?

 ***


Фон Румпел е болен и не му остава много време. Но той е открил своята искра – единствения по рода си сто трийсет и три каратов диамант „Лумналото море“, известен с легендата, че носи безсмъртие на притежателя си.

Това са три отделни истории – три нишки, които войната заплита в една. Проблемът и на тримата е това, в което вярват: че разполагат с живота си. Но това е, преди цялата разрушителна стихия на войната да се изсипе върху тях – без увъртания, без помпозни евфемизми, безкомпромисно. На децата им се налага да пораснат преждевременно, а на Фон Румпел – да побърза с търсенето, защото войната усложнява допълнително плановете му.

Светлината постепенно се оттича от съзнанията на лишените от свободна воля хора, замествана от избухващите пламъци на падналите ракети. Настъпва принудително затъмнение – неестествено, изолиращо, плашещо. Тайнственият глас на радиото остава единственият лъч, проникващ зад здраво залостените капаци на прозорците – далечни думи, мънички светулки – блещукащи парченца надежда.

Това е книга, редуваща светлина и мрак, отчаяние и надежда, страх и смелост. Книга за изкупителната сила на светлината, но и за изгарящата й и унищожителна мощ. За светлината, която е винаги там някъде, но невинаги можем да видим без чужда помощ. Книга, в която ще ви се иска да прехвърляте страници в очакване на развръзката.

***

Колко хубаво би било, мисли си Мари-Лор, животът да е като книгата на Жул Верн – отваряш там, където ти трябва, по-напред, и разбираш какво ще стане.

***
Петя Юнчова


понеделник, 23 март 2015 г.

„Лето 1850“ е част от пъзела на нашата разпиляна и накъсана история, която ние сме длъжни да помним и пазим

Историята на българския народ е преизпълнена с героични събития, уви, нямаме щастието да се докоснем и гордеем с всички тях. „Лето 1850 е един от тези знаменити и героични моменти, с които се срещаме, едва отваряйки творбата на Владимир Зарев. От една страна, ние, като общество, не умеем да пазим и събираме историята си, а я пилеем и продаваме, подновяваме и подменяме, но от друга, не умеем и да създаваме, извайваме спомени, да творим Слово и да го запечатваме в националното съзнание на поколенията, идващи след нас.

Романът „Лето 1850 е доказателство за силата и величието на Словото, защото то е не само оръжие, чрез което може да се управлява, да се създава и разрушава, но е и средство за увековечаване и безсмъртие.

И ръцете на онзи, който пише, ще изгният и ще се стрият на прах, а писаното слово, ако и грубо, са живи слова и остава навеки. 

Така авторът изтръгва събитието от забвението и мрака, изтупва прахта на миналото и ни поднася възможността да изживеем отново величавата трагедия на героите, борили се за свободата ни. Романът проследява зараждането и развитието на въстанието от 1850 година във Видинския край, но и рисува ясно и точно характера на българинa от онова време, непроменен и до днес. Зарев умело улавя онази тънка нишка на човешката душа, опъната между героизма, жертвоготовността, борбата за идеал и скотството, изменничеството и предателството. Персонажите са пъстри, живи и така земни, не са излишно героично възвеличани, а ги съпътстват слабости като страх, любов, омраза. Краят, съдейки по историята ни, е трагичен както за разбунтувалите се, така и за нас днес, тъй като потушаването на въстанието не само е заличило бляновете за свобода, но е било погубено и във времето. Пагубно е, че героите са погинали веднъж за благото на народа и след това ние сме ги погубили втори път в забрава.

Страшна е съдбата на народ, който не помни историята си, тъй като рискува да повтори грешките си. 

 

„Лето 1850“ е част от пъзела на нашата разпиляна и накъсана история, която ние сме длъжни да помним и пазим. 

Стилияна Механджиева


събота, 21 март 2015 г.

Книгата „Гръцко кафе“ е написана като обръщение на една българска майка към невръстния й син

Дебютният роман на Катерина Хапсали„Гръцко кафе“ не може да се определи само като автобиографичен. В интервю авторката признава, че книгата е „вдъхновена от живота“, но не е изцяло автобиографична.

Героинята в книгата се връща в миналото изключително умело, за да проследи корените на сина си и да разкаже как са се случили нещата, преди тя да се запознае с баща му, как са оцелявали, какво ги е сплотявало, какви са техните любовни истории и премеждия, кои са били техните граници, които са ги събирали и разделяли. Представете си дървото на живота ви, всички преплетени нишки, всички онези любопитни родови истории, запазени във вечността.
„Гръцкокафе“ е написан като обръщение на една българска майка към невръстния й син. Описва се животът на две фамилии, два полюса, два етноса... Бащата Полихронис въплъщава всичко, от което се възхищаваме и мразим в гърците: физическата сила, чувството за величие, ненаситен апетит... и от другата страна – българската силна и красива жена.
След неочакваната смърт на баща му тя решава да седне и да върне времето назад:
Рядко се сещаме да забършем с ръка огледалото за обратно виждане на живота ни. Но аз ще се пробвам. Обещах си го още в деня на най-горещото погребение.
Резултатът е, че книгата се изчита неусетно и се поглъща лакомо като чаша вкусно гръцко кафе.


 
Цвета Петрова

четвъртък, 19 март 2015 г.

Книгата „Истанбулска загадка“ е задължителна за феновете на исторически трилъри



Истанбул е орисан да се превърне в един от най-значимите градове в историята. За почти шестнадесет века той служи като столица на четири империи: Римската империя, Византийската империя, Латинската империя и Османската империя. Той изиграва ключова роля в развитието на християнството по време на римското и византийското управление, преди османците да завладеят града през 1453 г. и да го превърнат в крепост и седалище на ислямския халифат. И именно там се развива действието в напрегнатия и динамичен исторически трилър „Истанбулска загадка“.



Книгата „Истанбулска загадка“ е задължителна за феновете на исторически трилъри. Тя ще разпали любопитството им и ще ги заинтригува истински. ОБрайън успява успешно да ни откъсне от еднообразното ни ежедневие и ни повежда по улиците на Истанбул, кара ни да усетим жегата на лятото, блъсканицата на тълпите, миризмите на пазарите и тържищата, горчивината на турското кафе, забързания ритъм на древния град. Докато четете книгата, ще имате усещането, че гледате филм. Сцените се редят една след друга и ви въвличат в динамичното действие.

Романът има допирни точки и прилика с книгите на Дан Браун. Но това е само един голям плюс. В днешно време има десетки книги на подобна тематика, с интересен замисъл, но слаб стил на писане и несъответствия. Случаят с „Истанбулска загадка“ не е такъв. Авторът доста точно се придържа към историческите факти и събития. Повечето писатели обчат да променят и изкривяват фактите за сметка на динамиката на сюжета, докато тук е точно обратното. Историческите теми са умело преплетени с един от най-актуалните и наболели проблеми напоследък: световния тероризъм и борбата с него. Но тук срещу терора не се изправят разни суперагенти или полицай с всемогъщи тайни агенции зад гърба си, а един най-обикновен човек, притиснат до стената. Човек, който иска да разбере истината.

Втората книга –„Йерусалимска загадка“, е също така напрегната, пленителна и вълнуваща. А с предстоящото излизане и на последния роман – „Манхатънска загадка“, феновете на този жанр могат да я добавят в своята колекция. Тя е просто задължителна за почитателите на жанра.



Виктор Кърджиев

 

вторник, 17 март 2015 г.

Деян Енев: "Много добре премислената и внимателна конструкция на книгата „Пропуканата България“ я превръща в монументален хипертекст, призван да сподели, развълнува и обясни."



Краят на мелето“ е факт. Суматохата витае из въздуха, преминавайки в „тютюмиха“ (както казваше Радичков). И докога ще продължи така, един бог знае.



Мнението на Деян Енев най-общо описва публицистичния роман на Николов. Още с първата глава бях грабната от лекотата, с която авторът пише. Впечатлиха ме множеството литературни, исторически и философски препратки.


В едно свое есе Чеслав Милош настоява, че в исторически моменти, когато нищо не зависи от човека, всъщност всичко зависи от човека...

По правило, пише Оруел, всички чужденци у нас минават под общ знаменател и се смята, че се подчиняват на следната схема:

Французин: ходи с брада и много жестикулира;

Испанец, мексиканец: мрачен с предателски наклонности;

Арабин, афганистанец: мрачен, с предателски наклонности;

Китаец: зловещ, с предателски наклонности;

Италианец: лесно възбудим. Носи остър нож или свири на латерна;

Швед, датчанин: добросърдечен, но глупав;

А българите? Откъде да знам, Джон, стига с този чадър...


Има толкова интересни цитати, които ме провокираха да търся информация в интернет за споменатите места, писатели, историци, философи...


Темите, които засяга Николов, са колкото близки, толкова и далечни за хората (различни поколения). Описани са редица събития и личности по начин, каращ те да се замислиш. Събития, които не трябва да се забравят, защото са част от историята. 
 
За мен най-въздействащ е разделът, свързан с протестите през 2013 г. (годината на протеста). Разказът от първо лице е така реалистичен, че докато четях, аз си припомнях множеството хора, които излязоха на улицата. Самата история е толкова истинска, че разлиствайки страниците, посветени на този момент от най-новата ни история, аз настръхвах от образите, които изникваха пред мен. Суматохата, която като че ли остана незабелязана (за жалост на нас).

Краят на мелето“ е факт. Суматохата витае из въздуха, преминавайки в „тютюмиха“ (както казваше Радичков). И докога ще продължи така, един бог знае.

Тази книга представя част от най-новата ни история по изключително достъпен начин. 

Пропуканата България – това е реалността. И въпреки горчивия вкус, който остава след някои от главите, надеждата тук е водеща. Надеждата, че хората ще се осъзнаят, а България няма да бъде пропукана, а напротив – силна и непоклатима.

Пропуканата България“ – публицистичен роман, който трябва да бъде прочетен от всеки.


 Радина Йорданова

петък, 13 март 2015 г.

Историята на Дейвид Менаше ни кара да се запитаме какъв е собственият ни списък с приоритети


Доброто е навсякъде около нас. Казвам го не защото съм непоправим оптимист, а защото го срещам всеки ден. Открива се лесно, стига да отвориш душата си. То е в малките неща, в думите и делата.

Преди дни отново попаднах на него, и то в най-чистия му вид. Беше в „Списъкът с приоритети“ от Дейвид Менаше – книга, която те държи будeн и в прекия, и в преносния смисъл. Купих си я по препоръка, прочетох я за една нощ, а на следващия ден имах нужда да се върна отново към написаното. Към днешна дата смея да твърдя, че няма да я забравя никога.

Винаги съм се възхищавала на хората, които умеят да разказват истории. От онези, които докосват сърцето и оставят трайни следи, които имат смисъл и провокират към размисъл. Такава именно е историята на Дейвид Менаше – един учител, за когото вярата в призванието и любовта към учениците се оказват по-важни от живота.

Разбирайки, че има мозъчен тумор, който най-вероятно ще го доведе до фатален край, Дейвид Менаше не се предава, а продължава напред, намирайки най-голяма опора в учениците си.


***

Учениците бяха моята жизнена сила, моят дъх, кръвта, която течеше във вените ми. В училище не бях болен. Там преподавах. Единственият начин да победя рака беше да не му позволя да ми пречи да правя това, което обичах. 

***

Когато обаче туморът го лишава от зрение, Дейвид е принуден да напусне работа. Той не иска да се раздели с учениците си и измисля смел план. Решава да прекрати лечението си и да прекоси Америка с надеждата да се срещне за последно с тях. Желанието му е да узнае как се справят и дали е имал някакво влияние в живота им.







Смелостта е да знаеш предварително, че си победен, но независимо от всичко да се хвърлиш в боя.

***

В книгата подробно е описано неговото пътуване и вълнуващите му срещи с учениците, които са толкова трогателни, че биха разчувствали всеки. Искрено и с голямо уважение те разказват как Менаше е повлиял положително на живота им. Колко важни решения са взели, след като той им е помогнал да достигнат до тях, и как винаги са можели да разчитат на подкрепата му. Не само в училище, но и в живота.



***
Той беше един от учителите, които ти се падат веднъж в живота. Техните уроци ги помниш дълго след като си напуснал класната стая.
Той не просто ни учеше, той ни вдъхновяваше.

***


Веднъж започната, книгата „Списъкът с приоритети“ не може да бъде оставена. Тя увлича читателя и му дава ценни уроци. Непринудеността на езика, лекото чувство за хумор, което прозира зад иначе сериозната тема, добрата структура и въздействието, което има, я превръщат в приятно и полезно четиво.

Страница след страница тя ни показва кои са важните неща в живота и ни кара да се запитаме какъв е собственият ни списък с приоритети.

Историята на Дейвид Менаше напомня на съвременна приказка, в която доброто побеждава.


Десислава Добрева

вторник, 10 март 2015 г.

"Унищожи този дневник!" на Кери Смит - тази жена е луда и е просто гениална



Кери Смит е световнопризнат автор на провокативни артистични книги, илюстратор на свободна практика, организатор на креативни  работилници и преподавател на  клас по концептуално илюстриране във ванкувърския университет „Емили Кар“. Самата тя казва за работата си:


„Искам да накарам децата да обръщат внимание, да се заглеждат в света около себе си и да си задават повече въпроси. Опитвам се да ги изкарам от домовете им и да ги отдалеча от екраните на компютрите и телевизорите им.“  


***

Кери Смит е канадска илюстраторка, която живее в САЩ, и има страхотен блог, който горещо ви препоръчвам. Тя е един от най-интересните хора, на които съм попадала, в главата й постоянно се въртят хиляди идеи.

Преди около месец издаде книга - Wreck this journal.

Моето копие пристигна вчера, затова бързам да споделя въодушевлението си! Тази жена е луда и е просто гениална! :-)

Това, което привлече мен, е отношението към книгата изобщо!

Вчера се върнах от Ню Йорк. Гостувах на приятел, който говори шест езика (а е само на 20! :-)). Из целия му апартамент се въргалят книги на албански, български, френски, испански, английски и френски.

И двамата много четем и си приказвахме дълго за това колко хубаво е книгите да не се пазят. Да бъдат ползвани. Да си подчертаваш, да пишеш бележки отстрани, да мачкаш корицата, да не се тревожиш, когато ги навали дъжда, с една дума - да се избяга от стерилността на книжното тяло.

Защото в думите, а не в страниците, книгата е. Смятам за погрешно на книгите да се гледа като на някакви ценни (драгоценни в някои случаи) предмети, с които да се внимава, не дай си боже нещо да се смачка или повреди. :-)

Преди няколко месеца си купих "Чумата на Камю" на старо. И толкова се зарадвах, когато я отворих и видях, че човекът, чел я преди мен, си е подчертавал цели пасажи с червен и син молив.

Не знам кой е, но някак се срещнахме чрез това конкретно копие на книгата.

И така, малко се отнесох. Ще ми е интересно да споделите какво мислите по въпроса впрочем. :-)



Снимах някои от любимите си страници на Wreck this journal, той все още е новичък и чистичък, но няма да е за дълго! :-) 









Източник: http://publishing-su.blogspot.com/2007/07/to-create-is-to-destroy.html
 


„Омбре“ е съвременна история за времето на 90-те – актуална, динамична, наситена



Омбре“ е един концентриран роман, който в малкото си страници по нищо не отстъпва на внушителните по обем томове. Книгата забавлява с тънката си ирония, разчувства, напряга и провокира размисли. Това е и историята на едно странно, но сплотено и някак работещо по собствена логика, некръвно семейство, съставено от пъстри индивиди. Главният герой Ангел няма нищо общо с името си. Той е дързък и наперен мачо, който твърде често с поведението си си търси боя... и доста честo действително си го получава. Мотивиран от желанието да получи бързи пари за емиграция, се забърква в нечисти сделки, от които се измъква бързо и по мръсен, макар и забавен, начин. Случайността му предоставя убежище в гората и го сблъсква с група производители на дървени въглища. Оставен без избор, Ангел опознава тези колоритни типажи и заинтригуван, започва да си задава все повече въпроси за функционирането им като група, за това какво ги крепи и свързва, каква е йерархията между тях, как са се събрали... 

В галерията от образи се откроява Омбре, който на фона на всички останали е запазил човечността си в най-чиста форма (hombre все пак означава и „човек“ на испански). Невъзможно е читателят да остане равнодушен към този толкова симпатичен и чистосърдечен герой, който става най-добрият приятел на Ангел. Надя пък изпъква със своята красота, при това не само защото е единствената жена в компанията. Необикновеното й присъствие и обаяние привличат погледа като узрял и сочен плод в короната на ябълково дърво. Но сред провокирания интерес се промъква усещането, че тя може и да се превърне в ябълката на раздора...

Успоредно с протичането на романовото действие постепенно се разкриват и любопитните истории около самата група и нейните членове. Открехва се вратата към интимния свят на всеки от героите, което обяснява характера му, реакциите му, мястото му и отношенията му в компанията. Извънградският рай съществува по собствени правила в гората, докато не се прокрадва мисълта, че самите работници не са много по-различни от въглищата, които произвеждат – трябва им само искра и за миг всичко може да пламне... 

Омбре“ е съвременна история за времето на 90-те – актуална, динамична, наситена. Личи си първоначалната идея за създаването на сценарий за филм и трансформацията на сценария в роман. За мен „Омбре“ е филм в книга.

Габриела Стоева


понеделник, 9 март 2015 г.

Какво всъщност сподели Конрад с феновете си в книгата "Нещата, на които не ни учат в училище"??

Най-известният влогър в света, превърнал се в писател, е Джон Грийн, създателят на световно популярната книга „Вината в нашите звезди“. По същия път е тръгнал и младият българин Емил Конрад. Той качва клиповете си в интернет от близо три години и с всеки изминал ден те събират все повече и повече популярност. Ето защо не е изненада за никого, че в момента, в който книгата на влогъра излезе на пазара, пред книжарниците се образуваха невиждани от години опашки.

А какво всъщност сподели Конрад с феновете си в книгата "Нещата, на които не ни учат в училище"? Живота. Живота такъв, какъвто той го вижда. Или дори по-точно – ключовете за тайните вратички в живота, които той не е получил, когато е бил на годините на своите фенове. Ето защо сега той им предоставя възможността да използват неговия cheat лист, както биха се изразили в интернет обществото. А какво ще бъде животът, ако не послъгваме от време на време? (*Погледни глава 2.)



Петя Асенова

петък, 6 март 2015 г.

„Легендата“ и втората й част – „Феноменът“, не са типичното тийн/ню адълт фентъзи

„Легендата“ и втората й част – „Феноменът“, не са типичното тийн/ню адълт фентъзи. Въпреки че са в нашумелия напоследък антиутопичен жанр, смея да твърдя, че показват един значително по-усложнен и достоверен художествен свят. В поредицата се чува една полифония от гласове на герои и гледни точки, които са достатъчно добре мотивирани, за да убеждават в правотата си и да печелят симпатии. „Добри“ и „лоши“ герои липсват – има само главни и второстепенни персонажи и съпътстващите ги конфликти. Везните се накланят различно след всеки нов разкрит мотив, като водеща е максимата, че целта оправдава средствата. „Феноменът“, като втора част от трилогията, не само развива идеите, заложени в „Легендата“, но и внася много неочаквани обрати и завръзки. Това ми допадна изключително много, тъй като рядко някоя книга успява да ме изненада и да поддържа напрежението, а тук съм се връщала за втори прочит на конкретни изречения от чисто изумление и отказ да повярвам от раз какво съм прочела току-що.



Още докато четях „Легендата“, някои дребни детайли ми направиха странно впечатление. Например в описанието на героите голямо внимание се обръщаше на косите им – винаги пищни, ярки, лъскави и с движение; дълги и/или с характерна отчетлива прическа, и то не само за момичетата, но и за момчетата. Очите – големи и изразителни, фигурите – гъвкави и слаби тела на бойци. Реакциите, дрехите... – имаше нещо нетипично, някакво леко изкривяване на действителността, което долових по-скоро несъзнателно, но го запомних като усещане. След като прочетох „Легендата“, потърсих повече информация за авторката Мари Лу и открих профила й в DeviantArt с рисунките как си представя героите си. Тогава всичко ми се изясни. Те са всъщност... манга. Когато четях „Феноменът“, вече бях наясно с това и си ги представях като манга. 


Тогава и външният им вид, и емоциите им, подбудите им, присъщата им трагичност – всичко това се допълваше в една завършена картина и внасяше особен чар в художествения свят. Спрямо типологията на мангата и аниметата ми се струва, че главната героиня Джун дори съвпада успешно с образа на т.нар. цундере (женски герои, които приемат ролята на боец или воин, изглеждат много груби и упорити, но по-късно се оказват приятелски настроени и може би дори уязвими). Докато мъжките герои ми се струваха някак женствени, дали недостатъчно силни, колебаещи се, или пък твърде елегантни на фона на милитаризирания свят. Женските герои обаче наистина ми харесаха. В образа на Джун постоянно ми се натрапваше асоциацията за I-330, една от най-силните (и любимите ми) героини, идваща от антиутопичния роман „Ние“ на Евгений Замятин. Всъщност, докато четях„Феноменът“, срещнах няколко препратки към „Ние“. В „прозрачността“, постоянното наблюдение и следене на жителите от органите на реда; в записа на клетвата за вярност към Електора, който се излъчва на високоговорител и се рецитира от гражданите всеки ден; от затворената антиутопична система с разпределени строги роли между индивидите и стряскащата мисъл, че е възможно да има и друг свят отвъд тази позната затворена система, свят, който за героите е твърде непонятен, едновременно ги плаши и привлича. 



Дотук двете книги на „Легендата“ определено ме спечелиха, а надграждането във „Феноменът“ заслужи допълнителни фен точки. Трилогията определено не е (само) за тийн/ню адълт аудитория. Чакам с нетърпение „Героят“, особено след шамаросващия финал във втората част, чиято плесница още гори.

Габриела Стоева



Очаквайте на 13 март на българския книжен пазар и третата част от поредицата - "Героят"
 



четвъртък, 5 март 2015 г.

„Влакът на сираците“ ще ви напомни, че всяко дете има право на щастливо детство

 

Бъди честен и постъпвай правилно, и всичко ще бъде наред.




Знаеш ли, че времето се свива и разстила. Не тежи еднакво. Някои мигове остават в ума ни, а други изчезват. Първите двадесет и три години от моя живот са годините, които ме оформиха като личност, а това, че след тях живях още почти седем десетилетия, е без никакво значение.

Бях започнала да мисля, че именно това е раят – място в спомените на другите, където най-доброто от същността ни продължава да живее. 

С нескрит трепет очаквах появяването на „Влакът на сираците“, защото вече бях чула историята за онези влакове, за които малко се говори в Щатите – влаковете, които извозвали сираците на Ню Йорк далеч в провинцията, където приемни семейства ги правят част от собственото си семейство или ги подслоняват срещу тежък физически труд като допълнителна работна ръка. За щастие книгата пристигна при мен в ден, в който можех да й се отдам напълно. Прочетох я на един дъх. В един-единствен ден успях да пропътувам цели два живота – с всичките им перипетии и малки чудеса. 

 


Книгата разказва за живота на две различни жени от две различни поколения: бунтуваща се седемнайсетгодишна тийнейджърка среща деветдесет и една годишна достолепна дама, една ирландка дели съдба с една индианка в Мейн – последното североизточно кътче на САЩ, едно момиче се очарова от призрачните спомени на възрастната си приятелка, опитвайки се да подреди парченцата от пъзела на собствения й живот. Това са съдбовни срещи, които неминуемо променят и двете, сближават ги, напомнят им колко са смели и им помагат да намерят утеха една в друга.


Една история водеше обратно към друга... Сякаш пришиваше отделни парчета плат, за да направи завивка, Моли ги съединяваше в правилния ред и ги съшиваше заедно, създавайки история, която бе невидима, когато парчетата бяха разделени. 

Това са истории, които трогват, които докосват най-фините нишки в душата ни и които бележат резки обрати в живота на хората. Това е книгата, която ще ви напомни, че всяко дете има право на щастливо детство, независимо от обстоятелствата, в които се намира, и че всеки може да преоткрие света, независимо от това колко безнадеждно изглежда всичко. Това е влакът на сираците и въпреки че тази практика е отшумяла, сираци, за съжаление, ще има, а за тях тази история може да промени всичко.  


Петя Юнчова

 

сряда, 4 март 2015 г.

„Калуня-каля“ - или кулата на Калуньо



 

 

Образът на Калуньо е противоречив, лъкатушещ между религиозната принадлежност и усещането за справедливост.




Времето на действието се развива в предосвободителния период от нашата история, години, напоени с кръв, белязали живота и съдбата на българския народ. Години на политически и религиозни борби, на фона на които животът на Калуньо е така обикновен, простиращ се от коситбата на трева до сеенето на кукуруз.

Образът на Калуньо е противоречив, лъкатушещ между религиозната принадлежност и усещането за справедливост. Героят е изключително силен, но бяга от властта, не желае да поеме по общоприетия път на правоверните, да наложи „чистката“ и да смаже каурските блянове за свобода. Веднъж сблъскал се с ужаса след потушеното въстание, в Калуньо настъпва духовна промяна, стремежът му да е пасивен в набезите е стопен и пред него се разкрива пътят на отмъщението.

„Калуня-каля“, или кулата на Калуньо, олицетворява не само физическите сараи, които той започва да строи, но символизира и духовното надграждане на идеала за справедливост в самия него. Творбата ни представя трагедията на един народ и стремежа на обикновения човек да „оправи света“, ръководен от човешките си желания, грехове и страсти.

Не мога да отрека, че „Калуня-каля“ ми бе трудна за четене не защото е пълна с високопарни думи, а защото ни разкрива богатството и пъстротата на българския език такъв, какъвто ние, младото поколение, не познаваме или поне ни е трудно да усвоим. Въпреки тежките диалектни форми и заемки от турския език, желанието ми да се докосна до живота и премеждията на Калуньо надделя.


Стилияна Механджиева