вторник, 28 май 2013 г.

Халед Хосейни и новият му роман "А планините ехтяха"

 


 
Писателят Халед Хосейни, чиито книги са продадени в над 38 милиона екземпляра в САЩ, представи новия си роман "А планините ехтяха" в сградата на издателство "Барнс енд Ноубъл" в Манхатън.

Книгата, която излезе от печат вчера, вероятно ще е сред любимите четива за лятото. Тя получи отлични отзиви и влезе в топ 10 на Амазон още преди официалната си поява.

Хосейни, който е на 48 години, е малко по-побелял, откакто излезе предишния му роман "Хиляди сияйни слънца". "От някого на улиците в Кабул ме отделя само една много тънка линия" - каза писателят, който дойде на представянето в карирана риза и дънки, все едно се е отбил на гости у съседите.

Като в предишните му романи "А планините ехтяха" е за афганистанци и е семейна история. Заглавието е заимствано от стих на Уилям Блейк, като хълмовете при английския поет за заменени с планини, които повече съответстват на внушителния релеф на Афганистан.

Хосейни каза, че не е знаел как ще нарече книгата си, когато е започнал да я пише, но в главата му се бил загнездил образ на вървящ през пустиня мъж, теглещ количка зад себе си, а в нея - 3-годишно момиченце. Зад тях бавно върви момче на 10 години.
 
Хосейни смята новата си книга за по-амбициозна от предишните, със сложно повествование. Той не си е представял как ще се развие действието, когато я започнал, и мисли, че е много по-трудно да бъде описана от "Хиляди сияйни слънца", която резюмира като "борбите на жените в Афганистан от 30 години". Той обаче е знаел какво е искал да изрази - как загубата, провалът и това, което ни липсва, обединява всички нас.

Роденият в Кабул, но работил дълги години като лекар в болница в Лос Анджелис до 2005 г. писател споделя, че е искал да изгради връзка между афганистанците и хората от Запада, като избегне романтизма, който поставя дистанция между културите.

Писателят смята, че на Запад все още има митове за афганистанците, като например, че страната е застинала в 12 век. "Има и елемент на романтика, както е с идеята, че афганистанците мразят Запада", коментира авторът, който живее в Калифорния.

Пред британската медия той споделя още, че хората в Афганистан не харесват това, че имат военни части на тяхна територия, но и че са преценили, че има основателна причина това да е така. "Не го смятат за окупация", казва той.

Авторът, който сега работи като посланик на добра воля към ООН по въпросите за бежанците, е основал собствена фондация, която да подпомага родната му страна.

Казва още, че според него е нормално войната да бъде използвана в популярния развлекателен бизнес, както в случая с телевизионния сериал Homeland, но "доколкото се прави по отговорен начин", а не просто да добавя допълнително напрежение.

"Хората искат да им бъде разказана история. Хората, които избират моите книги, също искат да им бъде разказана история", допълва Хосейни.
 

"Лесно е да забравиш, че афганистанците са хора със сложна и богата култура, със своя собствена история, която да бъде разказана, и няма да спре или да престане да бъде от значение, когато войските си тръгнат оттам", казва още писателят.

Той остава оптимист за бъдещето на Афганистан въпреки увеличената физическа заплаха в някои райони на страната. "Моето лично мнение е, че най-близкото бъдеще на Афганистан ще има някои спънки и някои пикове на насилие в своя бавен марш към мира", допълва авторът пред "Гардиън".

Все пак казва, че ако трябва да сравни страната отпреди 10 години, когато за първи път се връща обратно там, сега положението е по-добро по отношение на броя деца в училищата и детската смъртност, както и що се отнася до средната продължителност на живота и технологиите, които са достъпни. "От друга страна, липсва сигурност в част на север", допълва Хосейни.

Според него обаче образованието, особено висшето, е било един от най-големите приоритети, тъй като страната ще се нуждае от технократи и инженери в бъдеще.

 
Източник: http://www.dnevnik.bg и http://btvnews.bg

четвъртък, 23 май 2013 г.

Запленителният дебютен роман на Карлос Руис Сафон вече в България!!!

Испанският литературен феномен Карлос Руис Сафон от години е сред водещите световни имена на книжната сцена, а сега – чрез омайващия роман „Принцът на мъглата“ (ИК „Изток-Запад“) – можем да надникнем към творческите корени на един от най-ярките съвременни автори.

 


В дебютния си роман Карлос Руис Сафон, добил международна известност с поредицата си за Гробището на забравените книги, влива нова кръв в приключенския жанр. „Принцът на мъглата“ е смела и мрачна история, в която плавно се смесват забравени мистерии и неизпълнени проклятия, призрачен потънал кораб и загадъчен пазач на фар, часовници, които стремително вървят назад и животни, слуги на злото... а в една тайна градина, забулена в неземна мъгла, гротескни статуи менят положението си безспир, подклаждани от неведома сила, която далеч не е приключила с пъклените си планове. В наглед скучноватото градче на океанския бряг три деца ще се сблъскат с Каин – обаятелна демонична фигура, която може да изпълни всяко желание... но на цена, която не всеки може да плати.
През последните години името на Карлос Руис Сафон, един от най-успешните испански романисти, успя да спечели вниманието и на българските читатели. Верните следовници на Сафон, очаровани от невероятните герои, злодеи и сюжети, завихрени из страниците на книгите му, сега имат чудесната възможност да погледнат към своя любим автор по времето, когато едва е „прохождал” из литературния свят. „Принцът на мъглата” е първият роман на писателя, но за разлика от повечето първи творчески опити, книгата дори за миг не те оставя с впечатлението, че четеш ранно произведение. Макар насоченa към по-младежка аудитория, тази страховита, но харизматична книжна авантюра носи всички уникални характеристики на Сафоновия стил – стил, който те оставя подвластен на истински омагьосващ разказвач.

„Принцът на мъглата” е публикуван за пръв път в Испания през 1993 г. и е удостоен с престижна награда за юношеска литература. Преводачът на книгата, Светла Христова, съвсем точно и ясно посочва силата на това заглавие, в което според нея „...вече са налице елементите, характерни за по-зрелите творби на Сафон – тайнствена атмосфера, пълнокръвни образи и увлекателен сюжет, построен около разплитането на загадка от миналото. Попаднали в идилично крайбрежно градче в опит да избягат от зловещата сянка на войната, героите се сблъскват с друга сянка, която заплашва крехкия им свят.”

Именно тази симпатично старомодна като замисъл, но и дяволски модерна като изказ стилистика превръща Сафон в едно от ключовите имена на литературна Европа, а „Принцът на мъглата” е великолепен начин да надзърнем в началото на един същински творчески феномен, който тепърва ще добива все по-сериозен и легендарен имидж.

Още книги от Карлос Руис Сафон:

 
 
 
 
 
Източник: http://culture.actualno.com



сряда, 22 май 2013 г.

Ръчно изработена кожена книга в Националната библиотека за 24 май

Ръчно изработена кожена книга ще бъде показана в Националната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий” на 24 май, Празника на славянската писменост и култура. Книгата, направена от майстор-занаятчията Мариета Недкова, е създадена специално за кампанията „Пазител на традициите”, и ще може да се види от 11:00 ч. през целия ден, когато библиотеката отваря вратите си за посетители.
 
Инициативата, която през 2013 г. ще връчи за четвърти път награди за хора, които работят за съхраняването на традициите, се организира от Асоциацията за развитие на изкуствата и занаятите-7. Наградите ще бъдат връчени в категориите Фолклор, Занаяти, Изобразително изкуство, Кулинария, Личност, Организация на годината и Селище-пазител на традициите, на 11 ноември 2013 г.
 
Коженото бижу, върху чиято заглавна корица е гравирана лъжицата – традиционен български символ на благополучието и символ на кампанията „Пазител на традициите”, е изработено от специална телешка кожа – юфт, по технологията, която са използвали старите български майстори. Този вид кожа е изключително пластична и дава възможност от нея да се ваят различни фигури и елементи. Майстор Недкова е работила няколко дни за направата на книгата, като от няколко пласта на самата кожа е изработила и лъжицата. На корицата са залепени и 13 автентични зелени и кафяво-жълти керамични плочки с глазура, изработени преди много години, които тя пази.
 
Коженото произведение на изкуството съдържа 500 жълто-оранжеви страници. Идеята е всеки българин – защото всички ние сме пазители на традициите, да може да напише своето послание към бъдещите поколения така, че българският дух да се съхрани и предаде.
 
В книгата има послания от организаторите на кампанията „Пазител на традициите”, майстори на занаятите, както и от Центъра за опазване на културното наследство на ЮНЕСКО у нас, който е партньор на инициативата.
 
Като една от институциите с изключителна значимост за културата и традициите у нас, Националната библиотека „Кирил и Методий” също се присъедини към кампанията тази година.



Източник: http://kafene.bg

Фактите могат само да покажат какъв е бил животът на човека, но често пъти скриват какъв е той в действителност.

СЛЕД ОГРОМНИЯ УСПЕХ НА РОМАНА „КОЛИБАТА“, ПРОДАЛ ПОВЕЧЕ ОТ 18 МИЛИОНА ЕКЗЕМПЛЯРА В СВЕТА И ПРЕВЕДЕН НА 40 ЕЗИКА !

Независимо от огромния успех на първата си книга, предизвикала сензация в литературните среди, и въпреки натиска от страна на издателства и медии, Уилям Пол Йънг запазва мълчание в продължение на години. Той е един от онези рядко срещани писатели, които пишат само когато имат какво да кажат. Така 5 години по-късно се появява така дългоочакваната му втора книга. „КРЪСТОПЪТ“ веднага привлича вниманието на читателите и критиката и се изкачва начело на класациите, като се радва на много ласкави читателски отзиви. Многобройните почитатели на автора с удоволствие отбелязват, че Уилям Пол Йънг е останал верен на стила си и на призванието си да говори за важните неща в живота. Първоначалният тираж на романа е 1 милион екземпляра и вече е преведен на повече от 30 езика!

С новия си роман авторът затвърждава международния си успех, като намира място в бестселъровите класации на редица държави: САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Русия, Испания, Хърватия, Черна гора, Сърбия и др.

Почитателите на „Колибата“ ще могат да се насладят и на филм по едноименната творба на автора. Наскоро агентите му разпространиха новината, че филмовите права за „Колибата“ са били закупени от голямото филмово студио Summit Entertainment. Продуцент на филма щe бъде Гил Нетър, адаптирал за големия екран книги като „Животът на Пи“, „Марли и аз“ и др.



ЗА АВТОРА


Тъй като ти си важен, всичко, което правиш,е важно.Всеки път, когато простиш, Вселената се променя; всеки път, когато протегнеш ръка и докоснеш нечие сърце или нечий живот, светът се променя.

Уилям Пол Йънг

Уилям Пол Йънг е роден в Канада, но заедно с тримата си по-малки братя и сестра е отгледан от своите родители мисионери сред първобитно племе в някогашната Холандска Нова Гвинея (днешната индонезийска провинция Ириан Джая). По-късно семейството се завръща в Канада, където баща му е пастор в множество църкви. Преди да постъпи в Канадския библейски колеж, Пол посещава повече от десет различни училища. Завършва курс по богословие в Уорнър Пасифик Колидж в град Портланд, щата Орегон. Докато живее в Орегон, Пол се запознава с Ким и сключва брак с нея. Заедно се радват на Божията благодат, имат шест деца, две снахи, а вече и двама внуци. Животът му е изпълнен с множество изпитания: сексуално насилие, извънбрачна връзка, банкрут и загуба на цялото имущество, смърт на близки хора. Но както обича да казва Уилям Йънг: Фактите могат само да покажат какъв е бил животът на човека, но често пъти скриват какъв е той в действителност.

Фактите от живота ми – те не представляват дори малка част от истинската история. Пътуването беше и невероятно, и непоносимо, беше отчаян стремеж към духовност и пълноценност. Тези факти не могат да разкажат за болезнените опити за приспособяване към различни култури, разтърсващите загуби, които бяха изключително трудни за превъзмогване, скитанията покрай релсите нощем посред зима и виковете сред виелицата; за живота в оковите на срам, толкова дълбок и натрапчив, че бе заплаха за здравия ми разум; за мечтите, които не просто бяха разрушени, а напълно заличени от провала ми като личност; за надеждата, която бе толкова крехка, че само спусъкът на револвера предлагаше изход. Малобройните факти от биографията ми не говорят и за силата на любовта и прошката, за трънливия път на помирението, за изненадващата благодат и близостта между хората, за преобразяващото изцеление и неочакваното разцъфване на радостта.

Уилям П. Йънг

В „Кръстопът“, както и в „Колибата“, канадският автор се опитва да представи по един достъпен начин основните постулати на християнската вяра. Вплетени в романов сюжет, метафизичните въпроси за смисъла на битието, ролята на Бог в човешките дела и свободната воля звучат много по-смислено и разбираемо. Книгата повдига вечните въпроси за живота и смъртта, за вярата и достойния живот.


ЗА КНИГАТА


Исус се пресегна и хвана ръката на Тони.

– В това пътуване ти ще можеш да избереш да излекуваш физически един човек, но само един. Когато направиш своя избор, пътуването ти ще приключи.

– Мога да излекувам някого? Нима ми казваш, че мога да избера, когото си пожелая? – Мислите му веднага се върнаха върху собственото му безжизнено тяло в интензивното отделение на болницата.

Исус се наведе към него.

– Ти не можеш да излекуваш никого сам. Но аз ще съм с теб и ще изцеля онзи, за когото избереш да се помолиш...

Уилям Пол Йънг, „Кръстопът“

Антъни Спенсър е преуспял бизнесмен, който се гордее, че сам е постигнал всичко. Собственик на милиони, на къщи и акции, малко са прищевките, които не би могъл да си позволи. Цената на постигнатото материално благоденствие обаче е висока. Той се е превърнал в жесток и безскрупулен човек, който не поддържа връзка с единствената си дъщеря. В живота му няма нито любов, нито приятелство, изгубил е доверие във всичко, все повече губи връзка с реалността, превръщайки се в истински параноик.

Един ден Антъни внезапно изгубва съзнание. Лекарите откриват тумор в мозъка му. След последвалата операция той изпада в кома. Антъни се събужда в сюрреалистичен свят между живота и смъртта. На това неприветливо и пусто място – светът на душата му, той се среща с Исус и Светия Дух. Той не вярва в живота след смъртта, нито в съществуването на Бога. И все пак общуването му с Исус и със Светия Дух е много по-истинско и пълноценно, отколкото целият му „реален“ живот. Постепенно Антъни започва да осъзнавакои са важните неща в живота, но ще има ли време да поправи грешките си?

вторник, 21 май 2013 г.

В търсене на съкровища за спасяването на почти целия човешки род - „Ад“ от Дан Браун





АД

Дан Браун


Премиера на българското издание –
12 ЮНИ 2013



 






Търсете, и ще намерите“.

Тези думи отекват в съзнанието на видния харвардски професор по религиозна символика Робърт Лангдън, когато се свестява в болница, без спомен къде се намира и как се е озовал там. Не може да обясни и произхода на страховития предмет, открит сред вещите му.

Заплаха за живота ще запрати Лангдън и младата лекарка Сиена Брукс на главоломна гонитба из Флоренция. Единствено познаването на тайни проходи и древни загадки, спотайващи се зад историческата фасада, може да ги спаси от неизвестните им преследвачи.

Водени само от няколко стиха от мрачния шедьовър на Данте, Лангдън и Сиена трябва да разгадаят серия шифри, скрити дълбоко в някои от най-прочутите творби на Ренесанса – скулптури, картини, сгради, – за да открият отговора на загадка, която може би ще им помогне да спасят света от ужасяваща заплаха...

Разиграващ се на невероятен фон, вдъхновен от една от най-зловещите литературни класики в историята, „Ад” е най-завладяващият и предизвикващ размисъл роман на Дан Браун досега - задъхана надпревара с времето, която ще ви грабне още от първата страница и няма да ви остави до последната.

Дан Браун е автор на „Шифърът на Леонардо”, един от най-четените романи на всички времена, а също и на два други световни бестселъра, главен герой в които е професорът от Харвард Робърт Лангдън – „Изгубеният символ” и „Шестото клеймо”. Писателят живее в Нова Англия със съпругата си.



В търсене на съкровища за спасяването на почти целия човешки род


Ад“ от Дан Браун


Джанет Маслин, „Ню Йорк Таймс“

 
Един от първите герои, които се появяват в „Ад“ е отмъстителна рокерка с щръкнала коса в черни кожени дрехи. Неприятностите са втората й природа. Но какво прави момичето с драконовата таутировка в новия роман на Дан Браун?


Тя всява страх у Робърт Лангдън, професора по символика със сако от туид, който играе главна роля в шеметните главоблъсканици на Дан Браун. Читателю, тя ще смрази от страх и теб. Началните страници на „Ад“ са на косъм от автопародията и сякаш Дан Браун е изгубил посоката – също като Лангдън, с когото започва книгата, в болнично легло с амнезия, която помрачава блестящия му ум. Когато Робърт Лангдън от „Шифърът на Леонардо“ не може да каже кой ден от седмицата сме днес, целият франчайз на Дан Браун, изграден върху разрешаването на заплетени главоблъсканици, изглежда застрашен.
Ад“ обаче бъка от трикове. Несигурното начало се оказва един от тях. За голямо облекчение на всички, които го харесват, Дан Браун не само посипва пътечка от трохи, които водят към Данте (все пак, това е „Ад“), но си играе с времето, половете, идентичността, прочути туристически забележителности и футуристична медицина. После идва частта със симетричната Архимедова спирала по посока на часовниковата стрелка, заради която хората въртят бавно копията си на „Ад“, като се опитват да не изглеждат глупаво, докато проучват калиграфията на страница 255 (от английското издание).
Дори датата на издаване не е случайна – 14.5.13 е нумерологична анаграма на 3.1415, приблизителната стойност на числото π. Защо? Защото Данте е разделил ада на кръгове. Защото π загатва за измерването им. И защото читателите на Дан Браун досега не са се сблъсквали със закодирана тайна, която да не харесат.
Според обичая си Дан Браун започва с налудничаво грандиозен пролог, този път малко по-необуздан от предишните. „О, упорити невежи! Не виждате ли бъдещето? Не схващате ли великолепието на моето творение?“ С тези думи мъжът с мания за божественост скача от сградата – или, както е написано в „Ад“ – прави „последната си крачка в бездната“. В този момент красивата лекарка с коса, вързана на опашка измъква Лангдън от леглото, за да започнат задъханата си надпревара през... къде?
Лангдън мисли, че е в Кеймбридж, Масачузетс, и преподава в Харвард. Ала се озовава във Флоренция, Италия. Любимият му часовник с Мики Маус (въздишка) е изчезнал, а сакото му от туид (с известния кръг с 13 скъпоценни камъка, увенчан с Малтийския кръст) е на дрипи. Сиена, лекарката с конската опашка, случайно се оказва с коефициент на интелигентност 208 и със съсед, който за щастие заема подобно сако и мокасини на Лангдън. И ето го Лагнгдън, отново елегантен, препуска през най-прочутите забележителности на Флоренция, докато се опитва да разгадае значението на скрития в татаниева туба цилиндър, запечатан с биометричен печат и символ за биологично опасно оръжие.
Цилиндърът се оказва миниатюрен прожекционен апарат, който показва разбъркан образ на картината на Ботичели “La Mappa dell’Inferno”. Картината насочва Лангдън и Сиена към едно от онези заплетени дирения на ключове към загадката, които Дан Браун пресъздава така енергично. Разбира се, „Ад“ съдържа изобилие от туристически подробности. И Лангдън винаги предпочита дългите думи пред кратките. „Ад“ избира три от най-значимите стратегически и богати на история световни града за център на действието си, а в лицето на Лангдън имаме великолепен туристически гид и изкуствовед в едно. Третият град се намира на границата на Европа и Азия, където Лангдън попада на копие на труда си „Християнските символи в мюсюлманския свят“ в музейния магазин за сувенири на една от най-пищните забележителности на града. „Вече знам, че книгата я има на поне едно място в света“, мисли си той.
Географията обаче не е достатъчна, за да се заплете приключението с марка „Дан Браун“. Формулата изисква също някакъв зловещ култ, а в този случай заговорът включва свръхнаселеността. Един от героите, Зобрист, богат последовател на малтусианството, ръководи тайна високотехнологична армия (Дан Браун твърди, че тя реално съществува, но я е нарекъл с измисленото име „Консорциумът“) и крои апокалиптичен заговор. Докато разговаря за контрола на бързия прираст на населението с ръководителя на Световната здравна организация, на Зобрист му се казва: „Вече сме седем милиарда, така че вече е твърде късно за това.“ Отговорът му е класически пример за репликата на злодея: „Нима?“
В „Ад“ има много подобни моменти, които заплитат интригата. Кошмарните видения на Данте се превръщат във визуален корелатив на научните изчисления и изводите от тях. Накрая, в сюжета е заплетен и трансхуманизмът, генетичната манипулация и възможността за пандемия. По подобен начин в „Изгубеният символ“ Дан Браун се опита да запали интереса към ноетиката (изучаваща връзката ум-тяло). „Ад“ поставя на преден план идеята за чумата, като припомня черната чума, броя на жертвите и „прочистващия“ ефект за човечеството. Дан Браун е по-сериозен от обичайното, когато припомня мрачното предупреждение на Данте: „ Най –тъмните места в ада са запазени за онези, които остават неутрални във времена на морална криза.“
Ударението обаче не е върху мрачните внушения. То е върху изумителните проучвания и любовта към фактите, които изпълват историите на Дан Браун; лекотата, с която ги задвижва; хитрите трикове (гипсовата посмъртна маска на Данте е отмъкната от поставката й в музея и е пренясяна през тайните тунели на Флоренция в найлоново пликче); и похвата с прекъсването на най-интересното място. (Сиена: „Не ми казвай, че сме в грешния музей.“ Робърт: „Сиена, ние сме в грешната държава.“) Има ги и тактическите ходове, които вървят заедно с крипто-късчета като „ППППППП“ (Сиена: „Седем П-та са... съобщение?“ Робърт, широко усмихнат: „Да. Ако си изучавала Данте, ще знаеш, че съобщението е съвсем ясно.“)
И накрая, има го усещането за игра, което спасява книгите на Дан Браун от прекаленото взимане на сериозно дори когато говори дълбокомислено за някоя древна загадка или архитектурно чудо. Щом започва препускането из целия свят, идва ред на частните самолети и Лангдън се обажда на издателя си, за да поиска частен самолет. „Не - казва издателят, после добавя: - Нека го кажа така. Не разполагаме с частни самолети за автори на научни трудовне по история на религията. Обади ми се, ако решиш да напишеш „Петдесет нюанса на иконографията“ и тогава ще приказваме.“
Ето какво – Дан Браун вече го е написал. И не само!
* * *



Продажбите на „Ад” ще достигнат ли бройките от предишните книги на Дан Браун?

Крисчън Сайънс Монитор”

Очакванията са, че продажбите на четвъртата книга за Лангдън ще бъдат зашеметяващи. Книжарите от САЩ и Великобритания, мнозина от които се радваха на скоростните продажби на предишните му книги, се подготвят за рекордни продажби. „Вероятно това ще е най-бързо и най-много продаваният роман за годината. Не виждам как нещо може да го бие” - казва Крис Уайт, закупчик на художествена литература за британската верига „Уотърстоун”. „В момента книгата се превръща в огромен хит и така ще продължи през летните месеци. По Коледа ще наблюдаваме втори пик на търсенето. Като нищо ще бъде № 1 на 25-ти декември!”

Ако се съди по продажбите на предишните романи на Дан Браун, това изобщо не е преувеличение.

И както британският „Индипендънт” изтъкна, „… романът вече има честта да повлече своя средновековен съименник, поемата на Данте Алигиери от 14 в., до върха на списъка с бестселъри в категорията поезия. Не е ясно обаче дали от интерес на хората към източника на новия роман на Дан Браун, или погрешка.”

* * *



Браян Труит от „Юесей Тудей” казва, че е напълно завладян от книгата. „Ад” много прилича на мегапопулярния „Шифърът на Леонардо” по отношение на напрегнатото действие. Дан Браун има собствена формула, с която превежда Лангдън през сюжета, но да проследяваме как Лангдън минава през ада, е възможно най-голямото доближаване на една книга до летен филмов блокбастър.
Междувременно „Ад” заема първа позиция сред продажбите на „Амазон”, като от 120 дни е в топ 100 и е книгата с най-много предварителни поръчки едновременно на печатното и електронно издание. „Ад” също е номер едно по продажби на сайта на „Барнс и Нобъл”.
За онези, които предпочитат приключенията на Робърт Лангдън на големия екран, Дан Браун споделя, че няма съмнения за кинематографичното бъдеще на романа, подобно на предишните му романи „Шифърът на Леонардо” и „Шестото клеймо” („Ангели и демони”).



Тайните на Дан Браун
Ад” от Дан Браун, преведен в подземен бункер в Италия

По материали от Денис Ейбрамс, „Пъблишинг Пърспективс” и Ник Скуайърс, „Телеграф“
Самият Данте щеше да се впечатли. В продължение на почти два месеца 11 души бяха държани в подземен „бункер” близо до Милано, Италия (всъщност строго охранявано мазе без прозорци в сградата на най-голямото италианско издателство „Мондадори”, собственост на Силвио Берлускони), където са работили по седем дни в седмицата най-малко до 8:00 часа всяка вечер; и то само за да преведат новата книга на Дан Браун „Ад” на френски, немски, каталунски, италиански и португалски в подготовка на международната премиера на 14 май.
Единайсеторката” преводачи са работили от февруари до април . Било им е забранено да внасят мобилни телефони в „бункера”. Имали са въоръжена охрана. Лаптопите им са били свързани към работните станции, така че да не могат да бъдат местени, а достъпът до интернет се е осъществявал от един-единствен общ компютър, който е бил под наблюдение. Забранено им е било да изнасят тетрадки или и бележки от бункера, като всяка вечер са предавали ръкописите, върху които са работели. До хотела са ги превозвали с минибус.
И макар че на преводачите е било „разрешено да се хранят в служебния стол на „Мондадори”, за всеки един е имало алиби или легенда, в случай че някой прояви и най-малкия интерес с какво се занимават по цял ден (и голяма част от нощта) в заключения бункер. Освен това според „Индипендънт” „трябвало да се подписват всеки път при влизане и излизане – и дори да водят дневник на действията си, които включвали записки като „да изпуша една цигара”, „да се поразходя” и „хранене”. „ Да видя снега“, била причината за едно излизане на г-н Мораис, бразилския преводач, защото дотогава не бил виждал сняг.
Телеграф“ цитира преводачите, които споделят за странното си преживяване пред италианскито списание „TV Sorrisi e Canzoni“, собственост на „Мондадори“.
Френският преводач Доминик Дефер възкликва: „Свободно време?! Какво свободно време? Милано? Къде се намира Милано? Като нищо можеше да се намирам в далечна галактика.“
Естел Ройг, каталунската преводачка казва: „Отидох до Милано три пъти и беше фантастично да гледам хората, магазините и ресторантите, но бях твърде изморена, за да се насладя истински на тези неща.“ Г-жа Ройг отбелязва, че хотелът, в който са били настанени, бил „насред нищото“ и много й било мъчно за котката й.
Друг от преводачите от френски, Карол Дел Порт, споделя, че „времето извън бункера на практика беше сведено до нула – обед, много късна вечеря (бяхме умствено изтощени) и сън. Ала преживяването беше уникално и фантастично – рядка възможност да работиш в група седмици наред и да се потопиш изцяло в света на Дан Браун.“
Фабиано Мораис, бразилският преводач казва: „Трябва да споделя, че невъзможността да използвам интернет на компютъра, на който работех, беше малко странно, особено в началото, но после свикнах.“
Задачата на Аннамария Рафо била да преведе книгата от английски на италиански. „Работех всяка вечер до 8:00 вечерта, понякога и до по-късно, след което оставаше време колкото да се кача на минибуса (обратно в хотела), да грабна нещо за ядене и да се просна в леглото. За съжаление нищо не можах да видя от нощния живот на Милано.“
Сюжетът на „Ад“ беше държан в тайна до последно. Както един от преводачите казва на шега (или не): „Не ми е позволено да ви кажа абсолютно нищо за книгата. Ако го направя, ще трябва да ви убия.“



Дан Браун за писането на романи със съвременно звучене
по материали от CBC News
Дан Браун е известен с динамичните си трилъри със силна историческа нишка, но той казва,че не си е свършил работата, докато не вплете в сюжета злободневен проблем.
Ад“ връща читателите към света на Робърт Лангдън, облечения със сако от туид професор по символика, който е главен герой в „Шифърът на Леонардо“ и „Шестото клеймо“. Защо читателите харесват професора?
Мисля, че читателите са умни хора и харесват нормални хора, а не такива, които се измъкват от трудни ситуации с пистолети и жиу жицу. Това е човек, който използва главата си. Всички сме се сблъсквали с трудни ситуации, от които сме намирали изход с ума си и мисля, че хората се идентифицират с това“.
Този път Лангдън е на ход по живописните улици на Флоренция, измъквайки се от полицията и сенчеста наемна групировка, докато се опитва да спре луд учен. Катализатор на приключението е „Божествена комедия“ от Данте, поемата от 14. век, която дефинира съвременното виждане за ада.
Дан Браун обяснява в предаване на CBC защо се е спрял на Данте за новата си книга. Като бивш учител, Дан Браун винаги е искал да предаде на читателите възхищението си от великите творби на изкуството и литературата.
Опитвам се да пиша книги за редовия читател, които едновременно да образоват и запознават хората с изкуство и литература, към които иначе те не биха проявили интерес“.
Дан Браун казва, че му е приятно да прави проучвания за книгите си, но самото писане е труден процес. Той пише всеки ден от 4:00 сутринта до обяд, като признава, че често пъти от десет написани страници остава само една.
Съвременният проблем, с който се сблъсква Лангдън в „Ад“ е пренаселеността – проблем, за който е загрижен и самият Дан Браун. Той казва, че иска да насочи вниманието на хората към него.
Неговият „Ад“ започва с цитат от Данте, който описва хората, пренебрегващи належащите обществени проблеми. „Най-мрачните места в ада са запазени за онези, които остават неутрални във времена на морална криза“.
Гордостта като най-големия грях
Браун казва, че се учудил, когато разбрал, че Данте смята гордостта за най-големия грях.
Горделивият човек се чувства някак си имунизиран към световните проблеми, над тях и вероятно ги пренебрегва. Идеята, че пренебрегването на световните проблеми е грях е плашеща. Всички ние в даден момент сме били виновни, че обръщаме гръб на световен проблем“.

Пет бизнес урока от Дан Браун – автор на „Ад”
Бизнесуик



Ад”, четвъртата книга на Дан Браун от невероятно успешната поредица трилъри за Робърт Лангдън, излезе на световния пазар на 14 май. Досега творбите на Браун са продадени в тираж от над 200 милиона по цял свят, а „Ад” вече е на първо място в списъците с бестселъри с 24 % повече предварителни поръчки, отколкото последния мегахит на Браун от 2009 г., „Изгубеният символ”.
Никой не може да пожъне такъв успех, без да е намерил начин да прави нещата както трябва. Хвърлихме по-обстоен поглед върху живота и кариерата на Дан Браун, за да открием какви бизнес уроци могат да бъдат извлечени от неговата растяща литературна империя.
1. Страданието поощрява въображението
За Браун творческите страдания не са метафорични. Той нарича живота на писателя „ужасен” и го окачествява като „жестоко битие”. Когато установи, че е блокирал, обува чифт „гравитационни ботуши”, скачени за метални скоби и виси с главата надолу, оставяйки кръвта да отиде в главата му, докато не получи вдъхновение или не припадне. „Висенето с главата надолу ми помага да превъзмогна различни предизвикателства в сюжета, тъй като изцяло променям погледа си върху нещата”, казва той. Браун вече е използвал този метод на писане при няколко книги – включително „Шифърът на Леонардо”, продаден до момента в над 80 милиона копия. (Честно, висенето с главата надолу не е много смислено от медицинска гледна точка – то кара каплярите на мозъка да се разширят и води до замаяност.)
2. Опознайте клиентите си. Задоволете клиентите си
Независимо дали пише за „калейдоскопа на властта” („Шифърът на Леонардо”), или пък описва лицето на някой герой като „парче пергамент, пронизано от две лишени от емоции очи” („Метеоритът”), стилът на писане на Браун е чепат. („Дейли Телеграф” вече е съставил колекция с най-лошите изречения на Браун.) Салман Рушди отхвърли „Шифърът на Леонардо” като книга, заявявайки, че е „толкова лоша, че чак носи лоша слава на лошите книги”. „Уошингтън Пост” наскоро нарече романите му „импровизации от по 500 страници; читателите не трябва да се притесняват дали историята ще е забавна и развлекателна, а дали наречията и съществителните са свързани по начин, който да прави чест на перото.” Но колкото повече критиците тръбят за посредствеността на Браун, толкова повече се продават книгите му.
3. Дръжте се резервирано и винаги бъдете прекалено заети
Браун не промотира книгите си. За „Ад”, той направи само едно публично изявление – на 15 май, в 19:30, в Линкълн Център, Ню Йорк. Едночасовото събитие беше излъчено в реално време в над 140 университета, библиотеки и книжарници из САЩ, пълни с читатели, които Браун успя да очарова виртуално. И след това изчезна. Дали неуловимостта му го прави по желан, дори мистичен? Може би.
4. Винаги се придържайте към фактите си – дори когато бъркате
Браун заявява, че писането на нова книга му отнема около две години заради упорито проучване на различни източници. Но според Барт Д. Ерман, професор по религия в университета „Чапъл Хил”, Северна Каролина, всичко историческо в книгата на Браун е „част от неговото въображение”. Еуджино Джани, президент на италианското Общество на Данте, не очаква историческа прецизност от „Ад”. „Специалисти по Данте ме предупредиха да внимавам за Дан Браун - твърди той пред „Гардиън”, - но не се притеснявам.” Най-важното според него е, че много от читателите на Браун с прилични доходи ще се вдъхновят от книгата и ще посетят Италия. „Туризмът във Флоренция е спаднал с 10 % - обяснява Джани. - Ако новата книга се продаде добре, тези 10 % ще се възвърнат.”


5. Използвайте вродения апетит за мистерии
Книгите на Дан Браун позволяват на читателите да разрешават загадки и да разкодират тайни символи. „Ад” може да се окаже най-добрата му творба що се отнася до секретни формули. Заглавието на книгата беше обявено през януари чрез сложен пъзел, в разрешаването на който можеха да участва всички читатели с акаунт в Facebook или Twitter – нужно беше само да постнат нещо в социалната мрежа с таг #DanBrownToday и профилната им снимка ставаше част от огромна дигитална мозайка, която бавно разкри името на новата книга. Приличаше малко на флашмоб. Дори датата на официалната премиера беше загадка сама по себе си – 5/14/13 отзад напред е 3.1415, или първите пет числа на пи, математическата константа. Знаехте ли вече за това? Ако не сте, не сте сами. 
* * *



Смесица от загадки с числа и наука в „Ад” от Дан Браун
Ен Би Си Нюз

Ад” от Дан Браун, най-новият трилър от автора на „Шифърът на Леонардо”, ни захвърля в поредното приключение на световно ниво и ни среща с нова глобална заплаха. „Ад” е също така нова възможност за читателите да си поблъскат главите над различни математически и научни загадки.
В „Шифърът на Леонардо” Робърт Лангдън, световноизвестният експерт по религиозни символи, е по следата на улики, които ни дават нов поглед върху връзката между Исус Христос и Мария Магдалена. В „Шестото клеймо” сюжетът се върти около опасна антиматерия, открадната от ЦЕРН. В „Изгубеният символ” Лангдън се съюзява със специалистка по ноетика, за да се справи с различни шантави предизвикателства – екстрасензорни възприятия, вибрационни енергии и какво ли още не. Всичките три книги са подправени с прилична доза сложни кодове.
Ад” се придържа към издържания метод – първите глави на книгата се развиват във Флоренция, италиански град с история, заплетена колкото картата му. „Божествена комедия” на Данте служи като източник на безброй алюзии в сюжета – както и за много нумерологични следи, на които Лангдън да се опре в поредното си приключение.
Италианският поет Данте Алигиери всъщност е бил още по-запален по числата от Дан Браун – кой друг би написал шедьовър, разделен в три книги, всяка от тях съдържаща строфи от по три реда? Освен това всяка книга е разделена на 33 песни – плюс още една в „Ад” на Данте или иначе казано, общо 100 песни. Стиховете са пълни препратки и алюзии за числата три, седем, девет, известни с мистичната си сила.
Портретът на италианския поет върху корицата на „Ад” съдържа скрито послание, закодирано в поредица концентрични кръгове – CATROACCR. Какво значи това? Продължавайте да четете!
Буквите CATROACCR са напечатани в девет концентрични кръга, които покриват портрета на Данте. Фенове на тема шифри са открили, че декодираните букви може би изписват тесорето – което може би се отнася (а може би не се) до малка тайна стаичка в Палацо Векио, Флоренция. Кодът на италианската корица е различен и гласи CATROVACER, което според читателите е анаграма на CERCATROVA. На италиански, cerca trova значи „търся (и) намирам” – фраза, която се появява в първата глава на „Ад”. Същата фраза се появява и в мистериозната картина на Флоренция от Джорджо Вазари, писател и художник, създал известния портрет на Данте. Кръгове в кръгове!
Майкъл Хааг, автор на предстоящата книга „Ад, разкодиран”, твърди че няма нищо невероятно в страстта на Браун към числа и кодове. „Дан Браун е израснал в много образовано семейство,” казва Хааг за Би Би Си Нюз. „Баща му е бил математик, автор на книги, които са задължително четиво за всички, изучаващи математика в САЩ”.
Феновете на Дан Браун ще си блъскат главите над различни догадки за новата опасност, която грози света в „Ад”. Някои твърдят, че става дума за опустошителна чума. Хааг заявява, че това се корени в Черната смърт, която покосила по-голямата част от Флоренция през 1348 г., четвърт век след смъртта на Данте. „Тя довела със себе си тотален разпад, въпреки че някои твърдят че е дала начало на Ренесанса”, казва Хааг. „Тези хора твърдят, че масовата погибел разчистила пътя за последвалите просветление и просперитет”.
Това твърдение много наподобява тезата на някои от злодеите в „Ад”.
Други теории се коренят в трансхуманизма, движение, което се стреми към подобряването на човечеството чрез генетика, „умни” лекарства, импланти и други технологии. Някои гледат на трансхуманизма като на най-голямата надежда за оцеляване на вида ни. Други, като историка Франсис Фукуяма смятат, че това е една от най-опасните идеи в света – което автоматично я прави подходяща за трилър на Дан Браун.
Хуманизмът се е родил по време на Ренесанса във Флоренция – трансхуманизмът е няколко стъпала над него”, отбелязва Хааг. „Като идея той е на ръба на фашизма, защото може да се сведе до създаването на свръхчовеци. Кой ще се нагърби с това? И дали всички ще участваме, или просто определен кръг от хора?”
Ще успее ли последното хитово заглавие на Дан Браун да накара хората да се замислят за реалните, сериозни проблеми които ни заобикалят – нови зараждащи се болести, потенциалната заплаха на биотероризма, генното инжинерство, човешкото подобряване и биоетиката? Всичко това ми звучи като разказ с отворен край...
* * *

четвъртък, 16 май 2013 г.

Как да четем 10 пъти по-бързо - Скоростно четене

Гледали ли сте филма "Матрицата"? Спомняте ли си, как Нео се обучаваше с помощта на компютър? Искате ли след минути вашият компютър да свърши почти същата работа за вас? 

Скоростно четене 

Звучи като състезание.....
Всъщност, това е способност, която повечето хора дори не подозират, че притежават. Хората четат със скорост 900-1000 знака в минута. Просто така са научени и никой никога не им е казвал, че има нещо различно от обикновеното четене - понякога скучен и уморителен процес, който отнема много време и невинаги резултатите от него са налице.

Скоростното четене е способността на човек да възприема текстова (и всякаква друга) информация по-бързо от обикновено. Тази способност не е вродена, а се развива. Какво ще си помислите, ако видите човек да прелиства книга, задържайки погледа си върху страниците за не повече от две секунди? Най-вероятно, че му е интересно да прегледа заглавията на главите или просто разглежда картинките. Ако този човек е усвоил скоростното четене, той наистина чете, при това не повърхностно, а задълбочено, като си представя образно всяка отделна ситуация от действието, развиващо се в книгата, или запомня сложни термини с тренирания си за ускорена и съсредоточена работа ум.

Информацията, съдържаща се в една страница плътен текст, е равна приблизително на 2-5 килобайта (извинявам се на читателите, които не са свикнали с компютърните термини, но не мога да се сетя за друга единица информация, която да използвам :).

Информацията, която се съдържа в една картинка, голяма колкото една страница формат А4, е равна приблизително на няколко мегабайта. А сега просто се огледайте наоколо или просто се вгледайте в далечината - колко информация мислите, че възприемат очите ви само за една секунда? Трудно е да се пресметне.

Всъщност нещата са малко по-сложни и пропорциите в количеството възприемана от човешкия мозък информация не са рани на тези, които компютърът би възприел от същото количество площ, но целта на тази статия не е да ви даде знания за строежа и функциите на човешкия мозък, а да ви покаже неговите възможности такива, каквито са в действителност, а не такива, каквито са във въображението ви. За да се сравнят способностите на нашия мозък с компютър, може да се използва следната картина: представете си компютър, голям колкото най-високия небостъргач в Ню Йорк. Горе-долу така ще изглежда компютърът, способен да извършва работата, която извършва вашият мозък в момента. В такъв случай, защо, когато четем, се ограничаваме до минималните за нашето възприятие няколко килобайта информация за няколко минути?

Един от възможните отговори е, че това е максимумът, който можем да възприемем чрез четене, или казано по друг начин, че мозъкът ни не може да постигне по-голяма скорост на обработка и запаметяване на информацията от тази, с която работи в момента. Ако приемем този отговор, тогава например спортът би бил невъзможен - всички хора ще са с еднакви възможности и няма да има никой, който дори да се замисли, че може да се развие в дадена област повече от останалите. Фактите показват друго - тези, които поискат, могат да постигнат по-високи резултати в спорта. Защо? Защото са по-надарени от нас ли? В повечето случаи, не. Просто са решили да постигнат нещо, да развиват себе си и спорта като цяло.

Всички хора се учат да четат по на около 6-7 годишна възраст. Тогава те научават азбуката, започват да различават звученето на отделните букви, да свързват думите, които изговарят, както и написаните, и да ги възприемат като една и съща единица информация. Четейки, децата произнасят думите на глас, като малко по малко произношението се скрива и човек започва да чете безшумно, но продължава да произнася думите наум. Това е нивото, което достигат 99% от хората, когато станат на 8-9 години. Парадоксално е, че развивайки се в абсолютно всяка друга област и придобивайки все повече знания, в областта на четенето хората остават на ниво 9-годишна възраст през целия си живот!

Ще се опитам да обясня накратко как човешкият мозък преработва зрителния образ на текста в информация, годна за съхранение и обработка.
Вече споменах, че детето се учи да чете, като свързва отделните букви, срички и думи с техните звукови еквиваленти, които е чувало преди това. С течение на времето то успява да си изгради слухов речник, т.е. може да синтезира наум звученето на всяка дума, която би могло да прочете. Дотук добре, скоростта на четене става "приемлива", но това ли е границата на нашите възможности? Скоростта, с която можем да четем, равна ли е на скоростта, с която можем да говорим?


Информацията, която получаваме през ушите си, или по-точно центъра в мозъка, който обработва слуховата информация, е нищожна като количество в сравнение с тази, която получаваме през зрителния център на мозъка. Следователно, ако се научим да възприемаме текстова информация не със слуховия, а със зрителния анализатор, ще увеличим скоростта на възприемане многократно, без да влошим качеството. Доказано е, че при скоростното четене текстът се запаметява със 70% по-добре, отколкото при обикновено четене. Разбира се, тези резултати са невъзможни без усилени тренировки, защото трябва да се пречупи навик, изработван с години. Това няма да стане за седмица или месец, но ако човек наистина е решил да усъвършенства четенето си, успехът е сигурен. Моят личен опит го доказва - за няколко часа удвоих скоростта и качеството при четене, но по-големи скорости отнемат много повече време и усилия. Всъщност, може да не гледате на скоростното четене като на усъвършенствано четене. Погледнете нещата така: вие трябва да научите мозъка си да възприема информация по съвсем нов начин - т.е. да се научите да четете наново. Представете си, че сте малко дете и се учите да четете. Единствената разлика е, че го правите по различен начин!

Скоростното четене има много преимущества пред обикновеното. Освен по-бързо, информацията се усвоява много по-добре. Да, колкото и странно да звучи, при по-голяма скорост информацията се възприема по-качествено, по простата причина, че нашият мозък започва да работи на по-високи, естествени за него "обороти".
Друго преимущество е лекотата, с която започвате да четете. Познавате чувството на умора и отегчение от продължителното четене, нали? Е, забравете за него. Когато четете бързо, мозъкът ви започва да произвежда адреналин в количества, близки до тези при спортуването. Чувствате се бодри и колкото повече четете, толкова повече ви се чете. Умората изчезва, появява се невероятен глад за знания. Глад, и то зверски! Когато за първи път прочетох няколко книги за един час, не можах да спя цяла нощ. Искаше ми се да продължавам да чета, мозъкът ми за първи път беше проработил с естествена за него скорост и искаше още! Можете ли да се досетите какво правих на другия ден? Четох до вечерта, когато... прегрях и имах нужда от почивка. Тук е моментът да ви кажа да не прекалявате с претоварването с информация. Ако почувствате умора, спрете. Помнете, че уменията идват с търпение и тренировки, нищо не става изведнъж, като с магическа пръчица.

За компютърните програми, които можете да ползвате, ще напиша по-късно.

За да опиша скоростното четене, трябва да обясня какво става в главата ви, когато четете този текст например.

Първо, очите ви възприемат зрителния образ. После зрителният анализатор на мозъка обработва образната информация, която след това се асоциира от слуховия анализатор с определени звукови схеми, за да се получи
вътрешна реч.

Тази вътрешна реч се комбинира с емоциите, пораждани от текста, създавайки информация, подходяща за съхранение. Всъщност за обработка на възприеманите чрез четене думи се използват три "информационни анализатора" - зрителен, слухов и речедвигателен. За съжаление системата, по която сме се учили да четем, е несъвършена - основен център за съхранение и обработка на информация в нея е слуховият анализатор. Спомнете си как едно дете се учи да чете - първо срича на глас, следейки думите с пръст, след това се научава да чете думите една по една, после се научава да чете почти гладко, без да произнася прочетените думи.





По време на четене почти при всеки човек се наблюдава повишено мускулно напрежение в гърлото, гласните струни и устните, защото ние продължаваме подсъзнателно да произнасяме думите наум, докато четем. Това до голяма степен ограничава скоростта на четене, защото зрителният анализатор на мозъка е способен да възприеме и обработи стотици и дори хиляди пъти повече информация, отколкото слуховия. Сега най-важното: как да се научим да възприемаме и обработваме текстова информация главно чрез зрителния анализатор? Отговорът е прост: трудно! Защото трябва да унищожим навик, изграждан с години и превърнал се почти в инстинкт. Това изисква дълга и упорита работа над себе си, но плодовете си заслужават: ще можете да четете с пъти по-бързо, отколкото го правите сега, като ефективността няма да намалее, а дори ще нарасне! 



Упражнение №1: 

Започнете да четете някоя книга. Докато четете, бройте наум до 30, после започнете да броите отначало. Целта на упражнението е да потиснете работата на слуховия анализатор по време на четене - той ще е зает с броенето, а зрителният анализатор - с четене! Целта ви е да научите мозъка си да разбира информацията, без тя да се преработва в слухови образи. Прочетете по този начин минимум две-три книги. След като преминете това упражнение, можете да започнете следващото. 


Упражнение №2: 

Вземете друга книга (различна от предишните) и започнете да я четете, като в същото време си рецитирате наум някакво заучено изречение (две или три - колкото искате). Повтаряйте ги, докато не прочетете книгата. Отново минималното количество книги, които трябва да прочетете по този начин, е две. В това, и във всички други упражнения, се подразбира минималното количество страници да е не по-малко от 300. 


Упражнение №3: 

Сега, след като сте преминали най-трудната част от обучението си, е време за компютърните програми (за тези, които нямат компютър - не мога да кажа, че нищо не изпускате, но... продължавайте с упражненията, скоростното четене съществува отпреди създаването на компютъра, така че - упоритост и пак упоритост!).
От секцията Downloads в сайта (забележка, линкът към автора не работи, добри алтернативни програми са тази и тази), която е достъпна само за регистрирани потребители, можете да свалите няколко програми за скоростно четене. Аз лично ви препоръчвам SuperReader. Макар и с по-малка функционалност и размер от SpeedReader, тя е по-лесна за употреба и работи на по-бавни компютри. Информация за работа с програмата ще намерите на същата страница, както и в help-а на програмата.
Тези програми работят по следния начин: прожектират последователно на екрана думи или редове от предварително избран текст, като ви карат да четете по-бързо, отколкото можете да произнесете думите. В началото нищо няма да си спомняте от това, което сте прочели, но с времето ще ви стане лесно и дори приятно да четете по този начин. Когато стигнете до ниво, в което ви е лесно, увеличете скоростта или броя показвани думи и редове, за да продължите да се развивате.
Толкова за компютърните програми, продължаваме с другите упражнения. 


Упражнение №4:

Вземете пак една книга и започнете да я четете, плъзгайки поглед по редовете. Ще ви бъде по-лесно, ако в началото си помагате с някаква пригодена за целта показалка или с пръст. Целта на упражнението е да ви научи да движите очите си плавно и равномерно по текста (според мен показалката е задължителна, но... въпрос на личен избор). Може да ви се стори невероятно, но в момента очите ви "прескачат" от дума на дума. Това бави четенето и уморява очите ви. За една страница текст не трябва да отделяте повече от 50-70 секунди. Ако това ви се струва бързо... в края на обучението си ще го правите за 2-3 секунди! Но засега прочетете по този начин поне три книги, като на третата трябва да сте намалили времето до 20 секунди. Или 10, ако сте амбициозни!


Източник: http://www.xotspot.com/2007/05/10_31.html

понеделник, 13 май 2013 г.

10 книги, без които светът на бизнеса не би бил същият

От Сун Дзъ през Адам Смит до партизанския маркетинг на Джей Конрад Левисън, историята постоянно е намигвала към предприемачеството с някой и друг съвет


Стотици, хиляди книги, посветени на бизнеса и мениджмънта, се публикуват всяка година и заемат щандовете на книжарниците. Огромна част от тях не струват кой знае колко и потъват в забвение. Съществуват някои легендарни четива обаче, посветени на тази сфера. Джофри Джеймс, който е автор в Inc.com и се е посветил на бизнес консултантството, предлага десет вечни книги, които биха могли да помогнат на всеки мениджър или управляващ.

„Изкуството на войната“, Сун Дзъ

Войнствеността и прекалено бойният подход понякога довеждат до доста негативни резултати. Да възприемаш конкурентите си като врагове, вместо като потенциални партньори, може да се окаже вреден мироглед. Същевременно обаче Сун Дзъ не теоретизира чисто във военни коловози.

Фокус на творбата му е по-скоро това как да обмислим стратегически проблемните ситуации, както и да развием стратегии, които да приложим в реалността – и без това ограничена от човешките възможности.

Интересен факт: Владетелят на територията, в която живеел Сун Дзъ, тествал теориите на стратега, като поискал от него да организира армия от проститутки, която да марширува из града.


Бамбуково издание на "Изкуството на войната". Снимка: Wikimedia



„Владетелят“, Николо Макиавели

Макиавели въвежда един циничен и оценяван като крайно неморален, но практичен подход към политиката. И макар трудът му да е писан за владетели, а не за бизнесмени, то съвременната корпоративна политика се базира на философията му, че „резултатът оправдава средствата“. Единственото правилно нещо за много компании е натрупването на капитал, и именно това е заветната цел, бранена с всякакви средства.

Интересен факт: Макиавели е бил пълен провал като граждански и военен съветник, а идеите му са били направени на пух и прах, докато е бил жив.



„Богатството на народите“, Адам Смит

Смит е истински революционер в областта на икономическата теория. Идеите му остават валидни и обичани, както и прилагани, от много хора дори и днес, над два века по-късно. Най-ключовият термин при него е „невидимата ръка“, като интересното е, че понятието се споменава само веднъж в цялата книга.

Интересен факт: Смит говори за уравновесяващата, всемогъща сила на „невидимата ръка“ в икономиката, но същевременно доста често е предупреждавал, че монополи се формират изключително лесно.



Паметникът на Смит в Единбург. Снимка: Wikimedia



„Как да печелим приятели и да влияем на другите“, Дейл Карнеги

Карнеги пише малко след Голямата депресия (1936 година по-точно), в ера, в която интелигентността се е измервала само с числото на твоето IQ. Той предлага своя трактовка, според която щастието и успехът се базират на отношенията между хората, а не на сухите факти или идеи. Макар че някои части от книгата са малко странни и може би старомодни, основата на неговата концепция се ползва доста широко от бизнес лидерите днес. Те обръщат внимание не само на IQ-то, а и на EQ, или – емоционалната интелигентност.

Интересен факт: Карнеги се прекръства от „Carnagey”на „Carnegie”. Причината? Желание за внушение и доближаване до фамилията на мултимилионера Андрю Карнеги.



„Атлас изправи рамене“, Айн Ранд

Обичана от множество, мразена от също толкова голямо множество. Ранд е убийствено рязка спрямо идеята за какъвто и да е колективизъм, и на индивидуалистичните ѝ възгледи откликват много голяма част от днешните бизнес лидери. Преди нея много магнати са изпитвали угризения за високите си позиции и имущество, знаейки колко бедни има в обществото им. Ранд теоретизира една суховата, индивидуалистична и по-практична теория, според която властващите имат правото да са на тези позиции, и те са „създатели“, успели в живота. Точно тази нейна хладност ѝ печели толкова опоненти, най-вече в левите политически кръгове.

Интересен факт: Макар и да е против колективизма, Ранд все пак се е възползвала от държавните медицински и социални помощи и услуги.

„Най-великият търговец на света“, Ог Мандино

Това е класика в жанра, що се отнася до търговията и изкуството да продаваш. По времето на книгата, повечето хора възприемат търговеца като бърз, изкусен, хитър и утоляващ своите нужди. Този стереотип все още съществува, но Мандино предлага друг поглед над нещата – търговецът е морален индивид, който цели да направи света по-добър и да утоли както своите интереси, така и тези на своите клиенти.

Интересен факт: Мандино, освен като автор, се е изявил и като успешен военен. Той е участвал в близо 30 бомбардировъчни мисии по време на Втората световна война.

„Душата на една нова машина“, Трейси Кидър

Две бизнес концепции са основа на труда на Кидър. Едната е, че наистина отдадените служители трябва да прекарат по-голямата част от времето си в офиса, вместо да работят „само“ 40 часа на седмица. Втората – че решенията в една компания трябва да бъдат взимани от овластени служители, вместо по йерархията отгоре-надолу.

Интересен факт: Посланието, че „можем да променим света“ е иронична и до някаква степен язвителна, като се има предвид, че „машината“ се оказва задънена улица в технологичен аспект.



„Едноминутният мениджър“, Кенет Бланчърд и Спенсър Джонсън

Може да не го вярвате много-много, но преди около трийсетина година се оказва, че бизнесмените възприемат управлението на подопечните си като отвратително трудоемка работа. Бланчърд и Джонсън решават да разчупят това статукво и предлагат труда си, в който обсъждат простите стъпки на успешното управление, консултирайки в него редица бъдещи лидери.

Интересен факт: Бланчърд е определил за себе си поста на „главен духовен директор“ в компанията си. Не е нужно да споменаваме, че практиката му не е срещнала сериозен отзвук заради своята ексцентричност.


„Партизански маркетинг“, Джей Конрад Левинсън

Към 80-те години на XX век маркетингът и рекламирането като цяло започват да набират сили и в тях потъват огромно количество инвестиции. Левинсън опонира на стандартните практики и предлага „партизански“ модел на маркетинг, който да шокира аудиторията, да е по-скромен като бюджет, и да не изисква чак такива усилия.

Интересен факт: Освен всичко друго, книгата предлага и татуиране на фирменото лого на челото на ръководителя на компанията!



Графитите също се възприемат като честа проява на "партизански маркетинг". Снимка: Wikimedia



„Реинженеринг в управлението“, Майкъл Хамър и Джеймс Чампи

Хамър и Чампи създават истински манифест с този си труд. Те накъсват идеята за „социален договор“ и всякакви близки уговорки между служители и работодатели. Не съществува „доживотно“ служителстване при един ръководител, корпоративната лоялност също се оказва мит. Налице са постоянни съкращения, аутсорсване, офшорни операции и какво ли не друго.

Интересен факт: Текущият, осъвременен термин на „реинженерството“ е...“вентилиране на организацията“.

Източник: http://goo.gl/vJZd1