Историята
на българския народ е преизпълнена с
героични събития, уви, нямаме щастието
да се докоснем и гордеем с всички тях.
„Лето 1850“
е един от тези знаменити и героични
моменти, с които се срещаме, едва отваряйки
творбата на Владимир Зарев. От една
страна, ние, като общество,
не умеем да пазим и събираме историята
си, а я пилеем и продаваме, подновяваме
и подменяме, но от друга,
не умеем и да създаваме, извайваме
спомени, да творим Слово и да го запечатваме
в националното съзнание на поколенията,
идващи след нас.
Романът „Лето 1850“ е доказателство за силата и величието на Словото, защото то е не само оръжие, чрез което може да се управлява, да се създава и разрушава, но е и средство за увековечаване и безсмъртие.
„И ръцете на онзи, който пише, ще изгният и ще се стрият на прах, а писаното слово, ако и грубо, са живи слова и остава навеки.“
Така авторът изтръгва събитието от забвението и мрака, изтупва прахта на миналото и ни поднася възможността да изживеем отново величавата трагедия на героите, борили се за свободата ни. Романът проследява зараждането и развитието на въстанието от 1850 година във Видинския край, но и рисува ясно и точно характера на българинa от онова време, непроменен и до днес. Зарев умело улавя онази тънка нишка на човешката душа, опъната между героизма, жертвоготовността, борбата за идеал и скотството, изменничеството и предателството. Персонажите са пъстри, живи и така земни, не са излишно героично възвеличани, а ги съпътстват слабости като страх, любов, омраза. Краят, съдейки по историята ни, е трагичен – както за разбунтувалите се, така и за нас днес, тъй като потушаването на въстанието не само е заличило бляновете за свобода, но е било погубено и във времето. Пагубно е, че героите са погинали веднъж за благото на народа и след това ние сме ги погубили втори път в забрава.
Страшна е съдбата на народ, който не помни историята си, тъй като рискува да повтори грешките си.
Романът „Лето 1850“ е доказателство за силата и величието на Словото, защото то е не само оръжие, чрез което може да се управлява, да се създава и разрушава, но е и средство за увековечаване и безсмъртие.
„И ръцете на онзи, който пише, ще изгният и ще се стрият на прах, а писаното слово, ако и грубо, са живи слова и остава навеки.“
Така авторът изтръгва събитието от забвението и мрака, изтупва прахта на миналото и ни поднася възможността да изживеем отново величавата трагедия на героите, борили се за свободата ни. Романът проследява зараждането и развитието на въстанието от 1850 година във Видинския край, но и рисува ясно и точно характера на българинa от онова време, непроменен и до днес. Зарев умело улавя онази тънка нишка на човешката душа, опъната между героизма, жертвоготовността, борбата за идеал и скотството, изменничеството и предателството. Персонажите са пъстри, живи и така земни, не са излишно героично възвеличани, а ги съпътстват слабости като страх, любов, омраза. Краят, съдейки по историята ни, е трагичен – както за разбунтувалите се, така и за нас днес, тъй като потушаването на въстанието не само е заличило бляновете за свобода, но е било погубено и във времето. Пагубно е, че героите са погинали веднъж за благото на народа и след това ние сме ги погубили втори път в забрава.
Страшна е съдбата на народ, който не помни историята си, тъй като рискува да повтори грешките си.
„Лето 1850“ е част от пъзела на нашата разпиляна и накъсана история, която ние сме длъжни да помним и пазим.
Стилияна
Механджиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар