В романа „Стъкленият похлупак“ щастието губи общоприетите си очертания

 

***

Виждах се седнала върху чатала на смокиновото дърво, умираща от глад, просто защото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една, би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.

***

На пръв поглед имаме много основателни причини да завиждаме на Естър Грийнуд. Тя получава стипендия за един от най-престижните колежи в Америка, стажува в едно изключително популярно списание и се снабдява с безплатни пропуски за много светски събития и ревюта. Благодарение на отличните оценки, които получава, никой не се съмнява, че я очаква бляскаво бъдеще.

Неочаквано обаче Естър не посреща невероятните възможности, разкрили се пред нея, с ентусиазма, който бихме предположили. Напротив, тя, изглежда, се потапя с потискаща досада в случващите се събития и по-скоро те вземат от въздуха й, вместо да я окриляват.

В романа „Стъкленият похлупак“ щастието губи общоприетите си очертания и се изкривява под ъглите на стъкления похлупак от емоции и чувства, който държи в плен душата на Естър. Не можем да не се запитаме защо се зараждат подобни усещания у нея и защо за нея нещата не изглеждат така прекрасни, както биха били за всеки друг. 

Е, успехът, блестящата кариера, дори любовта невинаги носят вътрешно щастие. Това е така, защото щастието е лично, съкровено изживяване, а не наложена от обществото концепция, с която трябва да се съобразяваме. 

Естър най-вероятно ще прекара голяма част от живота си, преследвайки СВОЯТА дефиниция за щастие, а докато я открие, това, което обществото нарича „психотизъм“, винаги ще дебне зад ъгълчетата на подсъзнанието й.

Йоана Борисова