Ето защо „Париж винаги си заслужава“

 

 

 

Розали Лоран е на 28 години, обожава синия цвят и да рисува. Баща ѝ е починал, а майка ѝ Катрин далеч не одобрява дъщеря ѝ да бъде художничка. Според Катрин дъщеря ѝ трябва да се заеме с нещо по-разумно от рисуването и Розали решава да последва съвета на майка си, но по свой начин. Това, което момичето разбира под „разумно“, е да отвори собствена книжарница, където да продава пощенски картички, ръчно рисувани от нея. Кръщава я „Луна Луна“.

 

Обвързана с човек, който далеч не е подходящ за нея, дните ѝ минават в услуга на другите, които тя радва със своите картички с пожелания. Всяка година, на рождения си ден, Розали има таен ритуал – хвърля от Айфеловата кула своя бутикова картичка с написано на нея желание, но до днес нито едно от тези желания не се е сбъднало. 

 

 

 

"Не е зле от време на време да гледаш на нещата в тяхната цялост – каза синият тигър. – А това става най-добре от горе. Или от далече. Едва когато видиш цялата картина, разбираш колко е свързано всичко. "

Един ден в книжарницата нахлува възрастен господин, който без да иска бута статива с картички. Оказва се, че това е прочутият автор на детски книжки Макс Марше. Писателят е дошъл да ѝ предложи работа. Той я кани да илюстрира новата му творба – „Синият тигър“. Розали се съгласява на часа. Когато детската книжка излиза на бял свят, тя бързо се харесва на всички и заслужено заема почетното място на витрината в книжарницата на Розали. 

 

Мисля, че книгата на Баро би докоснала много хора и би се харесала предимно на жените, които вярват в истинската любов и още я чакат, както и онези, които знаят какво значи тя, но по една или друга причина са я изгубили. Едно нещо обаче не трябва да губим – копнежа, защото „човек трябва да вярва в това, за което мечтае“…

 

„В живота на всеки има история, която се явява повратна точка, макар малцина да си дават сметка за това.“ 

 

Десислава Димчева Комитова-Воева