"И никога не я откриха" от Ремигиуш Мруз, която събужда палитра от емоции

Заглавие: "И никога не я откриха"

Автор: Ремигиуш Мруз

Издателство: Ера

Жанр: Трилър

Има автори, чиито текстове си играят с вкусовете на читателите. Докато четях романа „Шоколад“ на Джоан Харис, жадувах за горещ шоколад с много, много сметана. Докато четях „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова, си мечтаех за голяма лъжица мед. А след като прочетох „И никога не я откриха“ на Ремигиуш Мруз, исках чаша вино.

Романът на полския автор се различава от трилърите, на които съм попадала до момента не само в литературата, но и в киното. Двете изкуства са създали образци за положителни герои, които извършват не толкова добри постъпки, но са оправдани, заради изключителната ситуация, в която попадат, отрицателни, които не са съвсем отрицателни, защото имат някаква дълбочина в психологически план, разкриваща мотивите им да бъдат лоши (изключвам чистото зло – Долорес Ъмбридж. Дж. К. Роулинг, какво създаде?!) 

И изведнъж в литературата се появява нещо необичайно - жертвата, която се е взела в ръце и е решила да промени позицията си, превръщайки се... В положителен герой? Да, все пак е жертва, която превъзмогва страховете си и всичките си опасения, за да постигне така желаната промяна. В отрицателен герой? Да, все пак създава поредица от сложни ситуации, които имат драматични завършеци за други герои. Иначе казано - в пълнокръвен, жив герой, нито добър, нито лош, а просто достоверен. Герой, който не може да бъде нито обичан, нито мразен. Но може да бъде разбран. 

Ключово за романа е използването на един от похватите, които особено много ме привличат - ефектът на излъганото очакване. Само че в книгата на Ремигиуш Мруз се вижда ефектът на двойно излъганото очакване. Тук ще вметна и любимата си фраза от книгата „Не вярвай на никого.” Някак ми напомни за „Игра на тронове” и връзката между Кутрето и Нед Старк.

Важно е да се отбележи, че цялата палитра от емоции, които обземат читателя – от ужас, отвращение, страх, скръб, въодушевление, та чак до възклицанията „Сериозно ли?!“, е плод както на живия авторов език, така и на чудесния превод от полски на Васил Велчев. Защото без преводач, който да познава духа на културата, от чийто език превежда, всяка една гениална идея би загубила своя блясък.

А самата тема на романа... Тя е актуална, интересна, будеща спорове и противоречия. Тема, по която аз имам много крайна позиция, но която ще запазя за себе си, защото след като прочетох книгата, съм на път да я променя.

А не е ли това целта на литературата - да отразява живота, за да го осмисляме по по-различен начин?

Автор на текста: Марина Братанова, книжарница "Хермес" - Русе