Драги мой,
Със сигурност
си запознат с вълнението да си пишеш с
някого. Не SMS-и от рода на:
„Купи хляб, като се прибираш“, а истинска
кореспонденция, изискваща внимание,
обгрижване, размисъл. О, колко сладко е
чакането на писмо! Да дойде пощальонът
и да донесе обикновен бял плик, криещ
необикновени възможности и то предназначени
само за теб (макар че, признавам, през
това време на годината мръсникът носи
само известия за плащане на данъци). В
днешната дигитална ера чакането дори
не е дълго. Искаш да споделиш мислите
си с някого, написваш му и-мейл и – клик!
– писмото е изпратено, а в рамките на
минути може да бъде и прочетено. Шеметната
скорост на съвременната кореспонденция
е дори още по-пристрастяваща.
Точно
това правят Аделин Пармелан и Пиер-Мари
Сото – пристрастяват се към електронните
писма, които си разменят по колкото пъти
на ден си искат. В тях споделят несподелими
истини като това, че Пиер-Мари вече
причислява себе си към бившите писатели,
защото не може да съчини и къс разказ,
откакто съпругата му го е напуснала без
никакво обяснение. Тя пък признава, че
е огромна и дебела, в депресия и с бивш
съпруг мръсник. Думите им се оказват
по-лековити и от вълшебните чайове на
Аделин (а тя е известна с тях в цялото
градче, където живее), защото могат да
излеят цялата си скрита същност на
дигиталния лист. Най-накрая Пиер-Мари
може да сподели, че изчезването на Вера
го е сломило, без да последват окуражителни
речи от всичките му деца и приятели.
Може да разкрие подозренията си, че е
имало друг мъж в живота ѝ и че единственото
останало доказателство за щастливите
дни е котката му, която в повечето дни
го гледа апатично и го заобикаля отдалеч.
Съдбата на Аделин е не по-малко тежка
след бягството на баща ѝ с младия му
любовник и загубата на детенцето ѝ. Дори
и да не могат да изтрият миналото, писмата
внасят много светлина в настоящето им.
Защото в тях са способни да говорят, да
споделят, да се глезят и да бъдат
раздразнителни. Дори да флиртуват! А
защо не и да си измислят по малко (или
по много). Смисълът на този тип
кореспонденция е да споделиш себе си
такъв, какъвто си или искаш да бъдеш.
А всичко това
започва с един плик – обемист, тежък,
жълт. Пиер-Мари не го отваря, мислейки
че е поредният ръкопис от негова
почитателка. Вместо това пише отговор
до подателката – Аделин Пармелан. И
пликът си остава присъстващ, загадъчен,
със сигурност много опасен, неотворен.
Докато през една нощ писателят не го
отваря.
Какво мислиш
има в плика?
П.п: Романът е
съставен единствено от писмата, които
си разменят двамата. Всичко, което
научаваме за живота им, е това, което
разкриват един пред друг. Колко нетипично,
нали?
Твоя епистоларна
приятелка,
Деметра
Няма коментари:
Публикуване на коментар