четвъртък, 19 юли 2018 г.

Радост и тъга, надежда и отчаяние в „Ние, удавниците“ от Карстен Йенсен




Автор: Карстен Йенсен
Издателство: Жанет 45
Жанр: Съвременна проза





„Ние, удавниците“ е необятна книга, като океана - на приливи и отливи носи радост, тъга, огорчение, надежда, отчаяние, смелост и слабост. Това е книга обемна не само откъм думи, но и откъм емоции. 

Карстен Йенсен е наистина брилянтен разказвач, който пресъздава света на жителите на малко датско градче, но в действителност това градче - Марстал, е просто образът на всеки един друг град по света, претърпял промени, крушения, разцвет и търпящ непрестанно развитие през годините. А хората, които го обитават, се променят заедно с града, те са неговата жива вътрешна сила, която може да бъде и разрушителна. 

Цикличността на разказвачите показва как се сменят поколенията, като всяко си има свой централен образ, около когото се завъртат събитията. Историята започва с мистичния и почти фантастичен Лауридс Мадсен, продължава с най-малкия му син Алберт, а по-късно вече достолепен корабовладелец Алберт, и завършва със своеобразния му наследник Кнуд-Ерик. Във всяка част от романа участва и безименният разказвач - някой от тълпата, момчето от училище, морякът от кораба, като така се създава усещането за общност и се придава по-личен израз на разказа. Като действителен участник и свидетел на събитията.

"Ние, удавниците" е голяма книга, чието четене е истинска наслада за този, който обича широко разгърнатите истории. Това е летопис на поколенията, напомнящо и стремежа на Алберт да създаде нещо трайно в памет на тези, които са били, за тези, които ще бъдат. Тук се сблъскват световете на вечно търсещите хоризонти моряци, на скърбящите съпруги, които намират сила в това да запазят същината на живота на сушата, в порива на израстването, който кара момчетата да мечтаят за безброй плавания и ударът от приземяването с действителността, когато разбират, че никой всъщност не ги е предупредил, че да се пада от високо е и опасно.

Една от любимите ми аналогии е тази как романът започва с ботушите на Лауридс, които го отнасят чак до небето, но успешно го връщат на земята, а в същите тези ботуши загива Алберт, но вперил взор в звездите. Тези ботуши като сакрален елемент преминават от човек в човек, проследявайки и личната история на част от марсталци на фона на общите промени и развитие.

Светът се променя и повлича във водовъртежа си марсталци, за които е присъщо да плуват срещу течението и да оцеляват в бури. Животът винаги намира своя начин да се приспособи и да продължи.

Автор на текста: Магдалена Младенова

Няма коментари:

Публикуване на коментар