четвъртък, 23 август 2018 г.

"Разказът на прислужницата" за едно сурово, тиранично и фанатично до пълна слепота общество





Издателство: Orange
Жанр: Антиутопия




„Свободата е различна … Свобода за и свобода от. Във времената на анархия имаше свобода за. Сега ви е дадена свобода от. Не си струва да я подценявате.“

От много отдавна не се бях впечатлявал толкова много от антиутопия. Даже може да се каже, че не съм фен на този жанр. „Разказът на прислужницата“ от Маргарет Атууд обаче ме накара да се замисля, да се ядосам, да се стресна. Една антиутопия, която изглежда толкова реална на моменти, че те побиват тръпки и се замисляш дали това няма да се окаже едно близко бъдеще?



Историята в книгата е разказана от името на прислужницата Фредова - Джун. Тя разказва както за всички прислужници, така и за себе си, като задачата на всички е да дарят семейството, което ги притежава, с дете. Ако не го направят, ще бъдат прогонени и ще станат част от Нежените, които се борят за оцеляването си. Фредова е сред малкото жени в Галаад, които могат да имат деца, но това не я прави специална, а по-скоро превръща ежедневието й в кошмар – редуване на пазар, безвкусна полезна храна и унизителни сексуални „ритуали“ всеки месец. Прислужниците задължително са облечени с червени рокли и предоставят телата си за разплод. Истината е, че във всеки един момент биха избрали смъртта пред същестуването, на което са обречени, стига да разполагаха с подходяща възможност. Само че в Галаад всичко е внимателно изчислено – вярата в Бог се е превърнала във фанатизъм, кастите са строго дефинирани, а на някои от жените им е отнето дори правото да избират дали да сложат край на живота си. Единственото спасение за Фредова са спомените й за времето, когато е била свободна. До преди три години тя е била майка и съпруга, имала е работа и собствени пари, била е щастлива, но не го е осъзнавала. Докато тихомълком не настъпил превратът и съдбите на хиляди жени като нея били променени завинаги – миналото им е било изтрито, децата - отнети, а любовта се превърнала в мираж, който те спрели да гонят.

Това е разказ как веднъж месечно трябва да легне по гръб и да позволи на Командира да проникне в нея, докато съпругата му държи ръцете ѝ. Разказ как е разполагала със свободата си, преди да стане всичко това. Това е разказът на Фредова за едно общество, което е сурово, тиранично и фанатично до пълна слепота. Но тя няма да ви каже кога се е случило това. Може да е било преди сто години, възможно е да се случи след хилядолетия. Но е възможно и да се случва сега.

И точно заради това книгата определено е стряскаща. Това, че няма точно упоменато време за развитието на действието, те кара да се замислиш колко реално звучи всичко. Как това, което се случва в този режим, е абсолютно възможно да се случи дори утре. Както знаем в много страни жените все още са ограничени. Някъде дори все още нямат право да четат или пък е постижение, че вече могат да карат кола. Случващото се в Галаад може да изглежда антиутопично, но донякъде звучи и познато. Може би просто в нашия съвременен свят не е наречен „режим“.

Жените в книгата са оставени без избор. Въпреки че на теория се твърди обратното. Този режим много напомня на вече съществуващи такива, а това, което ми хареса е, че дори в него има пропукващи се моменти. Както и в реалните такива. Имаме си контрабанда на стоки, имаме нарушаване на правилата. Тайни клубове, участие на големите клечки в тях. Имаме дори желание за един уж по-добър свят, но в крайна сметка се получава режим, който подтиска живеещите в него. Но въпреки всичко го има бунта, има го несъгласието с това, което се случва. Хората не позволяват напълно да бъдат подтискани. Тази искрица желание за промяна дава някакъв смисъл на цялото им съществуване.

Хареса ми една от линиите в книгата, а именно това, че сегашните прислужници са преходното поколение. То има памет за живота преди и този сега. Бъдещите прислужници няма да имат този проблем. Те ще са готови да вършат своята работа без въпроси, без излишни проблеми, просто защото няма да имат памет за това, което е било преди. А сегашното положение просто ще бъде нормалното такова.

Идеално хрумване на Атууд е да сложи за преки „началници“ на прислужниците други жени (известни като „лели“), а не мъже. Аз лично забелязвам, че този свят може да е създаден от мъже, те да са командири и да имат повече власт от жените, но точно жените движат самия режим. Те изпълняват неговите функции, те се обръщат една срещу друга, те дори определят наказанията си. Инстинкт за самосъхранение или природа? Може би лидерите са се уповавали по малко и на двете, когато са създавали този свят.

„Разказът на прислужницата“ е книга, която определено ще се запомни и според мен ще предизвиква дискусии още дълго време. А у всеки, който я прочете, тя ще оставя много храна за размисъл, но и може би леко предупреждение.

Автор на текста: Любен Спасов

Няма коментари:

Публикуване на коментар