Една истинска история за духа и оптимизма

На 109 години, пианистката Алис Херц Зомер е най-старият човек, преживял холокоста. Тя е една от малцината оцелели от концентрационния лагер на територията на днешна Чехия – Терезин. Това не е бил обикновен концентрационен лагер – на това място са били депортирани най-изтъкнатите евреи интелектуалци, писатели, артисти и музиканти от Чехия, Австрия, Полша, Дания и Германия. Там било разрешено да се изнасят представления, за да може немската пропагандна машина да поддържа илюзията, че Терезин не е концентрационен лагер, а убежище за евреи. Истината е, че това е бил строго охраняван затвор, където хиляди са избити или намират смъртта си от глад, студ, болести и мъчения. От 156 000 евреи, затворени там, оцеляват едва 17 500, а от 15 000 деца само 93 остават живи, между които и синът на Алис. Загубила майка си, съпруга си, своите роднини и приятели по време на холокоста, Алис не изпитва горчивина, тъй като знае, че омразата разяжда повече душата на този, който я изпитва, отколкото на онзи, към когото е насочена. Радва се на всеки нов ден, защото е научила цената на живота. „Животът е подарък, всеки ден е чудо“, твърди тя.

ЖИВОТЪТ Е МУЗИКА

Една от най-добрите пианистки на своето време, Алис Херц Зомер изнася повече от 100 концерта в Терезин. В музиката тя намира утеха и вдъхновение, сила и надежда, че красотата и изкуството не могат да бъдат унищожени. Тя й помага да запази човешкото в себе си и да направи по-светъл живота на хиляди хора в концентрационния лагер. Както и самата Алис признава, никога след това тя не е свирила с този патос и в такава самозабрава, както тогава. Никога повече не е усетила така ясно каква мощ и целебна сила се крие в музиката. За гладните и отчаяни затворници музиката е била последното убежище от страха, отчаянието и надвисналата смърт.

КОЯ Е АЛИС?

Отраснала в заможно семейство в Прага в началото на миналия век, Алис е живяла в интелектуална среда, където музиката, книгите и изкуството са били на най-висока почит. В семейния кръг тя се среща с големите умове на своето време: Густав Малер, Райнер Мария Рилке, Томас Ман, Стефан Цвайг, Зигмунд Фройд и Франц Кафка. През 1943 г. Алис и семейството й са депортирани в Терезин. След освобождаването й от концлагера тя се завръща в Прага, за да открие, че в апартамента й живеят чужди хора, а приятелите и роднините й са загинали или емигрирали. За съжаление, с идване на комунистическата власт терорът и дискриминацията продължават и Алис е принудена да емигрира в Израел. В своята нова родина Алис работи като преподавател в консерваторията, за да издържа себе си и малкия си син. Там се сприятелява с Голда Меир, която по-късно става министър-председател на Израел, както и със световноизвестните музиканти Артур Рубинщайн, Ленард Бърнстейн и Айзък Стърн. По-късно, когато е почти 80-годишна, се премества в Англия при сина си и за пореден път започва живота си отначало.

ДА ПРОДЪЛЖИШ С НАДЕЖДА НАПРЕД 

Надарена с невероятна енергия и оптимизъм, дори и в моменти на най-големи трудности и изпитания Алис не пада духом. Преживяла ужасите на холокоста, както и най-тежкото изпитание за една майка – да надживее сина си, Алис никога не губи надежда. Тя е от онези мъдри, широко скроени хора, които при сблъсъка си със смъртта са разбрали какво чудо е животът. Превалила стоте, тя посещава Университета на третата възраст, като изучава философия и история. Любимият й философ е мистикът Спиноза, в чиито идеи тя намира Бога.

Въпреки преклонната си възраст, Алис държи на своята независимост, живее и се грижи сама за себе си. Всеки ден тя прекарва поне 3 часа в свирене на пиано, плува и се движи самостоятелно. Истински артист по душа, Алис успява да съживи образите на Бах и Моцарт, на Бетховен и Шуберт и да обогати музикалната култура на своите читатели. Запазила своята любознателност и сърдечност, тя обича да се среща с нови хора, да научава нови неща. Когато описва миналото, в думите на Алис няма горчивина или обвинение, тя не разказва едностранчиво, не пропуска да отбележи малките жестове на човешка доброта и съпричастност, които е получила по време на холокоста дори от обикновените германци, с което те са рискували живота си. Дори за Айхман, екзекутора на милиони евреи, на чийто процес в Израел Алис присъства, тя намира думи на състрадание.

Никога не си твърде стар, за да учиш. Да се радваш на живота, да откриваш красотата в музиката, в приятелството, в дребните неща.

                                        Алис

АЛИС – ЕДНА ИСТИНСКА МАШИНА НА ВРЕМЕТО

Алис е една от онези вдъхновяващи личности, чийто живот заслужава да бъде разказан. Чрез нейните спомени човек може да се озове в сърцето на аристократична Прага по време на нейния разцвет в началото на миналия век, да се запознае с каймака на тогавашната интелигенция, да усети атмосферата на безвъзвратно отминалото време. Цял век история може да се проследи чрез живота на тази необикновена жена, станала свидетел на падението и величието на човека.

Книгата за живота на Алис Херц Зомер е написана много увлекателно, в нея са вплетени имената на известни исторически личности, всеки със своята човешка съдба. Книгата е вдъхновяваща и информативна. Предговорът е написан от първия президент на свободна Чехословакия – Вацлав Хавел.

Думи на Алис:

	Само когато остареем, осъзнаваме красотата на живота.
	Благодарността е едно от най-важните неща, за да се чувстваш щастлив.
	Чувството за хумор поддържа душевното ни равновесие при всички обстоятелства, дори пред лицето на смъртта.
	Оплакването не помага. То просто кара всички да се чувстват зле.
	Обичам да работя. Когато човек обича работата си, никога не скучае. Скуката е нездравословна.
	Училището е важно, но това, което децата научат у дома, си остава за цял живот. Прекрасната интелектуална и музикална атмосфера от моето детство ме крепи до ден днешен.
	Училището е само началото. Можем да се учим през целия си живот.
	Израснах в атмосфера на приятелство. Влюбих се в интелекта и знанията на моя бъдещ съпруг. В брака приятелството е по-важно от романтичната любов.
	Научих се да продължавам напред с надежда.
	Бъдете добри. Добротата е безплатна. Тя не ви струва нищо, а отплатата е голяма за всички.
	Моят свят е музиката. Музиката е блян. Тя ни отвежда в рая.
	Аз съм по-богата от най-богатите хора на света, защото съм музикант.
	Когато съм с млади хора, аз съм най-младата.
	Обичам хората. Интересувам се от живота на другите.
	Разбирането на другите може да доведе до мир.
	Войната води само до война. Почти всички религии на света казват: „Не убивай“, въпреки това повечето от тях убиват в името на Бога. Дори хитлеристките щурмоваци казваха: Gott mit uns (Бог с нас).
	Всеки ден е едно чудо. Без значение колко лоши са обстоятелствата, аз имам свободата да избера моето отношение към живота, да открия радост в него. Злото не е нещо ново. От нас зависи как ще се отнасяме към доброто и злото. Никой не може да ни отнеме тази сила.
	Доживях тази възраст, защото постоянно използвам ума си. Работата на ума е най-доброто лекарство за организма.
	Животът е прекрасен. Да седиш и да разговаряш за всичко с приятели е прекрасно.
	Не се нуждаем от вещи. Ценни са приятелите.
	Трябва да ценим времето. Всеки миг, който отминава, си отива завинаги.
	Оптимизмът ми е помагал в най-мрачните дни от живота ми. Той ми помага и сега.
	Колкото повече чета, размишлявам и разговарям с хората, толкова по-дълбоко осъзнавам колко съм щастлива.
	Мисля, че мога да умра с чувство на удовлетворение. Направих всичко по силите си. Вярвам, че съм живяла по правилния начин.

Предговор към книгата:

„Един век мъдрост“ е дълбоко вълнуващ разказ за епичното пътешествие на една жена, прекосила десетилетия и национални граници, за да въстане срещу смъртта и да вдъхнови всички ни. Протекъл на фона на красотата на централноевропейската култура, но и на трагичните събития от ХХ век, които бяха изключили Чехословакия от останалата част на света в продължение на близо петдесет години, животът на Алис Херц Зомер е пример за изключителна морална и духовна сила. Нейните спомени са нашата памет. Чрез нейните страдания ние си спомняме най-мрачните страници от нашата история. Нейният пример ни извисява и ни помага да открием най-доброто в себе си.

Сто и осем годишна, Алис обича да разказва истории от живота на великите мислители и творци – от Густав Малер до Зигмунд Фройд и Виктор Франкъл, от Мартин Бубер до Лео Бек, – които са оставили незаличимо впечатление у нея. Като концертиращ пианист и педагог, чрез музиката си тя е оказала влияние върху безброй свои ученици, върху техните деца и децата на техните деца, както някога е утешавала с таланта си събратята си по съдба в концентрационния лагер Терезин. След войната Алис е и учител, и ученик, решена да прекара остатъка от живота си в неуморно търсене на знания и разбиране за това кои сме ние като хора, като общност и отделни индивиди.

Алис заявява: „Аз никога не губя надежда“. Напълно споделям това гледище, защото вярвам, че надеждата е свързана със самото чувство, че животът има смисъл, и докато имаме това усещане, ние имаме основание да живеем. Неудържимият оптимизъм на Алис ме вдъхновява. Според мен тя е оцеляла, за да може светът да научи нейната история – нашата история – за истината и красотата, които съществуват въпреки злото. Можем да се поучим от Алис не само днес; бъдещите поколения също могат да черпят от мъдростта и надеждата, изпълващи нейния богат живот.

                            Вацлав Хавел