***
Знаете ли, че в Ирак има едно дърво – цялото покрито с пирони. Местните вярват, че забивайки пирон в дървото, ти предаваш болката и скръбта си на него. От толкова човешка мъка дървото е останало без нито един лист, стъблото му е толкова сухо, че отвътре бавно лазят черни пълчища мравки, и не става дори за направата на евтин ковчег…
Знаете ли, че в Ирак има едно дърво – цялото покрито с пирони. Местните вярват, че забивайки пирон в дървото, ти предаваш болката и скръбта си на него. От толкова човешка мъка дървото е останало без нито един лист, стъблото му е толкова сухо, че отвътре бавно лазят черни пълчища мравки, и не става дори за направата на евтин ковчег…
***
Знаете
ли, че по Светите земи – Йордания, Израел,
Палестина, има изсечени цели маслинови
масиви, а дънерите им са залети с бензин,
за да е сигурно, че никога няма да порастат
отново. Всичко това от съображения за
сигурност…
***
А
знаете ли, че в Афганистан дърветата са
по-скъпи и от хляба… просто защото ги
няма. Страната от 30 години воюва със
себе си и всички останали. Заради тежките
зимни условия дърветата се изсичат за
огрев. След това, когато вече ги няма, с
багери се изкопават и коренищата им…
Свикнали сме да смятаме, че
дървото е символ на живота, на природата,
на рода. В „Там, където загинаха дърветата“
то е символ на войната, на революцията,
на смъртта. Заглавието е метафора за
целия регион.
В десетте си пътеписа Светослав Иванов засяга теми, които палят емоции, чужди за мен преди прочитането на книгата. Увлекателни разкази и задълбочени интервюта с интересни събеседници от най-горещите точки на света. Някои от историите ми бяха познати от негови репортажи, но прочетени, те придобиват съвсем различен заряд – много по-личен, по-емоционален. Воден от капка лудост, журналистът ни повежда към държави, които горят, разяждани от конфликти и войни. Освен с разруха, Светослав Иванов ни среща и с надеждата по тези земи, защото нея винаги я има...
В едно интервю бяха попитали автора на какво са го научили всичките тези преживявания. Помня част от отговора му: „Винаги е по-интересно да слушаш“.
В десетте си пътеписа Светослав Иванов засяга теми, които палят емоции, чужди за мен преди прочитането на книгата. Увлекателни разкази и задълбочени интервюта с интересни събеседници от най-горещите точки на света. Някои от историите ми бяха познати от негови репортажи, но прочетени, те придобиват съвсем различен заряд – много по-личен, по-емоционален. Воден от капка лудост, журналистът ни повежда към държави, които горят, разяждани от конфликти и войни. Освен с разруха, Светослав Иванов ни среща и с надеждата по тези земи, защото нея винаги я има...
В едно интервю бяха попитали автора на какво са го научили всичките тези преживявания. Помня част от отговора му: „Винаги е по-интересно да слушаш“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар