"Какво забрави Алис?" - увлекателна история, която те кара да се замислиш върху смисъла на живота

Прочитайки анотацията на „Какво забрави Алис?“ и вземайки в ръка книга с нежен лавандулов цвят, логично беше очакванията ми да са за съвременен „женски“ роман, разтоварващ чиклит, с който да прекарам няколко спокойни часа в иначе скучната неделя, с хубав чай и прекрасно четиво.

Нещо логично.

Лавандулата е прекрасна.

Логически прекрасна...

Мирише на лавандула...

Очакванията ми обаче не се оправдаха, защото вместо леко и разтоварващо книжле, попаднах на увлекателна история, която породи в мен толкова много въпроси, накара ме да се замисля върху смисъла на живота, върху това колко е крехък сегашният момент и колко бързо отминава той и се превръща в поредния спомен...

Няколко седмици делят Алис от четиридесетия й рожден ден. По време на тренировка във фитнеса тя пада, удря си главата и губи съзнание. Когато се съвзема, Алис е убедена, че е на двадесет и девет. Щастливо омъжена за Ник и бременна с първото им дете. Постепенно разбира, че инцидентът е заличил последните десет години от живота й и че жизнерадостното момиче се е превърнало във властна и раздразнителна жена на средна възраст. Жена в страхотна форма, която носи скъпи дрехи и бижута и чийто график е запълнен до последната минута. Жена, която се намира в процес на развод и води оспорвана битка за попечителските права на трите си деца, за чието съществуване дори не си спомня. Зa десет години животът на Алис се е променил до неузнаваемост, а тя се е превърнала в човек, когото едва разпознава и никак не харесва.

Какво се случва, когато изчезнат цели десет години от живота ти? Дали това ще се окаже най-хубавото нещо, което се е случвало на Алис напоследък, и ще й даде шанс, какъвто малко хора получават? Ще съумее ли тя да сглоби парчетата от разпиления си живот, да събере отново семейството си и да стане отново жизнерадостното момиче, което е била, да намери щастие, уют и покой заедно с любимия мъж?

И както подсеща счупеното огледало на корицата, двете личности на Алис ще поведат тежка битка за собственото й аз, за да продължи да съществува такава, каквато е била, за да изгради отново живота, който е имала. Лиан Мориарти ме накара да се замисля върху това, което имам, и върху възможността да го запазя и съхраня. Животът ни може и да е дар, но дар, който трябва да запазим и поддържаме, да градим и развиваме, и най-вече да пазим, защото е просто миг, който отлита, спомен, който изчезва, прашинка от голямата Вселена... 

***

Уханието на лавандула отново се засили. Леко сладникаво. Имаше толкова много за помнене...

***

Валентина Андреева