"Списъкът с приоритети" - история с тиктакащ часовник

„Списъкът с приоритети“ е малка синя книжка, с червен въздушен балон и закачена котва на него. Още с корицата си тя прихваща окото на читателя, който търси значението зад интересния избор на изображение. Хората обръщат на задната корица, за да открият отговора и да видят какво ги очаква, ако се решат да започнат книгата. И тогава осъзнават, че историята е далеч от това, което са очаквали. Последното пътуване на един учител, който е болен от рак. Още след тези думи първоначалната реакция на много хора е да оставят „Списъкът“ и да се отдалечат. Как може история за умиращ човек да бъде приятно четиво? Защо да си причиняваме доброволно допълнително тъга в и без това често тежкото ежедневие?

Както винаги, аз все съм наопаки. Затова и вместо да оставя книгата, продължих, докато не стигнах до последната страница. И си заслужаваше. Защото това не е просто история за един човек в последните дни от живота му. Не е и обикновен пътепис на мъж, който обикаля страната, за да се срещне със стари познати. „Списъкът“ е толкова по-голям. В него се крие още толкова много.

Това е история за порастването и за откриването на самия себе си. След петнадесет години преподаване Менаше има около 3000 бивши ученици. За него това са 3000 деца, които са пораснали пред очите му, но все пак до последно са си били деца. В последните си месеци той решава, че трябва да види как те са открили пътя в живота си. Как живее свитото, срамежливо момиче, чийто глас едва се е чувал в часовете му? Пънкарят с тениска на Ози Озбърн все още ли се носи с непокорна дълга коса? Смелата и нахакана ученичка от първите чинове продължава ли да минава през живота със същата страст и увереност? Въпроси, въпроси, десетки въпроси, които се въртят в главата на Менаше от мига, в който решава да тръгне на това приключение, и чиито отговори открива още преди то да е свършило. Открива отговор и на най-важните въпроси, които не го оставят на мира: Помогнал ли съм с нещо на тези деца? Оставил ли съм отпечатък в съзнанието им, който да ги напътства занапред? 

„Списъкът“ е история и за приятелството, за любовта и за семейството. За няколко години Менаше минава през ада и обратно. Но докато го прави, той открива, че не е нужно да си свързан с някого по кръв или по закон, за да ти подаде ръка. По време на житейското си пътешествие и на действителното си кръстосване из страната той се среща с десетки непознати, които се превръщат в негови приятели и в негови спасители. Някои дори и в семейство. 

Менаше успява и да хвърли нова светлина върху това какво е да избереш професията учител. За нея се изисква не по-малко вдъхновение и отдаденост, отколкото са нужни и на писатели и художници, за да довършат творбите си. И Менаше е творец. За него преподаването не е просто работа, а призвание. Всеки един ученик е произведение на изкуството, което се нуждае от специално внимание. И точно затова той обожава да преподава. Заради предизвикателствата, отделянето на допълнително време, вниманието към детайлите, трудностите и удоволствията. Ето защо и преподаването е на върха на списъка му с приоритети.

И въпреки всичко изброено, това е история с тиктакащ часовник. Още от първата страница читателят знае какъв ще е краят. Но не той е важен. А пътуването към него. Защото, когато човек стигне до последния ред в книгата, той не се чувства тъжен. Чувства се вдъхновен. А след това хваща лист и химикалка и пише своя списък с приоритети.

Петя Асенова