"На изток от рая" - една велика приказка, която всеки трябва да прочете

„На изток от рая“ е любимата ми книга. Преди да започна да я чета се стреснах малко от многото страници и се чудех какво толкова иска да ни каже Стайнбек в цели 600 страници, които ми се сториха прекалено много. Няма нищо излишно в тази прекрасна книга. Изпълнена с диалози, посредством които се чувстваш част от историята на няколко поколения фермерски семейства – Адам и брат му Чарлз, децата им, Кати – герои, описани от Стайнбек по удивителен начин. Романът ме плени още от първия прочит. Чете се на един дъх! Историята е толкова завладяваща и въздействаща, че не можеш да се откъснеш от книгата, след като си я започнал. В нея има от всичко – любов, ревност, лъжа, завист, доброта, красота и мъдрост. Животът е труден и суров, но въпреки това носи и своята красота. Всеки на тази земя се е родил с мисия. Всеки, който я изпълни, е готов да поеме в следващия свят. 

    Нямам любим момент от книгата. Всичко в нея докосва по различен и невероятен начин. Описанията на долината Салинас, диалозите между героите, техните постъпки, характери – добри и лоши. „Защото за да има добро, трябва да има и зло; за да има красота, трябва да съществува и грозота; за да има ден, то трябва да има и нощ и т.н.“ Но съм напълно убедена, че винаги доборото възтържествува. От този роман съм запомнила една дума, която Ли използва, за да обясни на Адам, че може да продължи, да не се отчайва, че той може всичко. Думата е „тимшел“ – „Ти можеш“. Тя е с древноеврейски произход. В нея сякаш се крие новото начало. Никой не може да отмени онова, което ще дойде. „Тимшел“ – „Ти можеш“! Всички ние можем!!!

    С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт – смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.

И наистина – нека живеем по такъв начин, че когато си отидем от този свят, да не му носим облекчение. НЕКА БЪДЕМ ДОБРИ! 

Сълзите по време на четенето на тази книга са неудържими и непреодолими. 

ЗАДЪЛЖИТЕЛНА КНИГА! 

Лора Лазарова