Всички пътища на инките водят до Мачу Пикчу

Първа глава

Човекът от Оз

Куско, Перу

Когато мъжът, облечен от глава до пети в цвят каки, зави зад ъгъла и се заизкачва с бързи крачки към мен, аз се запитах дали сме се срещали и преди. Това определено ми се струваше малко вероятно. Джон Лийвърс беше в края на петдесетте и прекарваше по-голяма част от времето си да проучва с мачете в ръка отдалечени райони на Андите, търсейки древни руини. Свръхразвитият от поп културата лоб на мозъка ми отбеляза смътната му прилика с Дънди Крокодила – Джон носеше елек и австралийска каубойска шапка и ме поздрави на тротоара пред моя хотел с веселото „Здрасти, Марк!“, което потвърди дълбоките му австралийски корени, – но имаше и още нещо странно познато у него.

- Съжалявам за закъснението – каза той, докато се ръкувахме, – но се върнах в Куско едва снощи.

Като цяло Джон Лийвърс ми напомняше за професионалните изследователи, които бях срещал през годините, докато работех като редактор в различни списания за приключенски туризъм в Ню Йорк – от типа мъже и жени, които управляват теглени от кучешки впрягове шейни на Южния полюс или претърсват морското дъно за потънали съкровища. Джон изключително много пасваше на този образ, беше облечен така, сякаш бе готов да се изкатери на връх Матерхорн, въпреки че бе безоблачен, двадесетградусов ден, и бе почти толкова независим, колкото можеше да бъде един мъж през ХХІ век. Той нямаше жена и деца, нито постоянен адрес, а само мобилен телефон и джимейл акаунт. Бяха ми го препоръчали като един от най-добрите водачи в Южна Америка и ми бе отнело седмици да се свържа с него. Но сега, когато той най-сетне беше тук, седнал на късна закуска в моя малък хотел в Куско – стар колониален град в сърцето на Перуанските Анди, – аз не бях съвсем сигурен откъде да започна. Защото нямах ясен план.

Поръчахме си кафе и Джон започна да ми разказва за себе си, като от време на време спираше по средата на изречението – „Когато човек пътува сам, трябва да е абсолютно, хм, сегуро… съжалявам, отдавна не съм говорил на английски“, – после си потупваше ухото като плувец, изтръскващ влязлата вода, сякаш някой упорит испански глагол се беше забил там. Джон започнал да идва в Куско преди двадесет години, когато работел като водач при екстремни пътувания, возейки с камионетката си безстрашни пътешественици на територията на четири континента.

- По онова време магазините все още затваряха в неделя и можеше да минат месеци, без да срещнеш американец – каза той.

През последното десетилетие – период, през който броят на посетителите на Куско се бе увеличил изключително много заради неговото местоположение като врата към Мачу Пикчу – Джон бе видял да спада интересът към сериозните приключения.

- Хората свикнаха да пътуват, Марк – каза той, като разбърка кафето си. – Сега те са туристи. Хората искат хотели, кафенета, интернет. Те дори не лагеруват!

- Шегуваш се! – възкликнах малко прекалено високо. От сутринта вече два пъти бях проверявал електронната си поща в едно интернет кафене. За последен път бях спал в палатка през 1978 година, когато баща ми бе донесъл от „Сиърс“ една имитация на типи и я бе разпънал в задния ни двор.

В известна степен точно затова се намирах в Куско. След като години наред бях седял пред компютъра си в Ню Йорк и бях изпращал журналисти на мисии до Килиманджаро и в Катманду – места, които Джон познаваше от първа ръка, – исках самият аз да изживея едно приключение. Мислех, че почти пълната ми липса на опит в живота на открито е тема, която двамата с Джон можехме да обсъдим, щом бях решил да предприема това пътешествие.

- Е, какъв вид пътуване имаш предвид? – попита Лийвърс. – Паоло каза, че смяташ да вървиш по стъпките на Бингам.

- Да, така мисля. Нещо от този род.

През по-голямата част от живота му и много десетилетия след смъртта му през 1956 г. Хирам Бингам III е бил известен като откривателя на Мачу Пикчу. Историята, разказана от него в приключенската му класика „Изгубеният град на инките“ – евтини издания на която се предлагаха в повечето магазини, обслужващи туристите (дори в неделя) в центъра на Куско, – бе една от най-известните в аналите на изследователската дейност. Бингам бил преподавател по история в Йейлския университет, който случайно минавал през Куско през 1909 г., където научил за мистерия, останала неразбулена цели четиристотин години. Когато през ХVІ в. испанските конкистадори завладели страната, група инки се оттеглили в един град, скрит високо сред непроходимите планински тропически гори на Перу, отнасяйки със себе си свещените съкровища на тяхната империя. Този град и неговите жители били изчезнали толкова отдавна, че повечето сериозни учени считали легендите за неговото съществуване за толкова достоверни, колкото и историите за Атлантида. Обаче Бингам решил, че експертите грешат, и се заел да проучва малко познати текстове и карти за някакви указания за неговото местонахождение. В драматичния кулминационен момент на „Изгубеният град на инките“ на 24 юли 1911 г. той издирвал това последно убежище на инките, когато вместо на него се натъкнал на геометричното великолепие на Мачу Пикчу. Руините, които открил, били толкова неочаквани, толкова невероятни, че Бингам се запитал: „Ще ми повярва ли някой какво съм намерил?“.

С наближаването на стогодишнината от откритието на Бингам името на изследователя внезапно отново се появи в новините. Аз се запознах с Джон по електронната поща чрез неговия приятел Паоло Гриър – вманиачен изследовател аматьор с енциклопедични познания за историята на инките. Паоло също така се оказа пенсиониран работник от нефтопровода „Трансаляска“, който живееше сам в хижа без електричество в горите край Феърбанкс. Той твърдеше, че е намерил рядка карта, показваща, че някой може да е бил в Мачу Пикчу четиридесет или повече години преди Бингам. Само няколко месеца след като картата на Паоло стана журналистическа сензация по целия свят, името на Бингам започна да се появява отново в пресата. Бившата първа дама на Перу бе предизвикала международен скандал, поставяйки искането Йейлският университет да върне артефактите, които Бингам бе изкопал в Мачу Пикчу, под предлог, че изследователят – тя предпочиташе термина „грабител на гробове“ – и неговият работодател са нарушили правно споразумение. Първоначално Йейл и Перу бяха планирали да открият съвместно нов музей в Куско, за да ознаменуват стогодишнината от подвига на Бингам. Вместо това, когато наближи знаменателната дата, те се съдеха в американските съдилища.

В лавината от репортажи, която последва предявяването на съдебния иск от страна на Перу, непрекъснато възникваха въпроси: „Излъгал ли е Бингам за откриването на Мачу Пикчу?“, „Изнесъл ли е контрабандно артефактите от страната?“. Една жена в Куско дори твърдеше, че семейството й все още притежава земята, на която е разположен Мачу Пикчу. Възможно ли бе Йейлският университет и правителството на Перу да грешат?

Като редактор в списание, аз знаех, че преработената версия на историята на Бингам има качествата да се превърне в страхотна статия – герой авантюрист, разобличен като долен измамник. За да придобия по-ясна представа какво наистина се е случило на онзи планински връх през 1911 година, аз си взех почивен ден и отидох с влака до Йейл. Прекарах часове в библиотеката, прелиствайки дневниците на Хирам и тези на експедицията. Докато държах малкия, подвързан с кожа бележник, в който Бингам бе записал с молив първите си впечатления от Мачу Пикчу, продължавах да прехвърлям в ума си полемиките около името му. Но още по-интересен бе разказът му за това как се бе озовал на Мачу Пикчу. Бях чувал, че Бингам е прототип на филмовия герой Индиана Джоунс – връзка, която се споменаваше без особени доказателства в почти всяка статия за изследователя през последните двадесет години. Докато седях в неоготическото великолепие на читалнята в Залата за редки книги и ръкописи на библиотеката в Йейлския университет, връзката между Инди и Бингам за първи път придоби някакъв смисъл. Проучването на Хирам представляваше географска детективска история, която бе започнала като търсене на Изгубения град на инките, но бе прераснала в неистов стремеж да бъде разгадана мистерията защо такъв импозантен гранитен град е бил построен на такова смайващо място: на изолиран планински хребет, в забулената в мъгла субтропична зона, където Андите се срещат с Амазонската джунгла. Петдесет години след смъртта на Бингам полемиката бе подновена. И следите все още бяха там, за да бъдат разгледани от всеки, който има здрави крака и много голяма отпуска.

- Какво мислиш за Бингам? – попитах аз Джон.

- Че е бил малко „мартини изследовател“ – отвърна той, използвайки, както научих по-късно, евфемизъм за пътешественик, който се мисли за много корав човек, но всъщност очаква известни удобства и лукс. – В момента не е много популярен в Перу. Но не могат да се оспорят нещата, които е открил.

Като всеки сериозен изследовател в Перу, Джон бе научил почти наизуст публикуваните разкази на Бингам за неговата експедиция от 1911 година. През онова лято Хирам бе направил не едно, а три невероятни археологически открития, всяко едно от които бе затвърдило репутацията му на изследовател от световна величина. В свободното си време при това посещение той бе успял да участва в първото изкачване на високия 6427 м перуански връх Коропуна, смятан тогава за най-високия непокорен връх в Западното полукълбо. По време на трите си основни експедиции в Перу Бингам бе открил толкова много руини, че значителен брой от тях след това отново се превърнали в пущинаци. Няколко години по-рано Лийвърс бе помогнал да се организира експедиция за преоткриването на забележителност, която Бингам бе открил при оглед от Мачу Пикчу и която отново бе потънала в забрава в продължение на деветдесет години.

Докато Джон посръбваше от кафето си, аз му представих идеята си. Исках да мина отново по маршрута на Бингам през Андите по пътя, следван от него, когато е открил Мачу Пикчу. Исках също така да видя три други важни археологически обекта, които той бе посетил: високопланинската цитадела Чокекирао, сега считана от мнозина за град близнак на Мачу Пикчу; Виткос, където се намираше една от най-свещените гробници в империята на инките; и Еспириту Пампа – изгубения дълго време в джунглата град, където инките оказали последната си съпротива срещу испанците. Точно как щяхме да осъществим това – да пътуваме с автобус, влак или лами? – беше подробност, за която не бях мислил много задълбочено.

- Бихме могли да вървим пеша по Пътеката на инките – казах аз. – По този начин бих могъл да почувствам преживяното от Бингам, нали разбираш, като следвам пътя, който води до Мачу Пикчу.

Изпитвах смесени чувства по отношение на Пътеката на инките. За пътешествениците минаването по нея беше като ходенето на поклонение в Мека – трябваше да се направи веднъж в живота. Но всички разкази, които бях чел за Пътеката на инките – а когато работиш в списание за приключенски туризъм, четеш много истории за нея, – я описваха претъпкана с хора като моста „Джордж Вашингтон“ в пиковите часове. Най-хубавите части в книгите на Бингам бяха тези, в които описваше природните красоти на Перу, и аз се надявах да придобия впечатлението за Перу, каквото го бе видял Бингам, ако това все още бе възможно.

- Знаеш ли, Марк, всички пътища на инките водят до Мачу Пикчу – отвърна Джон. Той посегна над отрупаната маса за бурканчето с конфитюр. Не можех да не забележа колко различни бяха ръцете ни. Неговите имаха квадратни изрязани нокти и изглеждаха така, сякаш бе прекарал целия си живот да тегли въжета на траулер. Моите изглеждаха така, сякаш току-що бях посетил салон за маникюр и педикюр. – Ако това е Мачу Пикчу – той постави бурканчето в средата на масата, – а това е Чокекирао – сложи захарницата на една линия с него, – то това са Виткос и Еспириту Пампа. – Джон постави на съответните места солницата и пиперницата. Четирите предмета образуваха фигура с формата на Y, като Мачу Пикчу беше в края на долната черта.

- До повечето от тези места няма пътища, а само пътеки – продължи той. – Въпреки това можеш да отидеш почти навсякъде, където е ходил Бингам. – Джон бръкна в един от многобройните джобове на елека си и извади малък син тефтер с полипропиленова корица. – Купувам си такива в Чили, те са абсолютно необходими при пътуване във влажни райони.

Сега, нека да видим. Ще имаш нужда от три дни престой в Куско, за да се аклиматизираш към надморската височина. Един ден, за да се придвижиш с кола до началото на пътеката за похода ти до Чокекирао. Два дни ходене пеша до руините. Не е много далече, но е малко стръмно. Има невероятни гледки. Ще разгледаме наоколо, след това ще продължим към Виткос – това е още около четири дни ходене. Ще разгледаме добре Бялата скала – много важен религиозен обект, където Бингам е прекарал доста време, за да се опита да разберe нейното предназначение. Тежък район с трудни за изкачване инкски пътеки. Ще имаш нужда от стабилен спален чувал, защото ще прекараме една нощ на около 4500 м надморска височина. Може да завали сняг.

Ще направим един-два дни почивка близо до Виткос. След това ще се спуснем към джунглата – има доста пътища надолу, по-точно казано към басейна на Амазонка. Ще ни трябват може би още три дни, за да стигнем дотам, в зависимост от времето, което може да бъде малко непредсказуемо. Ще стигнем до Еспириту Пампа и ще се спуснем по стълбите до старата столица на инкската империя, което е направил и Бингам, въпреки че никога не е осъзнал значението на това, което е видял. Там ще искаш да останеш поне два дни. – Джон замълча за миг. – Вероятно ще искаш да видиш и Лактапата.

- Какво?

- Лактапата. Това е градът, който Бингам е открил, когато се е върнал в Перу през 1912 година. Бях там преди няколко години. Можеш да погледнеш направо през долината към Мачу Пикчу. Просто невероятно. Той изглежда точно като Мачу Пикчу, преди да бъде почистен – току-що разкрит при разкопките.

- Разбира се, онази Лактапата – казах аз, опитвайки се да отгатна как се пише името, за да направя справка за нея по-късно. – Определено не можем да я пропуснем.

- Тя ще ти помогне да добиеш представа как инкските инженери и жреци са ориентирали всички тези градове спрямо слънцето и звездите. Поразително нещо.

Ако Джон не приличаше на завършил с отличие обучението си във Френския чуждестранен легион, щях да се закълна, че навлизаме предпазливо в някаква ню ейдж територия. Куско бе магнит за мистиците. Човек не можеше да си окачи някой кристал, без да се натъкне на носещ пера субект, който се наричаше духовен лечител. Голямата примамка, разбира се, беше самият Мачу Пикчу. Нещо в забулените в облаци руини имаше ефекта на ултразвуковата свирка за кучета върху най-различни нюейджъри, които се занимаваха с астрологически предсказания, инипи и гривни против уроки. Туристическите брошури, които пристигаха в редакцията на списанието ми, като че ли винаги загатваха, че камъните на Мачу Пикчу практически излъчват положителна енергия. Нямаше нито едно обяснение защо откритата от Бингам цитадела е свещено място, но това не пречеше всяка година към обекта да се стичат хиляди духовни поклонници, надявайки се да преживеят лична хармонична конвергенция.

- Добре. Значи, ще отидем пеша до Лактапата, ще стигнем до отсрещната страна и може да вземем влака до Агуас Калиентес. – Той ме погледна над бележника си. – Това е градът в подножието на Мачу Пикчу. Или може да вървим край релсите и да спестим парите за билети за влака.

- Това законно ли е?

- Ами, знаеш как стоят нещата в Перу, Марк. Всичко зависи от това кого ще попиташ.

- Много хора ли се записват за този вид пътешествие?

- Преди всяка година се събираха по няколко души – сериозни туристи. Сега вече никой не го прави.

- Колко време ще отнеме?

- Около месец. Може и по-малко, ако времето е с нас.

Представено чрез бурканчетата на трапезните подправки, пътешествието не изглеждаше особено трудно – около сто и шейсет километра ходене по грубите ми изчисления. Според разказаното от Джон ние щяхме да тръгнем на север, да преминем през планината, да се отклоним наляво към джунглата, а след това да се върнем обратно към Куско. За големия финал единственото, което трябваше да направим, бе да следваме течението на реката и да завием надясно към Мачу Пикчу. Тази последна част изглеждаше като приятна следобедна разходка, нещо, с което да убиеш няколко часа и да ти се отвори апетит за вечеря.

- Знам, че информацията е много за възприемане – каза Джон. – Имаш ли някакви въпроси дотук?

Дойде ми наум само един.

- Този маршрут по-труден ли е от Пътеката на инките?

За част от секундата Джон сякаш не ме разбра.

- Марк, този преход е много по-труден, отколкото по Пътеката на инките.

Електронна книжарница "Хермес"

Мъдрост и величие в „Савската царица“ на Тоска Лий

Какво е любовта, ако не да прегърнеш
любимия си без очаквания?
Какво е любовта, ако не да се посветиш изцяло?
Какво е любовта…
Ако не свобода.

Савската царица е една от най-тайнствените и легендарни личности в световната история. За нея не се знае почти нищо. Не е известно дори името й- дали е Билкис или Македа, или нещо съвсем различно. Цялата, достигнала до наши дни, информация идва основно от кратки пасажи за нея в Библията. Знаменитата среща на Савската царица с израелския цар Соломон, обаче, е исторически факт. Причините или целта на визитата остават неясни. Защо величествената владетелка изминава над 2000 км, за да достигне Израел и да се срещне с този мъдър владетел? Любов ли е било това, което я отправя на този дълъг път, или желанието за евентуални подобрения в търговските взаимоотношения между страните им. И точно тук започват легендите и художествените интерпретации. А тези на Тоска Лий са едни от на-красиво измислените и написани. Авторката се откроява с  изключителен стил, който завладява още от първите страници. Пренася с лекота в друго време, в друг свят. Изцяло се потапяш…Четеш, и нямаш търпение да достигнеш до следващото невероятно описание, до следващите красиви думи, които си разменят чрез писма Соломон и Савската царица, до следващите мъдри слова, с които отправят своите съвети.

„Има време да пазиш това, което притежаваш, и има време да го пуснеш. И винаги в този ред.“
„…само глупакът се опитва да защитава яростно нещо, което знае, че е истина.“

Дори и след цялостния прочит на романа, не мога да си отговоря историята ли ми хареса повече или начинът, по който е представена. Но в едно съм сигурна има толкова красота, мъдрост и величие в „Савската царица“ на Тоска Лий, че не вярвам истинската история за тази владетелка да ми хареса повече.

Петя Анастасова

„Момичето от Дания“ - нормално ли е един мъж да иска да бъде жена

Книгата „Момичето от Дания“ е написана по истинска история. Тя проследява по изкусен и вдъхновяващ начин трансформацията на Айнар Вегенер, който е талантлив  художник през 20-те години на миналия век.  В последствие сменя името си на Лили Елба. Женен от шест години за прекрасната си съпруга Герда, постепенно той открива, че е странен и различен от останалите. Още като малък има необичайни  възприятия за света и за себе си. В последствие жена му го кара да й позира за една картина и...това отключва „жената“ в него. Той до такава степен влиза в тази си „роля“, че вече е късно да излезе от нея. Външно той е мъж, а вътрешно се чувства като жена.   

Интересното в случая е, че той получава подкрепата на съпругата си и тя е неотлъчно до него през всичките му търсения и моменти. Възникнаха ми много въпроси. Нормално ли е един мъж да иска да бъде жена?! Да, в момента може би е нормално или се приема по-леко от обществото, но за онези години това е било скандално и строго осъждано, то е в противовес със самата природа. Как една жена може да възприеме разпада на брака си поради факта, че съпругът й се чувства „жена“? Как може една жена да поеме цялата трансформация на най-близкия си човек, така че да го изгуби завинаги?     

Убедена съм, че страданията и мъките, които е трябвало да понесе Айнар Вегенер за това, че е различен са били едва поносими за неговата чувствена натура. Но важното тук е, че той/тя е открил/а себе си макар и с цената, която е трябвало да заплати. 

Понякога търсенето на самите нас може да ни унищожи...

Лора Лазарова

„Париж – радостта от живота“ е книга за града – символ на свободата, любовта и желанието, и правото на човек да изпитва радост от живота, което никой не може да му отнеме

„Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко.“ А. Франс

В книгата писателят разкрива тайните на един от най-красивите градове в света през погледа на самите французи, както и собствените си усещания за Париж и манталитета на парижани. 

Авторът извървява дългия път от родната Странджа до френската столица – Града на Свободата, Светлината и Духа, за да потвърди думите на американския президент Томас Джеферсън - „Всеки човек има две родини – своята и Франция!“.

Книгата представлява своеобразен „пътеводител” в душата и сърцето на Париж, тя е и проникновен опит за вникване в народопсихологията на французина. В над триста страници текст приказка и прекрасни снимки е пресъздадена една съществена, макар и съвсем малка част от огромния и разнообразен свят на един от най-великите градове на планетата, на една от най-емблематичните държави, на едни от най-интересните и свободолюбиви хора-французите...

„Париж – радостта от живота“ е книга за града – символ на свободата, любовта и желанието, и правото на човек да изпитва радост от живота, което никой не може да му отнеме.

Писателят споделя за многобройните си и верни читатели: „ Париж – радостта от живота…” е моето обяснение в любов към единствения в света град-човек, който всеки от нас носи в душата и сърцето си като символ на свободата, красотата и радостта от живота.

Няма друга такава книга! Защото тя цялата е … Светлина! И Топлина… А и защото няма друг такъв град.

В този студен и егоистичен век това е едно място, където всеки от вас ще намери пристан за душата си. Ще усети силата на Светлината, но и на човешката радост от живота, такъв, какъвто ни го е предложила съдбата. Но и такъв, какъвто ние сме си го доизкусурили. 

„Париж - радостта от живота” е разказ за силата на човешкото в човека, за неговото право да се радва на земните си дни. И да остави своята драскотина тук, на тази грешна, но и велика наша земя…

Електронна книжарница "Хермес"

„Да уловиш мечта“- истинска човешка история

Младата Джейми привидно има всичко - кариера, сгодена е, има силна връзка с майка си, до момента когато балонът се пука. Препятствията следват едно след друго - срив между Джейми и Каролайн (нейна майка и партньорка в реалити предаване за ремонти), баща ѝ умира внезапно... Главната героиня попада в психологическа дупка, от която трудно може да се измъкне. След смъртта на Рос и втората му съпруга, Джейми поема грижите за малкото си братче. Като личност, за която кариерата е приоритет, новата отговорност я поставя в ситуация да е майка, без да е готова за това.

„Какво да правя, какво да правя, какво да правя?

Запази спокойствие, повтаряше си Джейми, но се бе оказала в изходна позиция, без нито едно име в списъка на бавачки и почти нищо свършено в офиса. Може би майка ѝ беше права. Изглежда, наистина има нужда от помощ.“

Брад - нейният годеник не е въодушевен от бъдещето, което му се предлага - това предопределя и раздялата между двамата. Джейми приема, че това е най-доброто решение, защото да бъдеш с някого просто защото всички това очакват и този човек не те подкрепя в трудните моменти, то тогава той не е този, с когото ще прекараш остатъка от живота си.

Покрай грижите за малкото си братче тя среща мъж от своето минало - Чарли-самотен баща, който много ѝ помага със съвети за отглеждането на малкото момченце. И малко по малко след всяка среща тя се влюбва истински, разбирайки, че трябва да се живее за момента (тук и сега), а не да се отлага.

Майката на Джейми също изживява своята драма, и тя е на кръстопът - след предложението на продуцентите Каролайн да бъде заменена от Джейми като водеща - тя се чувства предадена, съкрушена.. ненужна...самотна... Но като всяка силна жена тя успява да пребори бурите, надвиснали над нея, а дори и да се издигне до върха.

Барбара Делински отново ни достави удоволствие с „Дауловиш мечта“, припомняйки ни, че дори и светът ни да се срутва винаги има изход, стига да съумеем да не се предаваме. „Да уловиш мечта“ - семейна история за силата на любовта.

Радина Йорданова

"На изток от рая" - една велика приказка, която всеки трябва да прочете

„На изток от рая“ е любимата ми книга. Преди да започна да я чета се стреснах малко от многото страници и се чудех какво толкова иска да ни каже Стайнбек в цели 600 страници, които ми се сториха прекалено много. Няма нищо излишно в тази прекрасна книга. Изпълнена с диалози, посредством които се чувстваш част от историята на няколко поколения фермерски семейства – Адам и брат му Чарлз, децата им, Кати – герои, описани от Стайнбек по удивителен начин. Романът ме плени още от първия прочит. Чете се на един дъх! Историята е толкова завладяваща и въздействаща, че не можеш да се откъснеш от книгата, след като си я започнал. В нея има от всичко – любов, ревност, лъжа, завист, доброта, красота и мъдрост. Животът е труден и суров, но въпреки това носи и своята красота. Всеки на тази земя се е родил с мисия. Всеки, който я изпълни, е готов да поеме в следващия свят. 

    Нямам любим момент от книгата. Всичко в нея докосва по различен и невероятен начин. Описанията на долината Салинас, диалозите между героите, техните постъпки, характери – добри и лоши. „Защото за да има добро, трябва да има и зло; за да има красота, трябва да съществува и грозота; за да има ден, то трябва да има и нощ и т.н.“ Но съм напълно убедена, че винаги доборото възтържествува. От този роман съм запомнила една дума, която Ли използва, за да обясни на Адам, че може да продължи, да не се отчайва, че той може всичко. Думата е „тимшел“ – „Ти можеш“. Тя е с древноеврейски произход. В нея сякаш се крие новото начало. Никой не може да отмени онова, което ще дойде. „Тимшел“ – „Ти можеш“! Всички ние можем!!!

    С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт – смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.

И наистина – нека живеем по такъв начин, че когато си отидем от този свят, да не му носим облекчение. НЕКА БЪДЕМ ДОБРИ! 

Сълзите по време на четенето на тази книга са неудържими и непреодолими. 

ЗАДЪЛЖИТЕЛНА КНИГА! 

Лора Лазарова

„България в потури, но с цилиндър“ разказва истории, които оставят дълго време в спомените

Петя Александрова е събрала в една книга 50 очерка от личния и културния живот на българина през ХIX и XX век. Разказите са написани с вълшебство. Чрез думите на писателката ние стоим рамо до рамо до Балабанов, Стамболов, Йовков, Зафиров, Николай Райнов, Петър Дънов, Багряна и много други. Всяка една история е изпълнена с чувство за хумор, припомняйки ни описанията, които сме чели за миналия и по-миналия век.

„На пазар, както и на баня, се ходело и заради общуването и сеира“

„Страстен любител на гуляите и сам той кулинарен спец е проф. Александър Балабанов. В неговата вехта чанта,...,винаги имало и едно кило халва, както и няколко кравайчета суджук или гевречета.“

„След кефа на стомаха следвали песни - за кефа на душата.“

А заедно с познатото, научаваме и неподозирани факти за бита, културата и частния живот на българина.

Историите са любопитни, скандални, интимни. След прочитането на книгата човек остава с усещането, че въпреки простия живот, липсата на привилегии (особено за жените) хората са се чувствали щастливи.

„Българияв потури, но с цилиндър“ разказва:

• истории, които оставят дълго време в спомените;

• истории, наситени с емоционален заряд;

• истории за миналото време...;

• завладяващи истории;

• красиви истории;

• весели истории;

• необикновени истории;

• истории, които трябва да се прочетат;

Може много да се каже за очерците на Петя Александрова, но по-хубаво от първата среща с красиво написани разкази няма. От която и история да започнете няма да сбъркате. Всяка една ще ви остави с чувство на удовлетвореност и топлина.

Радина Йорданова

„Мъжете си падат по кучки“ - тайното оръжие на жените

Ако за пореден път се убеждавате, че не винаги разбирате мъжете и те продължават да ви изненадват отрицателно то „Мъжете си падат покучки“ е за вас!

Зад провокативното заглавие на тази книгасе крият ценни съвети за всяка жена. Какво да прави и какво да не прави с мъжете, около мъжете и до мъжете. Прочита на книгата действа като превантивна мярка срещу груба грешка от страна на „слабия“ пол в отношенията със „силния“. Според съдържанието на книгата жените трябва да обръщат внимание първо на себе си, да се ценят и уважават и едва тогава биха могли да бъдат уважавани и от срещуположния пол и това е само малка част от идеите и теориите изложени в книгата.

Тънките хитрости, принципи и методи са разяснени чрез практически примери, което прави усвояването на информацията още по-ясно. Лесно приложимите трикове и съвети само могат да помогнат на всеки стига да знае как да ги използва в конкретния случай. Някои от принципите:

„Принцип на привличането N2: Жените, заради които мъжете прескачат огради, не винаги са изключителни. Най-често това са жени, на които не им пука особено.“.

„Принцип на привличането N5: Ако му покажете, че сте зависима от него, това убива привличането. Но ако усети, че не може да ви притежава, покоряването ви се превръща в предизвикателство за него.“.

„Принцип на привличането N20: Той трябва да знае, че вие искате да бъдете с него, а не че имате нужда да бъдете с него. Само тогава ще ви възприема като равностоен партньор.“

„Мъжетеси падат по кучки“ е чудесно тайно оръжие за всяка жена.

Виктория Димитрова

Смисълът е в пътуването, а не в крайната му цел

„Селатав България“ е неповторима книга за селския туризъм. Авторите ни представят деветте нови туристически региони като посочват плюсовете и минусите им, както и потенциала им за бъдещо развитие. В този пътеводител, наситен с много красиви снимки, ние научаваме за конкретни 39 села, заедно с маршрути и историческа информация. Чрез тази единствена по рода си книга опознаваме част от българските села, техния бит и поминък, малките кътчета, запазили отпечатъка на миналото. Такова село, което е запазило облика си е Медвен:

„Сред нашепването на старопланински легенди се е сгушило малкото овчарско село в полите на Балкана. Медвен е съхранило типичния за този край възрожденски дух, примесен с природната интелигентност на местните овчари...“

Усещане за домашен уют и потапяне в друга епоха носят и Красен, Българево, Паталеница, Боровица.... и още много други. Този наръчник ни дава насоки и посоки къде можем да се насладим на чистия въздух през почивните дни, също така и да се запознаем (а защо не и да участваме) по- отблизо с производството на храната ни, отглеждането на животни. От книгата научаваме повече за екологичния туризъм, лозарския отрасъл и производството на вино, добиването на мед, културните мероприятия в някои от районите. Авторите ни предлагат някои дестинации, където можем да усетим топлото посрещане и гостоприемство на селските хора.

„Туристите... на практика са гости, които биват развеждани из района, като обогатяват познанията си за него много често лично от своите домакини...“

Ако се чудите къде може да прекарате отпуската си – книгата „Селата в България“ ще ви отведе до красиви кътчета, където да се насладите на една необикновена ваканция.

Радина Йорданова

Какво крият другите народи от нас и защо така ревностно го пазят? Отговорът на тези и на много други въпроси ще намерите в редовете на „За кожата на едно ченге”

Божидар Димитров е виден български историк. В книгата „За кожата на едно ченге“, той описва преживяванията си като сътрудник на Държавна сигурност. Историята започва още с кандидатстването в Софийския университет „Климент Охридски”, продължава през студентските му години, вербуването му за агент и последвалите интересни събития.

Четейки книгата читателят се пренася във Ватикана опитвайки се да събере пръснати или отдавна изгубени писмени документи (доказващи българската история и претенциите ни към някои области на Балканският полуостров). Балканите винаги са били гореща точка и благодарение на тези открития сме застанали с една крачка напред в борбата за справедливост. Извор на информация за минали събития, подтикващи националното ни любопитството и желанието да прочетем следващата страница. Какво крият другите народи от нас и защо така ревностно го пазят? Отговорът на тези и на много други въпроси ще намерите в редовете на „За кожата на едно ченге”.

 Кристиян Георгиев

„Смъртен грях“ е нито по-добра, нито по-лоша от „Куршум за двама“

…Смъртен грях…

Има нещо страшно и зловещо в словосъчетанието „смъртен грях“, сякаш вътрешен глас грозно нашепва „Този път стигна твърде далеч.“ Kой прекрачва тази граница? Убиецът, жертвите или разследващите? Може би всички…всички са смъртни, всички грешат, а инспектор Хелън Грейс отново е на линия, за да сглоби този грешен пъзел. Година и половина по-късно - нов сериен убиец, нов заплетен случай за нея и екипът й, или това, което е останало от него. Последиците от предишния ги белязаха за цял живот, какво ли ги чака този път…

И тук, както и в „Куршум за двама“ всичко започва от детството. Именно там се крие ключът за причините ТЯ да убива, както и ТЕ да бъдат убити. Мъжки тела, разпорени с хирургическа точност, чиито сърца са изпратени на най-близките им с послание. С какво ли са го заслужили? Жена, способна да извършва това хладнокръвно и многократно. Коя е, защо и откъде намира сили да го извърши? Запознати вече с тежкото детство на главен инспектор Хелън Грейс, тук  отново ставаме свидетели как изпитанията в миналото са неин пръв помощник при разплитането на случаите. Именно най-тъмната и най-страшна част от детството, й помага да е по-близо както до жертвите, така и до техния палач.

Когато посягам към втора или трета книга на автор, винаги е с известни резерви. Особено, ако първата е била много силна. „Смъртен грях“ е нито по-добра, нито по-лоша от „Куршум за двама“. Тя е точно толкова силна, колкото винаги се надявам да бъде втората книга! Матю Арлидж запазва и пренася изцяло стила, логиката, интелигентността от първия във втория случай. Динамиката и психологическите елементи също са отново на място. Обрати, които те държат на тръни през цялото време и финал – неочакван, неподозиран, но и абсолютно логичен.

След приключването на случая Хелън Грейс казва: “Надежда винаги има!“. С това смъртният грях е простен…изстрадан, но простен, защото прошка винаги трябва да има! Време е да продължим напред…към следващ случай от Матю Арлидж, където сред куршуми, кървища и грехове отново ще търсим надеждата.

Петя Анастасова

Красиви ходещи бедствия и забрави от Джейми Макгуайър

След „Красиво бедствие“ и „Ходещо бедствие“ авторката Джейми Макгуайър продължава с „Красива забрава“. Като първа книга от нова поредица за братята Мадокс, тук Макгуайър ни запознава с историята на Трентън и Ками. В предишните две книги образът на Ками бегло ни беше представен, за разлика от Трентън който участваше повече.

В доста статии „Красиво бедствие“ и „Ходещо бедствие“ бяха описвани като феномени. Авторката Джейми Макгуайър продължава със същия успех да завладява читателя както в предишните книги в които ни представи лошото момче Травис Мадокс и първокурсничката Аби Абърнати .

Дори и да не сте чели предишните не е проблем „Красиво бедствие“ може да се чете самостоятелно от другите книги. Тези които са чели предишните веднага ще забележат, че историята на Трентън и Ками започва преди Травис да срещне Аби, и се развива и след заминаването им за Вегас.

- Ако накрая се ожените, дължиш ми сто кинта.

- Да се оженим? - Лицето му се изкриви от погнуса. -Какви ги дрънкаш, Ками? Аз съм на деветнайсет! Кой се жени на деветнайсет?

Огледах се да видя дали някой го е чул как си признава, че няма право да влиза в бара.

След като приятелят и отменя в последния момент предстоящото им пътуване на Ками и остава няколко свободни дни, без ангажименти за пръв път от доста време. Това дава възможност на Трент да се сближи с нея и да спечели приятелството и.

Този мъж имаше най-прекрасния лош ефект върху мен. Сякаш харесваше всичко, което бях и не бях. Дори не се налагаше да се старая. Непоколебимото му възхищение към всичко, което знаеше за мен, беше пристрастяващо. Улавях се, че искам още и още, но не бях сигурна дали ми харесва начинът, по който той ме караше да се чувствам, или познатото усещане.

Тя му помага да превъзмогне чувство за вина от миналото което го преследва и до днес. Постепенно от приятелство връзката им преминава към силна страст.

„Стоях в идеалното жилище на идеалния мъж, увита в чаршафите му, а сълзите капеха ли, капеха, докато мечтаех за страдащия татуист, когото бях изоставила.“

Нели Кънева

"Среднощни светлини" е роман за най-големите страхове и най-искрените копнежи на хората

Сблъсъкът между мечти и реалност, обреченост и избор - красивата страна на изкуство и грозният образ на политиката. Разрезът между интереси и чувства, чиито последици носят унищожителна сила. Мракът, в който често пропадаме, подведени от собствената си погрешна интуиция, и въпросът, който провокира читателя и дебне в най-дълбоките сенки на "Среднощните светлини": Може ли да оцелее красиво и чисто чувство като любовта, в коварно и изменно общество, основано на задкулисни игри и манипулации?

Въпрос, на който ще се опитат да дадат отговор нашите герои.

Запознайте се с Дамян и Елена, в чиито лица и истории ще разпознаете не едни чисто човешки чувства или копнежи. Дамян е млад и амбициозен, отдаден на работата си биолог, а Ана-талантливо, добро и умно момиче, което въпреки личните си проблеми, винаги слуша гласа на сърцето си. Животът на Дамян тотално се преобръща и излиза от своята права, когато получава анонимно писмо, разкриващо дълбоки, отдавна стаени към него чувства. То пък го отвежда към авторката му, която е не коя да е, а негова отдавна позната и забравена приятелка-Ана. Спомените изплуват в съзнанието му и той се връща назад в годините на запознанството им, когато тя е само една от многото начинаещи автори в литературния клуб, а днес вече-пробивен творец на пиеси. 

Разбирайки за чувствата й, макар и след години, Дамян признава, че също не е безразличен. И точно когато двамата отново се преоткриват, съдбата прави рязък завой и ги поставя в ситуация, която изисква тяхната внезапна отдалеченост. Дамян получава молба за специализация в чужбина и трябва да избера между кариерата и любовта. Избор, който неминуемо ще остави дълбоки и трайни следи след себе си. Внезапната им раздяла се оказва тежка за Ана и тя се отдава изцяло на работата си. Каква е изненадата за Дамян, обаче, когато се завръща след години и открива, че момичето, което някога е оставил, вече не е същото. Сгодена за известен политик, с блестяща кариера на писател и привидно щастлива и задоволена от живота, който води. Каква се крие зад целия този обрат? 

Може ли любовта да преобразява, или липсата й – разрушава? Хора, съдби, животи? Възможно ли е да бъдем щастливи отново,загърбили старите рани от любов, или те вечно ще кървят, напомняйки за собствените ни грешки. Ще платим ли за болката, която сме причинили от себелюбие и егоизъм, или болката ще бъде нашата цена? 

"И ако някой ден заплачеш без видима причина, знай, че една истинска любов, пазена само за теб, е била убита. Заради твоето незнание, заради моя страх, заради човешката суета’"  - думите на Ана, които отекват сякаш завинаги в съзнанието на Дамян и носят своята тежест до финала на историята... Защото няма нищо по-жалко и разрушително от късното разкаяние и неизживяната любов,оставила раните си отворени и незараснали. Или както още казва авторът: "Страхуваме се да живеем и изведнъж умираме. Изчезваме. Изглежда, единственото, което оцеляваше след нас, бе любовта. Стига да намерим силата да я признаем и изживеем докрай." - Послание, на което сякаш се крепи цялата мощна и преобразяваща сила на романа. Болезнената истина, която трябва да бъде изстрада, за да се осъзнае в нейната цялост. 

 "Среднощни светлини" е роман за най-големите страхове и най-искрените копнежи на хората. За болката от отхвърлянето и породените от нея, понякога непоправими, грешки. Финалът е силен, затрогващ, емоционално наситен и преобръща първоначалните ни представи за романа. Едновременно ужасяващ, но и лиричен. Красивият и трагичен начин, по който са преплетени  светът на изкуството и този на властта са това, което прави романа отличителен и така интригуващ.

Теодора Николова

"Квантовата градина" на Александър Чобанов ухае на маргаритки – от корица до корица.

Сборникът „Квантова градина” съдържа 15 разказа, от които 11 се издават за първи път. Според Владислав Тинчев общият знаменател на разказите е надеждата, която определя как тази градина ухае, а именно на маргаритки- от корица до корица… Според символиката на цветята маргаритките са символ на чистота в отношенията, скромност, невинност, предана любов.

В книгата откриваме различни персонажи, изживяващи своите емоции, споделящи ежедневието, нещастията, радостта си, които като една маргаритка са едно цяло, а в същото време всяко едно листенце се откъсва с леко дръпване. С всеки разказ ние загубваме представа за времето- един свят е възможен  и съществува самостоятелно, но е и свързан с другите светове. Преди- сега- ще- всичко е събрано в няколко истории. Различните разкази разкриват вселени, които те карат да се чудиш: Това истинско ли е? Илюзия ли е? Такива са „Дух”, „Борей”.

Персонажите са неповторими, завладяващи, различни- дребният детайл, решението на героя, философстванията, средата, в която живеят, предопределят съдбата им- прочитането на книга на Маркес, убиването на калинката, бурята, преобърната ваза, библиотеката, изборът…

Александър Чобанов пише увлекателно, с новата си книга той ни припомня, че сред природата всичко е просто- спокойствието, което носи вятъра, езерото, гората- няма усложнения, а само яснота. Припомня ни, че трябва да живеем тук и сега, та дори и със „Сто години самота”…

Радина Йорданова

С „Богат, беден“ живееш с емоциите, тревогите и мечтите на главните герои

„Богат, беден“ е от онези семейни саги, които те грабват още от първия момент. От началото до края на книгата живееш с емоциите, тревогите и мечтите на главните герои.

Ъруин Шоу проследява историята на фамилията Джордах, които, както ще се увери читателят, са много особени хора. Мери Джордах се омъжва за Аксел Джордах и има надежди и мечти свързани с идилично и светло бъдеще. Те са бедни и нещастни един с друг, дори се ненавиждат. Някак си преминават заедно през живота трудно и мъчително.

От връзката им се раждат три деца: Гретхен, Рудолф и Томас Джордах, които са главните лица в книгата. Въпреки прекалените си различия и отдалечеността един от друг, пътищата им винаги се срещат по един или друг повод. Всички те живеят в малкото градче Порт Филип, но и всички те желаят да отидат в Ню Йорк, в големия град, който би им предложил много нови възможности. И тримата искат да избягат от бедността, искат да бъдат богати, свободни и обичани.

„Дръж на парите – каза Аксел. – Не се оставяй някой да те измами. Дръж само на парите. Недей да вярваш на глупостите, които пишат във вестниците за разни други ценности. Това са проповедите, които богатите четат на бедните, за да могат да трупат богатства, без да си прерязват гърлата“. 

Историята не е напрегната, не е заплетена, тя простичко и ясно ни показва живота такъв, какъвто е за всички нас. Или се справяш с него по някакъв начин, или не се справяш. Или си на върха, или си долу. Средно положение няма. В романа се преплитат истории от живота на главните герои свързани с техните възходи и падения, които всеки от нас преживява.

С изненада открих, че книгата е екранизирана през  1976г. с участието на Ник Нолти и Питър Строс в главните роли.

Прочетох „Богат, беден“ точно за една седмица. Почнеш ли да я четеш, няма спиране. С нетърпение очаквам и продължението на книгата „Просяк, крадец“.

Лора Лазарова

„Златният син“ - история за дадените шансове в живота, за личностния избор, за приятелството, за любовта

Индия е огромна страна с хилядолетна история, населявана от стотици нации, народности и племенни групи с различни езици, култури и религии. Америка също е един огромен свят с разнообразие откъм националност, религия, език. Още от „Изгубената дъщеря“ съм изключително впечатлена как Шилпи Сомая Гоуда  разкрива колорита на Изтока и Запада, където различията могат да сближават хората, да ги обогатяват, да ги променят към по-добро.
В „Златният син“ на лице отново са сложността и красотата на индийската култура, както и част от плюсовете и минусите на страната на неограничените възможности. Романът следва две линии - животът на Анил и този на Лийна. Те са приятели още от деца, но съдбата ги разделя и събира безброй пъти.

Анил е млад човек, който живее несигурно между два свята: малкия провинциален град Гуджарат - домът, познатото, и Тексас - новото, различното, неизвестното. Живееше в две страни, но не се чувстваше на мястото си нито в едната, нито в другата. Той е Златният син. Обременен, както от очакванията на семейството си относно задълженията му като първороден син, така и от трудностите, които среща по време на специализацията си по медицина на място, където при всяко обръщане му се припомня откъде идва и колко по-назад е от всички останали, той не спира да търси себе си, да се бори със себе си и за себе си.

Съдбата на Лийна й предопределя да остане в Индия, да се омъжи и да попадне не в ново семейство, а в нещо по-ужасно и от затвор. Разбира се, бракът й е договорен. Нито тя, нито родителите й предполагат на какво мъчение ще бъде подложена единствената им дъщеря - да слугува и гладува, да бъде унижавана и физически насилвана не само от т.нар. си съпруг, но и от цялото семейство. Намира сили да избяга, да се върне при майка си и баща си, което се оказва равносилно на това да бъде зачеркната от обществото.

Техните срещи и раздели, които се броят на пръсти за периода, проследен в  романа, са като спасителен пояс и за двамата. Никога няма да бъдат заедно и, може би, това е ключовото в техните отношения - успяват да си бъдат опора, да си вдъхват смелост, когато е нужна на единия или на другия. А най-интересното е, че дори не осъзнават, че го правят.

Както първият роман на авторката ("Изгубената дъщеря"), така и „Златният син“ е една история, изпълнена със съзряване, която показва не само сложността, но и силата на бойната единица, наречена семейство. История за дадените шансове в живота, за личностния избор, за приятелството, за любовта като трамплин към прескачането на всякакви препятствия. Да, това е и една любовна история - има я любовта между мъжа и жената, между братя, между брат и сестра, между приятели, между баща и син, между майка и син. Има я и несподелената, нараняваща, жестока страна на любовта, но и чаканата, желаната, спасителната любов.

Книгата започва така:

 Когато съветвате някого, трябва да се опитате да му напомните за нещо, което е забравил, а не за светлината, която не е могъл да види.

Затова няма да ви призовавам да я прочетете. Сигурна съм, че тя сама ще ви намери в точния момент.

Петя Анастасова

На 21 януари излиза нова книга на бестселъров писател №1 в света - Джеймс Патерсън – „Алекс Крос, бягай“!

За автора

Откакто Джеймс Патерсън написва първия си роман, спечелил наградата „Едгар“ за дебют през 1977 г., от книгите му са продадени над 280 милиона екземпляра. Той е автор на някои от най-популярните криминални поредици, както и на няколко детско-юношески серии.

Днес Джеймс Патерсън е най-продаваният писател в световен мащаб и може да се похвали с невероятни постижения, сред които:

• През последните години Патерсън е имал повече бестселъри №1, отколкото Джон Гришам, Том Кланси, Джоан Роулинг и Дан Браун, взети заедно!

• Авторът заема шесто място в класацията на най-богатите знаменитости в света на авторитетното списание „Форбс“ и британския всекидневник „Индипендънт“. За разлика от повечето си успели колеги, основните доходи на Патерсън идват от продажбата на книги.

• Джеймс Патерсън влезе в рекордите на „Гинес“ с 31 романа с твърди корици, заели първа позиция в класацията на „Ню Йорк Таймс“, и общо 45 заглавия, попаднали в същата класация.

• От 2006 г. насам всеки седемнадесети продаден роман с твърда подвързия е бил написан от Патерсън.

• Джеймс Патерсън е писателят, чиито книги са най-често вземани от библиотеките в САЩ и Великобритания.

• Статистиката сочи, че при електронните книги създателят на Алекс Крос отново заема челната позиция по приходи.

• През ноември 2012 г. се състоя българската премиера на филма „Детектив Алекс Крос“ по романа „Крос“ на Джеймс Патерсън. След „Завръщането на Паяка“ и „Целуни момичетата“ това е третият филмиран бестселър на автора.

• Бестселъров писател №1 в света се е посветил и на редица каузи в подкрепа на четенето, като една от мисиите на автора през последните години е стимулирането на четенето при децата. Сайтът, учреден от Патерсън, Read Kiddo Read (ReadKiddoRead.com) помага на родители и учители да възпитат децата в любов към книгите, като ги запознават с четива, които самите деца намират за интересни и вълнуващи. Според Джеймс Патерсън изграждането на читателски навици от ранна детска възраст е определящо за успеха на един човек.
• Писателят е известен и със своята мащабна дарителска дейност. Последната му инициатива беше програмата за субсидиране на независими книжарници в САЩ и Великобритания, чието дарение бе на стойност 1 250 000 долара. Заради нея през 2015 г. на Джеймс Патерсън беше връчена награда за цялостен принос към литературната общественост. „Искам да окуража всички талантливи хора, присъстващи тук, да се превърнат в деятели. Има толкова много да се направи. Нека намерим начин да превърнем цели поколения в запалени читатели, които не избягват посещенията в библиотеките и книжарниците“, каза Патерсън на церемонията за връчването.
• Авторът на бестселъри, освен като добър писател и книжен деятел, е известен и с някои свои ексцентрични идеи. Една от тях буквално разтърси книгоиздаването - първата експлодираща книга - романа “Private Vegas” на Джеймс Патерсън. Тя трябва да бъде прочетена в рамките на 24 часа, след което ефектно експлодира. Таймерът не може да бъде спрян, а действието му не може да се отмени, веднъж задействан. Патерсън определено знае как да стимулира адреналина в читателите си.

За книгата

Алекс Крос арестува известния пластичен хирург Илайджа Крийм по обвинение в блудство с малолетни. Шумното дело завършва с осъдителна присъда. След като излиза от затвора, хирургът се сдобива с неузнаваема външност и нова самоличност. Д-р Крийм пристъпва към плана си да отмъсти за съсипания си живот и кариера.

Алекс Крос поема случаи на прецизно режисирани убийства на млади мъже и жени. Огледът на местопрестъпленията сочи към двама извършители, водени от заслепяваща ярост. Опитният детектив забелязва и нещо още по-смущаващо: начинът, по който са извършени престъпленията, говори за дълго таена болна фантазия и прецизен план за реализирането й.

Мълвата за тандема психопати плъзва из Вашингтон и всява ужас сред жителите на града. Това поставя Крос под огромно напрежение да разреши случаите. Докато работи неуморно, той не забелязва, че някой го следи. Някой, който дълго е чакал да разчисти сметките си с него.

"Кутия за птици" умело преплита в себе си минало и настояще. Дълбае в дебрите на душата ти, възбужда сетивата ти и не ти дава да заспиш от вълнение какво ще се случи.

Посегнах към книгата след многото положителни коментари, които прочетох в социалните мрежи. Честно казано с малко недоверие. Оказа се обаче, че е страхотна и силно въздействаща.
Откакто се появиха „съществата“ Малори и двете й деца живеят с превръзки на очите в една къща. От деня, в който са се родили те живеят с тях. Не са виждали нито небето, нито цветята, нищо от околния свят – само майка си и къщата, която обитават, къщата, в която са избягали и са се скрили от нещото, което като погледнеш те кара да полудееш и да нараниш себе си или околните. 

Нещо се е случило? Но какво? И защо всички се страхуват да виждат? До края романа държи в напрежение. Позволява ти сам да си правиш предположения. Истината е различна за всеки.
Къщата, в която се крият и живеят е една голяма кутия, която ги ограничава да видят новия свят. Целият свят е затворен вътре.  Всички искат да излязат от тази кутия. Но как може да се живее в свят, в който зрението е ограничено и можеш да разчиташ само на слуха си?

Романа преплита в себе си минало и настояще. 

"Що за човек е този, който трепери от страх, когато наближава краят на света? Когато братята му се избиват един друг, когато улиците на буржоазна Америка са пропити с кръв...що за човек се крие зад одеяла и превръзки за очи? Отговорът е: ПОВЕЧЕТО хора. Казано им е, че ще полудеят. И те полудяват." 

Джош Малерман ни представя чудесен психологически трилър, който дълбае в дебрите на душата ти, възбужда сетивата ти и не ти дава да заспиш от вълнение какво ще се случи. Кои са съществата, които не бива да виждаме? Какво се е променило в този нов свят? Как можем да се спасим? Кутията, в която сме затворени всички, която е символ на нашите страхове, ограничения, скрити дълбоко в нашата същност и искащи да изпълзят с пълна сила на повърхността. И решението и смелостта да се изправим срещу тях, за да живеем нормално и без притеснения. 

Лора Лазарова

„Великата китайска зоологическаградина“ - екшън в титанични мащаби

Все по-често чуваме за Китай и колко много компании са изнесли производството си там заради евтината работна ръка. В книгата „Великата китайска зоологическа градина“ е представен стремежът на Китай да „излезе“ от стереопита на „втора ръка“ държава и да поеме лидерството в света, да се превърне в първа сила на планетата. Една от стъпките, която се предприема за постигане на целта, е създаването на нещо уникално, което го няма никъде по света, и това е отварянето на зоологическа градина, но не каква да е, а с животни, които се смятат за мит. Животни, колкото величествени, толкова и опасни, а именно – дракони. Амбициозмият проект отнема години подготовка, но резултата е налице. За популяризирането на зоологическата градина те канят стратегическа група от хора - журналисти от реномирани списания. Сред групата е и д-р Касандра Джейн (Си Джей Камерът). Но нещата се объркват. Китайците не са предвидили, че драконите са интелигентни същества, които няма да търпят да бъдат ограничавани. И така по време на обиколката на журналистите, немислимото става - драконите са намерили начин да пренебрегнат клетката, в която са затворени. Започва невероятно приключение, в което Си Джей се бори да оцелее и да предотврати нашествието на хиляди дракони по света.

За почитателите на Матю Райли образът на Си Джей ще напомни друг негов герой - Шейн Скофийлд. И двамата оцеляват, благодарение на острия си ум, натрупаните знания и способността да превърнат обикновените предмети в оръжие.

С книгата „Великата китайска зоологическа градина“ ще се насладите на динамично действие, невероятно приключение и няма да се усетите как е минало времето, докато сте споделяли борбата за оцеляване на Си Джей.

Радина Йорданова

Как да се справи човек, когато тъмнината в него е повече, отколкото може да понесе?

През 2010 година, Джон Грийн и Дейвид Левитан са все още млади и тепърва навлизащи в литературния бизнес. Въпреки това двамата издават книга, която хвърля толкова светлина в трудния и объркан свят на тийнейджърството, че тя продължава да грее и до ден днешен. Всяко дете се сблъсква с десетки въпроси на тази възраст, на които рядко се намира отговор преди човек да порастне. Но още по-трудно е когато детето трябва да се справя с повече неща от обикновените тийн проблеми.

Как да се справи човек, когато тъмнината в него е повече, отколкото може да понесе? Какво се случва, когато философията на живота ти е да посрещаш проблемите си само с усмивка и оптимизъм? Как да вземеш страна във войната от противоречия, която се води в самия теб? Отговорите на тези въпроси, както и на много други, биват открити, когато Уил Грейсън от Еванстън се среща с Уил Грейсън от Нейпървил в една студена нощ в Чикаго. Макар срещата им да е кратка, след нея нещата драстично се променят и за двамата.

Грийн и Левитан създават история за приятелства, за предателства, за любов, за самота, за светлина и за тъмнина. Някои читатели може да се разпознаят в героите, някои може да им съчувстват, някои може и да не ги разберат изцяло. Но едно е сигурно – след края на книгата всеки ще я затвори с чувството, че човек винаги може да открие приятел... дори и да не носи неговото име.

Петя Асенова